Тъмен завет

Четиридесет и първа глава

Когато стигнахме до Филаделфия след почти цял ден каране, градът вече гореше.

Пушекът се виждаше на километри отвъд полицейските блокади, разположени на всички големи входни точки към града. Карах след Вида през градчето Лансдаун, където спряхме на паркинга пред закован с дъски хранителен магазин. Думите „Семеен бизнес. Моля оставете ни на мира!“ бяха изписани със спрей по панелите на затворената с верига входна врата. Улицата отпред беше осеяна с боклуци, строшени стъкла и празни флакони от сълзотворен газ, но не се мяркаше жива душа. Къщите по пътя ни изглеждаха изоставени и претършувани.

Гърбът ме болеше жестоко, въпреки че със спътниците ми се редувахме да караме. Като излязох от колата, опитах да поразтегна схванатите си мускули и позволих на адреналина да разсее умората от изминалите дни. Вида също излезе на улицата, долепила до ухото си евтиния телефон, с който се бе снабдила, като спряхме за бензин.

— Добре. Благодаря. Първо на теб ще звънна, обещавам.

— Какво става? — попита Лиъм, протягайки се.

— Кейт — отговори тя. — Следи ситуацията в града, за да ни помага. Гледала е репортажите по канала на ФБР, затова ни съветва да тръгнем пеша и да минем през гробище „Маунт Морая“. В координационния център обсъждали да изтеглят полицейските отряди от района и да разчитат на въздушни патрули.

Още от самото начало се знаеше, че Вида ще е реалният водач на спасителната ни операция. Само двете с Руби имаха доказан практически опит в областта. Въпреки това отстъпването на водачеството, след като дни наред бях държала юздите, ме караше да се чувствам така, сякаш по тялото ми пълзеше статично електричество. Единственото, което ми даваше поне някакво усещане за контрол над ситуацията, бе възможността да наблюдавам Вида, да изучавам методите ѝ на подготовка. Макар че предпочиташе самостоятелните мисии, никога не отказваше да застане начело на някоя група. Имаше какво да се научи от всяка нейна стъпка.

Роман отиде да вземе картата от жабката на джипа ни и я разгърна върху предния му капак.

— Ето. Като гледам, сме на около три километра оттам.

Местоположението на филаделфийската лаборатория на „Леда“ не се пазеше в тайна. Преди години същата сграда бе затворена в опит да се прикрие фактът, че именно Веществото Амброзия причиняваше мутацията пси. За всеобщо смайване, вместо да изравни лабораторията със земята, Круз даде разрешение на компанията да я отвори отново. Финансирайки „Леда“, за да продължат проучването на мутацията и синтезирането на нови, експериментални лекарства срещу нея, Обединените нации си спечелиха голямо обществено недоволство. Дори аз съзнавах колко несправедливо е да спонсорират хората, които — макар и неволно — бяха унищожили толкова много животи.

— А оттам колко километра остават до центъра? — попита Лиъм с ръце на хълбоците. — Ще ни отнеме часове. Няма ли как да тръгнем с коли?

— Не и ако не умираш от желание да си припомниш чувството да те хвърлят в необозначен полицейски бус — отговори Вида. — Ако толкова много ти липсва шибаният Бял шум, все ще се намери някой да ти достави това удоволствие.

Той махна с ръка и надникна към Дунди, който стоеше облегнат на седана с умислено изражение.

— Щом градът е в такова положение — подхвана Дунди, — дали вече не са я преместили?

— Мога да я потърся отново — предложи Макс, идвайки към нас.

Вида поклати глава.

— Кейт каза, че са затворили всички офис сгради в центъра, включително лабораторията. По-трудното ще е да минем през засилената полицейска охрана, но колко трудно, ще можем да преценим само на място. Наложили са вечерен час, но още не са успели да овладеят напълно ситуацията.

Лиъм видимо се притесни, но все пак кимна. Всички бяхме свикнали да намираме решения в наглед неразрешими ситуации.

— Сградата на лабораторията се намира на десетина километра оттук — отбеляза Роман. — Малко под два часа бързо ходене, но все пак дълъг път за човек с огнестрелна рана.

— Хлапе — обади се Лиъм. — Спри да се занасяш с мен. Добре съм.

Вида провери пълнителя на пистолета си и го пъхна в джоба на коженото си яке. Знаех, че Роман също е въоръжен, ала се изненадах да видя, че Приянка взе пистолета, който Вида ѝ предложи.

— Едва ли е нужно да ти го казвам, но не позволявай да те заловят с него. Особено някой униформен — добави Вида. — Може и да се поколебаят да гръмнат бялото момче, най-вече ако не вярват, че е пси, но смуглото момиче е друго нещо.

— Знам — отвърна Приянка. — Само че няма шанс да ме заловят.

— Хубаво. Не искам повече мъртви деца под мое командване.

Приянка ѝ козирува иронично.

— Не искам и такова отношение — натърти Вида. — Способна ли си да изпълняваш заповеди?

— Нямаш представа на какво съм способна — заяви твърдо Приянка.

Стоманеното изражение на Вида поомекна и устните ѝ се извиха в една от характерните ѝ, леко смущаващи усмивки на одобрение.

Тръгнахме през града, натоварени с вода и оръжия. Срещнахме първия хеликоптер чак в периметъра на гробището. Двете с Приянка го усетихме най-напред… още преди другите да го чуят. Тя сграбчи Макс, а аз — Роман и ги завлякохме под прикритието на близките дървета.

Другите, които вървяха пред нас, последваха примера ни и се спуснаха към дебелата сянка. Лиъм приклекна близо до мен, опирайки глава в един дънер. Лицето му бе червено и по бузите му се стичаше пот. Тежкото му дишане ме притесни най-сериозно. Той обаче сключи челюсти и свирепа решимост превзе изражението му. Веднага, щом шумът от перките на хеликоптера се загуби сред далечния вой на автомобилни аларми и сирени на службите за спешна помощ, Лиъм стана на крака.

— Ще минем през гробището по двойки — нареди Вида, докато прескачахме оградата. — Ти, Стюарт, идваш с мен и Чарли.

Всяка двойка изчака предишната да прекоси лабиринта от надгробни плочи и пътечки, преди да побегне след нея. Когато хеликоптерът се върна за поредната обиколка, градът вече ни беше приютил в задимените си обятия. Мълниеносно намерихме укритие в хаоса му.

Сградите в крайните квартали още пламтяха, разпалвани от вятъра. Обирджии разбиваха витрините на супермаркети и магазини за дрехи. Един бял мъж излезе през поредната строшена стъклена фасада с компютър в ръце и хукна към групичката си приятели, скрили с кърпи долната половина на лицата си. Полицейска кола прелетя край нас, докато крачехме забързано по тротоара.

Докато се доберем до един неохраняем мост през реката, вече бяхме загубили цял час в избягване на патрулки и криене зад боклукчийски контейнери. Кръвта ми кипеше от напрежение, всяка пропиляна минута ни спъваше. Живот се отнемаше за секунди. Руби вече можеше да е…

Видях стоманената твърдост по лицето на Лиъм, когато се надигна иззад поредните боклукчийски контейнери и поведе групата ни напред. С Роман останахме най-отзад и забелязах как преценява с остър поглед всяка заплаха по пътя ни. Приянка ускори крачка, за да догони Вида и другите, но Макс нарочно поизостана, изчаквайки ни с угрижено лице.

— Добре ли си? — попитах го. — Можеш да се върнеш, ако ти идва в повече.

Не го казвах осъдително, изненадах се, че Макс изобщо реши да дойде с нас. Когато Лиъм се обади да ги информира, Сам и Лукас го поканиха да остане при тях, докато се почувстваше готов да излезе сред света. Макс обаче настоя да дойде с нас, твърдейки, че може пак да се наложи да потърси Руби с дарбата си, преди да стигнем до града.

— Справям се — увери ме той. — Само дето не очаквах пак да прибягна до насилие.

— Не е нужда да се биеш — казах му. — Просто се радвам, че дойде с нас.

Той кимна и пак обърна поглед към улицата. Започвах да разпознавам схемата на разрушението. Горящи сгради отстъпваха място на тлеещи — пожарните коли се придвижваха от сърцето на града към покрайнините му. Като стигнахме до овъглените останки от редица къщи, вече не се виждаха пламъци, а само въздух, затлачен с пепел и гъста пушилка. Вдигнах яката на тениската си върху устата и носа си, за да ги прочистя поне малко.

Единственият проблем беше, че колкото повече доближавахме центъра, толкова по-оживено ставаше. Направихме път на блуждаеща тълпа, плъзнала по улицата. Хората в нея бяха на различна възраст, от различни раси, но очите на всички червенееха болезнено. Сякаш ги бяха драскали с нокти.

— Сълзотворен газ — обясни Роман, кимвайки към тях.

Мъж на средна възраст придържаше един по-млад, докато куцукаха заедно напред. По-младият имаше кървяща рана на главата и разфокусиран поглед. Лъкатушеха покрай обгорени коли и полета от натрошено стъкло. Като минаваха покрай нас, по-възрастният мъж ме погледна бегло. След миг върна погледа си към мен.

Покашлях се и извърнах лице.

— Не отивайте в търговски център „Индипендънс“ — предупреди ни дрезгаво той. — Там събират всички и проверяват документите им за самоличност. Няма да ви пуснат.

Рискувах наново да надникна към него. Дори да не ме беше разпознал, несъмнено виждаше колко сме млади. И се досещаше какво може да означава това, въпреки че не носехме значките си.

— Най-добре минете през гробището — каза му Роман и сложи нежно ръка на лакътя ми, за да ме подкара напред. — Само се оглеждайте за хеликоптери.

— Благодаря — провлече раненият мъж. — Внимавайте. Не стрелят с гумени куршуми.

— О, боже! — прошепна Макс, щом се отдалечихме от двамата мъже.

— Все още ли си с нас? — попитах го.

Той преглътна сухо и кимна.

Трябваше да тичаме, за да настигнем другите. Роман поспря и се наведе да вземе нещо, паднало в канавката до един пръскащ противопожарен кран. Бейзболна шапка. Подаде ми я, без да каже нищо.

— Благодаря — прошепнах и я сложих възможно най-ниско върху лицето си.

Оставаше само да ни разпознаят още преди да сме стигнали сградата на „Леда“.

— Лабораторията не е ли точно до търговски център „Индипендънс“? — попитах, когато най-сетне настигнахме другите в сянката на една закована с дъски пицария.

— Май е на десетина пресечки разстояние — отговори Вида. — Защо?

— По-близо е — поправи я немощно Лиъм. — На около четири.

— Сигурен ли си? — попитах го.

— Брат ми се подвизаваше там под прикритие, докато работеше за Лигата — обясни Лиъм с безизразен глас — Веднъж го чаках в парка. Сигурен съм.

Прав беше. Намираше се на ъгъла на „Локъст“ и Десета улица, най-обикновена бяла сграда без всякакви табели и надписи. Лабораторията представляваше всеобща тайна за всеки служител на правителството и по всяка вероятност — за всеки живеещ и работещ във Филаделфия. Просто обществото знаеше, че лабораторията е била затворена и дарена на близкия университет, както и че поръчаните от ООН проучвания се извършват под зоркото око на правителството някъде във Вашингтон. Ако някой не беше познавал предназначението на ниската правоъгълна сграда, преди да избухнат безредиците, вече щеше да се досети заради сериозното военно присъствие около нея. Дори не виждах входната врата отвъд бронираните бусове, паркирани отпред.

Останахме една пресечка назад и се скрихме в тясното пространство между останките от суши ресторант и магазинче за химическо чистене. Миризмата от двете, смесена с пушека, накара очите ми да се насълзят.

— Разкарайте тези жални физиономии — нареди ни Вида. — Знаеше се, че няма да влезем през парадния вход.

— Защо ли ми се струва, че всички входове ще са под наблюдение? — подхвърлих.

Още от Канзас очаквахме засилена охрана в сградата, но не и пушки.

— Хайде, не сме идиоти, мамка му! — ядоса се Вида. — Някой да сътвори предложение.

— На мен ми хрумва едно изумително лошо — провлече Приянка.

— Това вече ми харесва — каза Лиъм. — Да чуем!

— Близо сме до цял тон разярени протестиращи, приклещени в парка от хора, които несъмнено превъзхождат числено, нали така? — Приянка надникна към мен. — Хрумна ми да преработим стратегията си от арената. Подтикваме ги да обкръжат „Леда“, пускайки им идеята, че вътре има… знам ли… провизии? Напомняме им, че именно заради „Леда“ сме на този хал. Ако обградят сградата, ще привлекат вниманието на войниците към предния вход, а ние през това време ще се промъкнем през някой от задните.

— Това вероятно ще доведе до убийства — изтъкна Дунди. — Дори да се възползваме от суматохата, за да се прокраднем вътре, те може да евакуират сградата заради безредиците.

— ООН! Вън от страната! ООН! Вън от страната!

Досега гласовете на хората, струпани около търговския център „Индипендънс“, същите онези, които бях видяла с лозунги край „Индипендънс Хол“ и „Дибърти Бел“, бяха просто далечен тътен. Но колкото повече стояхме на място, толкова повече се засилваха, наближаваха ни.

— Може да откраднем от униформите на умиротворителите или полицаите — предложи Роман.

— Добра посока на мислене, но неособено реалистична идея — отсъди Лиъм. — Дори да измислим гениална причина всички да влезем в сградата, в никакъв случай няма да намерим седем униформи, камо ли осма, в която да изведем Руби. Най-надеждният ни ход ще е да поразпалим страстите пред сградата, привличайки вниманието на охраната, така че да се проврем през някой страничен вход.

— Не знам за странични входове, но има резервен гараж, който използват, когато паркингът се напълни.

Всички се завъртяхме към Макс.

— Баща ти е работел за „Леда“ — спомних си внезапно какво ми бе казал на арената. — В тази лаборатория.

Той кимна.

— Ето точно тази информация щеше да ни е полезна преди пет шибани минути — каза Вида. — Да ни споделиш нещо друго?

— Главният гараж за персонала се намира точно под лабораторията, от задната страна на сградата. Резервният е на няколко пресечки северно от главния, но двата са свързани с подземен пешеходен проход — обясни Макс.

— Сигурен ли си? — попита Дунди. — Хиляда процента сигурен?

— Изследователите го използваха, когато не искаха никой да разбира, че са закъснели, или при корпоративни срещи, когато се стичаха повече служители от обичайно — добави Макс — Баща ми ме вкарваше оттам, когато ме водеше за експерименти, за да не ме зяпат във фоайето. И там има охрана, камери и поне един портиер в кабинката, но влизането не би трябвало да ни затрудни особено. Не знам някоя ключалка да се е опънала на Приянка.

— О, Максимо — трогна се тя. — Сега вече съжалявам, че толкова пъти сменям паролата на телефона ти, за да те измъчвам.

Той присви очи насреща ѝ.

— Знаех си!

Лиъм плесна с ръце.

— Съсредоточете се. До коя точка в сградата води този подземен проход? До фоайето?

— До същите асансьори, които използва и главният гараж, само че един етаж по-надолу. Те се движат по задната страна на сградата. Трябва ти карта, за да се качиш, но и тук ще ни помогне Приянка.

Тя отметна дългата си къдрава коса през рамо.

— Добре — каза Дунди. — Седем етажа, включително фоайето. Ако се разделим, няколко от нас ще започнат да претърсват от най-горния етаж надолу, а останалите — от втория нагоре. Ще се срещнем по средата.

— Ти определено идваш с мен — заяви му Вида. — Без уговорки. Не си хващал оръжие от четири години.

— Нямах намерение да споря.

— И аз тръгвам с вас — обяви Лиъм. — Хлапаците ще поемат долните етажи. Среща при асансьорите на четвъртия. Има ли начин да изключим охранителните камери?

— Като стигнем, ще пробвам — каза Приянка. — Ще опитам да повредя цялата система.

Всички закимаха. Освен Макс, на когото сякаш му се гадеше.

Не искам да наранявам никого повече…

Вече го бяхме принудили да наруши обещанието към себе си, когато трябваше да се бие срещу Къби. Нямах намерение да го правя отново.

Роман също усети и каза с обичайния си кротък тон:

— Ще ни трябва транспорт, за да напуснем града. Ще се погрижиш ли за това? Постарай се да намериш бърз маршрут за бягство през автоколоната.

Макс кимна ентусиазирано.

— Просто ми оставете един от телефоните. Ще ви държа в течение.

Дунди му даде своя, а Лиъм ни отстъпи стария телефон на Сам.

— Само съобщения — каза Вида. — И то с кодираното приложение.

— ООН! Вън от страната! — продължаваха да скандират протестиращите. — Върнете Джоузеф Мур в играта!

Вида тръгна първа към изхода от тясната уличка, придържайки гърба си към едната стена. Даде ни знак да я последваме, хвана Макс за яката на ризата му и го придърпа към себе си.

— В посока на гаража ли се движат?

Той кимна.

— Северно от сградата е. Ако продължат по тази улица, излизат право на Десета.

Звучеше логично, защото полицейските бариери заприщваха входа и от двете страни на „Локъст“, където множество коли висяха изоставени и разбити.

— Блудният син се завръща — изшушука Приянка. — Липсваше ни, късмет.

Когато първата вълна демонстранти минаха в обратната посока покрай нас, вдигнали лозунгите си като знамена и наметнали знамената си като пелерини, Вида ни изведе сред суматохата. Протестиращите се изляха по тротоарите и се скупчиха, за да маршируват заедно напред, напред и пак напред, принуждавайки ни да си проправяме път през тях. Шепа войници се събраха по улиците, излизащи на нашата, за да държат тълпата в същата посока.

Лиъм се озова до мен и залитна, когато някой случайно го блъсна с лакът в гърдите. Пресегнах се и го хванах под ръка. Тъмната коса на Вида се мяркаше между лозунгите на демонстрантите. Гледах да не я изпускам от очи, докато в същото време се мъчех да намеря другите.

Познат натиск изникна в дъното на съзнанието ми, запращайки студена тръпка надолу по гръбнака ми. Изчезна, преди да успея да си обясня чувството. Лиъм изтръпна до мен и притисна ръка към гърдите си.

— Изведнъж ме побиха тръпки.

Надигнах се на пръсти, оглеждайки околните сгради. Колкото повече нарастваше тревогата ми, толкова повече се размиваха близките лица. Приянка, която вървеше пред нас, се обърна и срещна погледа ми, докато издирваше трескаво с очи единствения възможен виновник.

Лана.