Тъмен завет

Двадесет и осма глава

Разгърнах картата върху волана за пореден път и плъзнах поглед между хикса, с който Роман беше отбелязал адреса, и сградата отвъд улицата. Използвахме ограничените GPS способности на телефона, за да намерим точното място в Батън Руж, но явно имаше грешка в сателитния сигнал или Роман не беше пренесъл правилно информацията върху картата, защото това не можеше да е дестинацията ни.

— Според мен е точно това — обяви той, засенчвайки очите си с длан, за да огледа по-добре сградата. — За жалост.

— Още оттук чувам писъците на деца призраци — изтръпна осезаемо Приянка. — Може би Руби толкова обича да се пързаля с кънки, че е готова да прекоси безброй щати и да рискува да я заловят властите, само и само да се позабавлява.

Площадката „Ривърсайд“ се намираше в предградията на Батън Руж, на улица, до която още не беше достигнало магическото възобновяване, обзело вече много други места. Притокът на средства и спонсорирани от правителството ремонти очевидно се ограничаваше до центъра на града.

Паркирахме от другата страна на улицата, зад един „Макдоналдс“ със заковани прозорци, и обядвахме с храна от уличен автомат на избелялата от слънцето шарена детска площадка. Роман държеше да понаблюдаваме известно време дали някой влиза или излиза от „Ривърсайд“. До момента нямаше никакво движение.

— Не мисля, че е тук — казах, изхвърляйки опаковката от бонбони „Ем енд Емс“ в препълненото кошче на ресторанта, която веднага бе нападната от рояк мухи. — Едва ли някой е стъпвал тук от десетилетие насам.

Половината букви от флуоресцентната табела на площадката за кънки липсваха, опадали от занемаряване или откраднати. Паркингът с избледнели очертания пустееше. Прозорците, като тези на всички други сгради в квартала, бяха заковани с дъски и нашарени с предупреждения срещу нарушители.

— Е, така и така стигнахме дотук. Трябва поне да проверим какво я е заинтригувало толкова в подобно място — каза Приянка. — Става ли?

Роман провери дали пистолетът му е зареден и кимна.

Входната врата беше не само заключена, но и овързана с верига. Затова и толкова се изненадахме, като намерихме задната отворена.

— Заявявам за протокола, че това изобщо не ми харесва — отбеляза Приянка.

— Не водим протокол — изшушука Роман.

Тя му стрелна поглед. Той ѝ отвърна със същия.

— Да вляза ли първа? — предложих.

Долепихме гърбове до тухлената стена, заставайки пред планините от боклуци в близките контейнери. Миришеха толкова отвратително, че покрих носа и устата си с деколтето на тениската си.

Роман влезе пръв и обходи с дулото на пистолета някогашната кухня на площадката. Скарата си стоеше, но всички други уреди бяха изнесени и единственият помен от храна бе засъхнало на пода парче разтопено оранжево сирене. Светлината, която се процеждаше отвън, излиняваше с всяка стъпка навътре в сградата. Извадих фенерчето от задния си джоб и го включих.

Веднага, щом стъпи на самата площадка, Роман се завъртя към нас, притиснал длан към устата си.

— Недей… — поде, докато минавах покрай него.

Ала твърде късно. Вече долавях миризмата. Отблъскващата сладникава смрад на гнила храна, примесена с вонята на човешки екскременти и… нещо друго. Нещо като смърт.

Тънкият лъч на фенерчето освети площадката, очертавайки потресаващи откъслечни картини. Шкафчета с кънки. Боклуци и кофи, разпилени по пода.

Труп.

Тялото на момичето беше свито на една страна, с гръб към нас, притиснало колене към гърдите си. Дългата му тъмна плитка се разстилаше на пода зад него, покрита в края си от празна опаковка. Носеше карирана риза в тъмночервено и черно. И не помръдваше.

Нито дишаше.

Забавих крачка.

Спрях.

Руби.

Фенерчето се изплъзна от пръстите ми и изтрополи върху твърдия под. Кръвта така забуча в ушите ми, че очаквах да ме разкъса на парчета.

Две ръце уловиха раменете ми. Приянка ме завъртя към себе си, говорейки нещо, което не чувах. Отдръпнах се и загледах как Роман заобикаля с мрачно лице момичето. Накрая клекна пред него.

Приянка впи болезнено пръсти в кожата ми, но и тя не можеше да извърне очи от него. Той вдигна поглед и поклати глава.

Не му повярвах. Откъснах се от хватката на Приянка с прогарящ гърдите ми дъх. Необходим ми бе само един поглед към останките от лицето на момичето.

Не беше Руби.

Мъртвото момиче беше по-малко. Ръцете и краката му, пристегнати със свински опашки, бяха твърде миниатюрни. От разстояние човек лесно можеше да се заблуди, но от толкова близо…

Наложих си да не извръщам очи. Да погледна момичето, зарязано само на това тъмно място.

— Божичко, едва ли е на повече от дванайсет-тринайсет — пророни през стегнато гърло Приянка. — Какво е търсела тук?

Роман се изправи бавно и взе фенерчето, търкулнало се до краката на момичето. Лъчът му пак обходи площадката, този път осветявайки стъпките в мръсотията и прахоляка. Проследих някаква диря от малки отпечатъци до пресечната ѝ точка с още една и още една, и още една.

Имаше десетки различни отпечатъци — някои по-къси от ръката ми.

— Каквото и да се е разиграло — каза Роман, — момичето не е било само. И не е дошло тук по свое желание.

— Искам да си тръгваме — обади се Приянка без капка шеговитост в гласа. Въздухът беше като нечий влажен дъх до кожата ми, но тя потриваше рамене, сякаш се мъчеше да ги стопли. — Веднага.

— Не — отсякох. — Не можем просто да го оставим тук.

Очите на Роман поомекнаха, когато ги впери в мен.

— Няма. Ще съобщим на полицията по телефонния автомат от другата страна на улицата. Трябва да видят местопрестъплението. Каквото и да се е случило тук.

— Не съм…

… сигурна, че ще се погрижат за момичето.

Тази истина ме прогори. Нямах им доверие. Не вярвах нито на ФБР, нито на Круз, нито на когото и да било от нейната свита. Вярвах само на нас тримата.

— Разбирам те — увери ме Роман. — И на мен не ми се ще да го оставям. Но момичето заслужава да идентифицират тялото му и да го върнат на семейството му за истинско погребение. А ние не можем да му го осигурим.

Гърлото ме болеше.

— Съгласна ли си? — попита с предпазлив глас Роман.

Кимнах.

Трябва да запомниш това — помислих си. Вече беше моя отговорност. Но не ми се струваше достатъчно.

— Дай ми телефона — казах на Приянка.

Тя ми го подаде с въпросително изражение. Камерата му нямаше да запечата сцената с болезнена яснота, но важното бе да уловя момента и да не позволя на никого да извърне поглед от снимката. Ако исках да сглобя достоверна история от всички тези елементи — кадрите от дрона, тази снимка и каквото друго откриехме — трябваше да започна да документирам случващото се. Обърнах камерата на телефона към себе си. Лицето ми искреше насред тъмната площадка.

— Днес е… — изчислих датата наум. — Седемнайсети август. Часът е около шестнайсет. Намирам се на площадката за кънки „Ривърсайд“ в предградията на Батън Руж. — Отново обърнах телефона, така че да заснема потъналите в мрак доказателства за децата, държани тук. — Попаднахме на това място, преследвайки истинските отговорници за атентата в Пенсилванския университет. Доказателствата говорят, че група деца, навярно пси, са държани тук против волята им, по всяка вероятност с цел трафик.

Тръгнах към момичето. Роман и Приянка отстъпиха от кадър.

— Но трафикантите са оставили едно дете. — Коленичих до него и доближих обектива до лицето му. — Стояло е тук напълно забравено в очакване някой да го потърси.

Спрях записа и погледнах към другите.

— Май е очевидно кой стои зад това — каза Роман с пресипнал от гняв глас. — Явно Мърсър се е върнал към трафика с деца. Това е типично в негов стил. Местното транспортно пристанище наскоро възобнови дейността си и е съвсем близо до комплекса му в Ню Орлиънс Лесно си е уредил изоставена сграда, където да държи децата, докато дойде време за транспортирането им…

— Ще ми се да вярвам, че той е единственият трафикант на деца — обади се Приянка. — Ала цялата тази работа ми се струва недомислена. Това не е в стила му. Той би изпратил някого, който да премахне доказателствата.

— Много е потаен пред конкурентите си — допълни Роман. — Точно така правеше и преди. Задържаше децата с пси-способности, с които искаше да експериментира, а останалите продаваше на други страни или организации, непредставляващи заплаха за него.

Стиснах телефона в ръката си.

— Ето защо е идвала тук Руби. Нищо чудно Мърсър наистина да я е заловил. Сигурно е попаднала право в ръцете му.

От известно време разследваше една междущатска престъпна мрежа. Проучваше улики и събираше доказателства.

А сега…

— Зу — поде Роман, хващайки ръката ми. Повтори името ми няколко пъти, докато не вдигнах очи към него. — Ако допускаш, че Мърсър я държи в плен, можем да претърсим някои от имотите му. Поне е някакво начало.

Това не ме разведри. И не потисна прилива на напрежение, надигащ се в гърдите ми. Флуоресцентната лампа над нас зажужа като муха в буркан.

— Колко време ще отнеме това? Може да я държи на някое място, за което дори не знаете — отвърнах. — Може да я измъчва.

— Има само един начин да разберем къде е със сигурност — Приянка погледна към Роман. — Ще трябва да поискаш услуга от един твой длъжник.