Тъмен завет

Осемнадесета глава

— Какво става… По дяволите?

Стиснах косата си в шепи, затворих очи и пробвах да се концентрирам върху сребърната нишка, представих си я навита на кълбо в съзнанието ми. Колкото повече клечах с блъскащо сърце, толкова по-надълбоко пропадах в този кошмар.

Някой изкрещя — изкрещя моето име.

Опомних се внезапно и усетих тежестта на пистолета в ръката ми, реалната опасност, в която се намирахме. Белият шум раздираше тишината наоколо и като че ли се засилваше с всяка изминала секунда на бездействие, на безчувственост… Ала в онази секунда на тъмен хаос една отрезвяваща мисъл успя да се избистри в ума ми.

— Не ти трябват пси-способности, за да разбиеш някаква си колона, глупачке — процедих.

Изолирах се от всички звуци, от всичко подвижно наоколо, прицелих се и стрелях по предната страна на колоната. Тя отскочи от земята, когато куршумът я прониза. Вторият я накара да замлъкне.

Следващата колона бе достатъчно близо, че да я намеря само по звука. Стъпих здраво на земята и започнах да въртя глава, докато ушите ми не изтръпнаха болезнено от напъна да открият от коя посока идва Белият шум. Присвих очи, издирвайки колоната сред мъглата, мрака, дърветата — всичко помежду ни.

Изстрелът беше невъзможен — нито можех да се прицеля, нито да се доближа повече заради войниците и децата по пътеката отсреща. Затова насочих пистолета нагоре и стрелях по дебелите клони на дъба, служещи като основа за недовършената десета къщурка.

Имах чувството, че оръжието се опитва да се изтръгне от ръката ми, докато изпразвах пълнителя по клоните. Чужди куршуми засноваха между дърветата като оси, но аз не се отказах, докато масивният клон не изпращя.

Когато най-сетне се откърши от ствола на дъба, залегнах на земята. Чух как се сгромолясва върху шумата заедно с основите на дървесната къщичка, която Лиъм строеше. Поне нямаше да ми се наложи да издирвам повече колоната — клонът и гредите я затрупаха, притъпявайки Белия шум.

Някъде зад мен изпращя клонка. Завъртях се и мярнах нещо подвижно с крайчеца на окото си. Насочих пистолета към него.

Оказа се момиче.

Момиче с нездраво бледа кожа, хлътнали очи и толкова изпъкнали скули, че очаквах, ако съблече дрехите си, да зърна как сините му вени се свързват с разтуптяното му сърце. Гъсти тъмни мигли обрамчваха поразително сините му очи.

Отпуснах се леко. Поне едно дете беше съумяло да се измъкне от къщурките.

— Добре ли си? — попитах го.

То стисна миниатюрното златно цветенце, окачено на верижка около врата му, и втренчи очи в мен, видимо стъписано от нападението.

— Трябва да бягаш! — пришпорих го. — Влез през задната врата на къщата и мини през тайния изход в мокрото помещение. Другите вече избягаха.

Момичето се поусмихна, макар и някак безрадостно.

— Благодаря, че ми каза.

Не чух мъжа да ме доближава в гръб, но определено усетих как ме блъсва в черепа с дръжката на пушката си. Пред очите ми избухнаха ослепителни светлини и потънах в агония, в мрак.

— … ен! Оуен…!

Това беше…

Провлачих крака по влажната земя. Чувствах ги пълни с пясък.

— Зу!

Това беше… името… Оуен… Мисълта закръжа в ума ми, но не смогвах да я стигна. Пърхаше под настойчивия напор на съня и всеки път, когато чувах някой да вика името, в съзнанието ми просветваше един цвят.

Червен.

Отворих очи и споменът за изминалите няколко часа се разби в мен, изблъсквайки въздуха от дробовете ми.

Убежището. Момичето. Мъжът в черно. Пушката.

Заловили са ме.

Ръцете ми… Опитах да ги вдигна, да потрия с пръсти неумолимото напрежение в тила си. Мъжът, чийто радиопредавател жужеше точно над главата ми, ме влачеше през камъни, щръкнали корени и бодливи храсти. От кръста надолу се чувствах като изсечена от скала, а нагоре — толкова въздушна, че сякаш изобщо не съществувах.

Теренът под мен внезапно поомекна, изравни се. Кръвта се завърна в крайниците ми заедно с болезненото усещане, че са препълнени с горещ пясък. Мъжът ме влачеше с една ръка за яката на ризата ми и така я беше усукал, че ме задушаваше.

— Оуен! Оуен, недей!

Мъглата се виеше в нощта, рисуваше спирали в мрака. Отново стиснах очи в опит да проясня зрението си. Когато ги отворих, не видях къщата.

Но видях как едно хлапе, на около тринайсет, излиза на пътеката, заставайки между нас и Убежището. Със светлата си кожа и бяла тениска приличаше на призрак. Лесна мишена.

Заритах по земята, за да забавя нападателя си. Пред нас шепа други войници в черно се бореха със своите гърчещи се, съпротивляващи се товари. Децата ритаха и дращеха, а мъжете се смееха. Присмиваха ни се.

Защо никой не използва способностите си?

Пак потърсих сребристата нишка в съзнанието си, но не я намерих. Нямаше нищо, нищо. Не усещах електрическите устройства по мъжа повече… за сметка на биенето на сърцето му.

Не могат — проумях аз. Явно бяха блокирали съзнанията им също като моето.

Навярно с някой недоловим звуков сигнал или с потискащ силите ни токсин, пуснат в мъглата. Можеше да е какво ли не, но резултатът беше еднакъв за всички ни. За пръв път от цяло десетилетие нямах какво да призова в себе си. Нямах сила.

И това ни отнеха — прошепна онзи бунтарски глас в главата ми.

Не. Даже лишени от способностите си, ние не бяхме беззащитни. Извъртях се рязко с надеждата да хвана войника неподготвен. Пресегнах се назад и забих изпотрошените си нокти в ръката, стиснала тила ми. Но вместо кожа одрах някаква твърда, груба материя.

Той премести ръката си надолу и впи пръсти още по-надълбоко във врата ми. Започнах да се извивам във всички посоки и да се отбранявам дори по-свирепо, мъчейки се да напълня дробовете си с въздух. Пред зрението ми отново се разля черно петно. Когато тялото ми се отпусна, натискът върху тила ми също поотслабна, но не достатъчно, за да се изтръгна.

— Изскочи още една бройка — гласът на мъжа бе дрезгав и пропит с присмех, ала не знаех дали говори за мен или за Оуен.

В носа ми нахлу гъста пушилка. Стрелнах поглед към къщата, сигурна, че мъжете са решили да я подпалят, за да унищожат докрай всичко добро наоколо.

В следващия момент обаче нов огън се разрази зад гърба ми. Горещи вълни обляха кожата ми през влажните ми дрехи, но не я изгориха.

Мъжът изкрещя и ме пусна в мрака. Когато зрението ми се избистри, видях как пламъкът в средата на гърдите му лумва нагоре и обгръща главата му в златист талаз.

Вцепенението не беше засегнало всички докрай. Оуен — Оуен още владееше силата си.

Само толкова ми трябваше. Търкулнах се настрани със свит от мириса на горяща плът стомах. Скоро нови писъци раздраха въздуха. Обърнах се по корем и се надигнах на колене.

Мъжете се възпламеняваха един по един, виейки като вълци — каквито и бяха. Хрумна ми смахнатата, мимолетна мисъл, че както горяха пръснати по криволичещата край гората пътека, вероятно от разстояние приличаха на свещички по торта за рожден ден.

Пламъците лумтяха толкова ярко, с такава опустошителна мощ, че войниците имаха едва броени секунди да изкрещят в агония, преди дробовете им да изгорят.

Веднага, щом се освободиха, децата се устремиха към къщата. Наглед всички бяха невредими, с изключение на видимите белези от грубото отношение на похитителите.

Заобиколиха отдалеч момчето, което още стоеше по средата на пътеката и безизразно наблюдаваше гротескно разкривените обгорели фигури по земята. Вятърът тласкаше пламъците от техните останки към къщата и скоро щяха да погълнат външната облицовка и верандата ѝ.

— Оуен! — провикнах се, скачайки на крака.

Момчето впери взор в мен.

Ето защо — прошепна онзи тъмен глас. Именно затова приех толкова лесно мерките, които Круз и администрацията ѝ приложиха спрямо всички пси. Затова онази скептична част от мен кимна чинно и се съгласи да повтаря пред света причините за законовите ограничения върху силите ни. Затова хората неизменно щяха да се боят от нас, а ние се почувствахме длъжни да приемем дори малкото късче свобода, което ни се предлагаше.

Никой не биваше да притежава подобна сила.

Никой не биваше да търпи наказание, задето я впрягаше в защита на себе си и на всички безпомощни.

Беше ужасяващо.

Но и необходимо.

Направих поредна крачка към него и стомахът ми се разбунтува. Това е дете. Просто дете.

Сам контролираше силата си. Нямаше потребност друг да го стори.

— Оуен — казах по-кротко. — Достатъчно…

Бушуващите пламъци около къщата обливаха лицето му в топло сияние. По него проблесна осъзнатост. Очите му се изпълниха с детски страх.

— Всичко е наред — казах му и протегнах ръка към него. — Добре си…

Стъклената врата на Убежището се отвори и се затръшна силно.

И двамата се завъртяхме натам, но Оуен беше по-бърз. Двама мъже скочиха от верандата с извадени пистолети и предприеха едва по крачка към нас, преди първият да се възпламени като факла.

Заслепен от огъня и дима, войникът се запрепъва обратно към къщата, срутвайки се до една от дървените колони на верандата.

Не можех да помръдна. Периферното ми зрение притъмня и вече не виждах войника, а Мел. Виждах Защитниците, репортерите, зрителите, разкъсани от онзи взрив.

Спри, спри, спри — затръсках глава, очаквайки всеки момент да повърна. За секунди пламъците плъзнаха нагоре по тъмното дърво и обгърнаха верандата. Вторият мъж изгледа уплашено Оуен и застина на място.

Момчето просто се взираше в него. След малко сбърчи чело, първо от недоумение, а сетне от искрена тревога. Хвана се за главата и простена от болка.

Не. Белият шум.

Момичето пак се появи откъм дърветата, сякаш се материализираше от нощното небе. Беше пъхнала ръце в джобовете на възголямото си яке и наблюдаваше превития Оуен. Устните ѝ се изкривиха в жестоко подобие на усмивка.

Тя ли го правеше?

Момичето изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила, като че мъглата и мракът я погълнаха. Не можеше да е съвпадение — натискът върху съзнанието ми се увеличаваше. Момичето ни го причиняваше някак. Но щом силата ѝ не беше повлияла веднага на Оуен, явно трябваше да я прилага поотделно на всеки пси.

Войникът на верандата реши да се възползва от възможността и вдигна пистолета си.

— Не!

Хвърлих се напред и прегърнах Оуен, за да предпазя малкото му телце.

Прокънтя изстрел.

Нечие тежко тяло се строполи на земята сред дрънчене на екипировка и шумолене на плат. Когато не усетих очакваното жилване от куршум, отстъпих назад и заопипвах трескаво Оуен, търсейки рана, кръв.

— Добре съм — промърмори той с треперливи като тялото му думи. — Добре съм.

Проехтя вик. Една жена с униформа и дрънчащо оборудване хукна към нас откъм гората, където сигурно издирваше скрити деца. Успя да стори броени стъпки, преди тялото ѝ изневиделица да полети напред под напора на куршум, забивайки се в близкото дърво.

С Оуен се обърнахме тъкмо навреме, за да съзрем как Роман изскача от облака пушилка и пепел и се прицелва в един от войниците, побягнал с дете през гърба. Той присви очи, зае стабилна поза и стреля — куршумът прониза ивицата гола кожа на врата му, между тялото на момичето и бронираната му жилетка.

— Виждаш ли? Невинаги е лошо да закъснееш за купона — провикна се към него Приянка от укритието си зад едно дърво. После добави леко ядосано: — Никога не подценявай значимостта на драматичната неочаквана поява. Добре ли си, Зу?

Не бяха избягали.

Окопитих се от смайването си и завлякох Оуен зад най-близкото дърво, опитвайки да го прикрия някак с тялото си.

— Зу? — извика ме пак Приянка.

— Добре съм! — отговорих ѝ с глас, пресипнал от дима и огромното облекчение, което ме превзе най-неочаквано.

Мъчат се да ни помогнат.

Трябваше да са избягали, ала някак бяха узнали, че се задава опасност, и бяха направили всичко възможно, за да ни предупредят. А после бяха излезли сред цялата касапница, за да помогнат на децата.

Двамата тийнейджъри, които ги прикриваха, изскочиха от гората и прелетяха покрай мен. Всеки носеше на гърба си по едно дете.

— Оуен. — Приведох се да го погледна в очите. Кожата му гореше. — Трябва да тръгнеш с тях, ясно?

— Мога да помогна — каза тихичко момчето.

Гъстият пушек се спускаше над нас като завеса. Дори когато дишах през устата, усещах вкуса му по езика си.

А Оуен… Той подскачаше при всяко пъшкане, при всеки сподавен вопъл на момичето и момчето, пазили доскоро дупката, които сега минаваха покрай обгорените останки на войниците.

— Вече помогна — уверих го. — Необходимо е просто да тръгнеш с тях, за да те отведат на някое безопасно място.

Момичето махна на Оуен да я последва. Той се откъсна от мен, но вместо да хукне към него, вдигна ръце.

— Какво правиш? — попитах го. — Оуен!

Пламъците около къщата се свиваха и издигаха като планини, недосегаеми, гладни за чистия въздух и дървените ѝ основи. Оуен плесна силно с длани и огънят мигновено угасна.

Момчето надникна към мен и побягна след останалите. А аз със закъснение си спомних за момичето, на което бях обяснила къде да открие евакуираните деца.

Благодаря, че ми каза.

Това се беше случило преди пожара. То или някой от войниците вече определено бяха имали достатъчно време, за да тръгнат подире им. Да ги наранят.

Забелязах Роман тъкмо когато се канеше да се скрие зад едно дърво, за да смени пълнителя на пистолета си.

Отскочих да взема оръжието на убитата униформена и се устремих към него като стрела. Във въздуха наоколо свистяха куршуми.

Когато се блъснах в ствола на дървото и приклекнах до Роман, той се обърна към мен с трескаво облекчение по лицето. Пресегна се да обгърне с длан задната част на главата ми и ме придърпа към себе си. Налагаше се да крещи, за да го чуя сред оглушителния пукот на оръжията.

— Добре ли си? Кажи ми, че не са ти посегнали…

Не, нямаше време за това…

— Знаят къде да търсят децата — избълвах задъхано. — Ще тръгнат след тях.

Тялото му се скова.

— Няма да им позволим. Прия!

Приянка се втурна към нас като вихрушка от цветове, озарена в гръб от откъслечните пламъци из гората. Последните няколко метра преодоля, плъзвайки се по хълбок в калта. Намръщи и се каза:

— Ох, не ми давайте да го върша отново. Много е ефектно, но ужасно боли…

Роман я прекъсна:

— Има някакъв тунел или друг таен изход от къщата. — Той надникна към мен за потвърждение. Кимнах му. — Онези са разбрали къде е. Ще се погрижиш ли, докато ние приключим тук?

Лицето ѝ моментално придоби сериозно изражение.

— Да. Къде е?

— Под сушилнята в мокрото помещение — обясних. — Възможно е и няколко деца да се намират в таванската стая. Като влезеш, извикай Джейкъб и му кажи, че сме измъкнали всички останали.

Тя кимна и отметна дългата си коса през рамо.

— Ще ви напомня, че героите често загиват, а хората с посредствен морал почти винаги оцеляват. Не правете нещо, което би ме изкарало извън нерви.

После хукна към къщата, а ние останахме да я прикриваме. Някой от оцелелите войници из гората откри огън по нея и малко след като се затвори зад гърба ѝ, стъклената врата на верандата падна от касата си. Част от самата веранда се срути с пращене на дърво, погребвайки телата до нея.

Пресегнах се и хванах Роман за рамото.

— Трябваше да избягате. Какво търсите тук?

Лицето му беше омазано със сажди и тъмното му коса падаше в очите му, но дори през кичурите забелязах колко смайващо ярък е синият им цвят. Искреше в мрака и сякаш ме притегляше. Дъхът му като че ли пресекна за момент. После той сведе тъмните си мигли и си позволи лека усмивка.

— Щяхме да дойдем и по-скоро, ако не беше този шум… ти ли се погрижи за него? В секундата, в която успях да стана от земята, си помислих, че сигурно няма да ни оставиш нито един от лошите.

Изпънах гръб, учудена от думите му, но не долових нито капка подигравка в тях. Искреният му тон и бледата, почти изумена извивка на устните му ме накараха да опра длан в земята леко зашеметена.

— Заради мен са тук — прошепнах, когато Роман върна поглед към гората, хващайки здраво пистолета. — Аз съм виновна. Онзи глупав телефон…

Той се пресегна да ме стисне за рамото.

— Не си виновна ти. По-скоро вината е моя. Трябваше да се досетя. Имам опит с подобни хора. Ти постъпи съвсем правилно.

— И аз трябваше да се досетя — поклатих глава.

В паниката след угасването на силата дори не ми беше хрумнало да се запитам как двамата с Приянка бяха предвидили нападението. Сега обаче, когато виждах Роман пред себе си, въоръжен с типичното му самообладание, съумях да си върна мъничко от контрола над ума си. Малко трезва мисъл.

— Как разбрахте с Приянка, че сме го включили?

Той рискува да надзърне към мен.

— Чухме хеликоптерите отдалеч. Пристигайки, толкова внимавахме да не ни проследят или видят, че това беше единственото обяснение, което дойде наум и на двама ни.

Отнякъде долетя нов писък — на момиче. И двамата се завъртяхме в посоката, от която идваше.

— Какво да правим? — попита ме Роман.

— Трябва да се разделим — понадигнах се аз. — Ти тръгни наляво, а аз ще поема надясно и ще се срещнем при езерото. Там ли кацнаха хеликоптерите?

Той поклати глава.

— Нямаше място за кацане. Войниците се спуснаха. Това ни дава малко време, докато чакат транспорта си.

Кимнах, вдишвайки опушения въздух. Проследих с очи как той се изправя — стабилен и безстрашен.

— Трябваше да избягате — повторих.

Благодаря ви, че не сте избягали.

— Дойдохме заедно — отвърна той, — ще си тръгнем заедно.

Преди да успея да му отговоря, изражението му се промени отново. Прогарящият му поглед, изпълнен с неотменима решимост, бе заменен с такъв, завладян от болка.

Не болка. Агония.

Когато тя го връхлетя, дъхът избухна от дробовете на Роман. Той стрелна едната си ръка напред, сякаш търсеше опора във въздуха. Намери моята протегната ръка и с мъка го удържах да не се стовари на земята. Той поклати глава и по лицето му изби пот от напъна да възпре вика си.

— Роман! — уплаших се аз.

Това не беше като пристъпа на мигрена, в който го видях да изпада преди, тогава сякаш някой просто изключи съзнанието му. Сега тялото му се вцепени и се затресе, като че болката го бе стиснала за гърлото и бавно го душеше.

— Какво ти става? — попитах го. Проверих пулса му и поех лицето му между дланите си, за да не блъска черепа си в каменистата земя. — Какво се случва? Роман!

— Децата… помогни… на децата… — пророни задъхано той. — Върви!

Оставих го да се отпусне върху мен и пъхнах ръце под блузата му, обхождайки твърдите извивки на гърба и раменете му за огнестрелна рана или шрапнел, или изобщо нещо, което да обясни защо погледът му внезапно се беше размил така. Пръстите му стиснаха предмишницата ми достатъчно силно, че да оставят синини. Предупреждение.

— Представете си само колко ми е неприятно да го правя!

Момичето. То пъхна ръце в джобовете на якето си и отметна дългата си коса през рамо.

— Единствено усложнявате нещата. А и не знам как иначе да привлека вниманието ви.

Очите ми запрескачаха между него и Роман. Устните на момичето се движеха беззвучно. То не просто блокираше съзнанието му — като че ли го нападаше.

Момичето пристъпи напред и Роман проплака. Краката му се замятаха по земята.

— Полагам усилия да ви помогна. Всъщност е логично да ви убия собственоръчно заради онова, което сторихте. Така ми е наредено. Понякога дори си мисля, че ми се иска. — Говореше с тих, жлъчен глас. Чак в този момент, усещайки омразата в думите му, проумях, че стрелбата е престанала. — Не знам какво ти се е случило, Роман, но ти е потребна помощ. Прекалено късно е. Ела с мен и ще те предпазя.

Изправих се с пистолета в ръка. Студената ярост, която ме обзе, ми помогна да се прицеля.

— Не знам какво причиняваш на него и на всички нас, но трябва да спреш.

Мъртвешката усмивка на момичето накара гръбнака ми да изтръпне, сякаш някой прокарваше остър нокът по него. Облизах потта от горната си устна. Показалецът ми се притисна към спусъка.

— Или ми дай една причина да не те убия още сега.

— Недей — пророни немощно зад мен Роман. — Това е сестра ми.