Тъмен завет

Двайсет и първа глава

Тойотата беше стара и с нищо не се набиваше на очи. Точно типът коли, каквито предпочиташе Лиъм — сигурни и съвършено незабележими. В най-бежовото бежово. Единственото му друго изискване, освен надежден двигател и стандартните системи за сигурност, беше работещо радио. Аз лично изобщо не бих го включила, но трябваше да сме в течение на последните новини за атентата и последствията от него.

Един час, след като потеглихме, с огромно смайване чух запис на собствения ми глас в послание, Очевидно сглобено от няколко мои речи.

Още час по-късно вече сериозно се замислях да разтопя радиото.

Единствената станция, която хващахме километри наред, не беше официалната за тази зона, а някаква нова, вероятно излъчвана без одобрението на временното правителство. Казваше се радио „Истина“ с водещ Джим Джонсън. Програмата му представляваше затворен кръг от дебати, които ставаха все по-разгорещени с всеки изминал час.

Умът ми бумтеше от тревога и нерви. Роман беше настоял да починем в колата и да продължим пътя си под прикритието на нощта. Аз обаче не успях да заспя като тях двамата, нетърпението да действаме, да стигнем до Мисисипи, сякаш дращеше под кожата ми. Дори да не откриехме Руби там, повтарях си, последното ѝ известно местонахождение беше единствената диря, която имахме.

— Ама сериозно, чуйте това само! Невероятно! Чуйте — призоваваше Джим Джонсън с толкова самодоволен глас, че кожата ми настръхна.

Сетне прозвуча друг глас. Този на президента Круз.

— В отговор на терористичния акт на летището — заяви тя с типичния си, непоклатим тон на човек, който никога не грешеше, — временно поверявам на Защитниците нова роля в закрилата на страната ни. Ще използват всички ресурси на свое разположение за залавянето на тези… отцепнически пси-елементи, или така наречения Кръг „Псион“. В резултат на тази мярка ги оторизирах да използват груба сила при необходимост. Ще получат ново специализирано обучение, насочено към обезвреждането на индивиди с пси-способности. Преминалите такова обучение са освободени от присъствие през следващите дванайсет часа.

Само една група беше преминала обучение за работа с нас: бившият Специален отряд „Пси“. От тази мисъл кръвта ми се смрази.

Но президентът Круз не беше приключила.

— В замяна на помощта им в идентифицирането на потенциални членове на тази вътрешна терористична групировка и допринасянето с информация за миналото на посочените пси-елементи главният адвокат на временното правителство ще снеме всички обвинения срещу очакващите правосъдие лагерни надзиратели.

Тъмните петна пак изплуваха пред очите ми и ако двулентовият път не пустееше, щях да отбия встрани, за да се преборя с паниката. Не просто треперех — започвах да горя от ярост.

Лъжкиня.

Още чувах гласа ѝ, обещанието ѝ. Повече никога няма да страдате като преди. Този нов свят принадлежи колкото на нас, толкова и на вас.

Чакаше ме толкова работа, като се върнех във Вашингтон. За пръв път от години Круз щеше да ме чуе извън сценария. Щеше да чуе всяка мисъл, прелитаща през съзнанието ми.

— Осъществихме връзка не с когото и да е, а със самия Джоузеф Мур, кандидат-президент от Стража на свободата. Господин Мур, радваме се отново да ви чуем в нашата програма.

— Както винаги, удоволствието е мое!

— Обстоятелствата са ужасяващи. Ще успокоите ли нас и слушателите ни, че и вие самият, и семейството ви сте невредими?

Мур въздъхна дълбоко.

— Съпругата ми е много уплашена, а помощниците ми в кампанията бяха принудени да се сблъскат с невъобразима реалност. Загубихме толкова много свестни хора. Единственото, което можем да направим сега, е да поскърбим и да спечелим изборите в тяхна памет.

— Това опечаленият му глас ли трябваше да е? — попита Приянка. — Защото ми се стори, че чух как сграбчва възможността.

— Относно хубавата новина за деня: изненадан ли сте, че временният президент отстъпи по споменатите въпроси? — додаде водещият.

— Естествено, че ще отстъпи при такива резултати от първия изборен кръг и това злокобно развитие на събитията. Погледнете любимците ѝ: едната се оказа водачът на Кръга „Псион“, а другият най-сетне беше принуден да разпусне нелепия си, измислен Съвет. Предполагам, че дълго време няма да го видим на политическата сцена, не и докато не приключат разпитите.

Дунди. Подскочих толкова силно, че колата кривна вдясно. Роман се пресегна да хване волана.

— Съжалявам — промълвих. — Съжалявам…

— Това приятелят ти ли е? — попита той. — Онзи, на когото звънна по-рано?

Кимнах вяло.

— Ние също получихме непотвърдена информация, че Съветът „Пси“ се е разпаднал, но какво ви кара да вярвате, че го държат за разпит? — настоя водещият.

Бяха го заловили. Сигурно го бяха прибрали за разпит веднага след експлозията, а директното ми обаждане до него беше потвърдило близостта ни. Сега навярно смятаха, че знае накъде съм се запътила и към кого бих се обърнала за помощ или укритие.

— Е, той е очевидната свръзка, не мислите ли? Свръзката между Кимура, Дейли и Стюарт, които още са в неизвестност. Откъде да знаем дали и последните двама не участват в Кръга „Псион“? Че той не им докладва тайно? Аз това бих го попитал.

Не. Божичко, не…

Искаше ми се да не шофирах. Тялото ми копнееше да се свие на топка поне за малко, за да отблъсне истината с отпора на плътта. Не само че бях унищожила мечтата на Руби и Лиъм, ами и някой ме използваше, за да унищожи Дунди, а аз бях безсилна да го спра.

Поне засега — помислих си и стиснах още по-здраво волана.

— Въпрос на време е Круз да се изправи пред истината — говореше Мур. — Според мен дълбоко в себе си знае, че командирите ѝ от ООН ще опропастят страната ни с антиамериканските си закони. Няма шанс да спечели изборите, докато отказва да стартира програма за рехабилитация на всички пси в обществото ни. Може да е само едно поколение, но не е нужно да го губим. Вместо да ги отлъчваме, трябва да ги насърчим да работят за родината ни. Нима не сме виждали подобни случаи в историята? Обучението им за военна служба ще ги спаси от улицата. Може дори да ни върне господството в глобалната политика.

— Отказът ѝ да подходи така ме кара да се питам дали Обединените нации възнамеряват някога да ни освободят от желязната си хватка. Чуйте ми думата, ще предпочетат да анулират изборите, вместо да ви признаят победата.

— Ама че простотии! — ядосах се.

— Да се надяваме, че не е така — отвърна Мур. — На този етап смятам, че всички сме единодушни за едно: дори Грей беше по-добър президент от…

Блъснах с юмрук копчето за звука. Исках само да изключа радиото, но от кокалчетата ми изскочи искра и плъзна по дисплея му. Тирадата на Джоузеф Мур секна с удовлетворителен пукот.

Роман натисна пробно няколко други копчета, но побърза да изключи радиото веднага, щом гласът на водещия озвучи колата.

Поех си няколко премерени, дълбоки глътки въздух, докато сърцето ми не спря да блъска в ушите ми.

— Знам, че трябва да продължаваме да следим ситуацията — подхванах.

— В този случай не следяхме ситуацията, а по-скоро слушахме как някакъв обяснява колко е умен и симпатичен — поправи ме Приянка. — Но защо Круз не каза нито дума в твоя защита? Дори не се преструват, че разследват станалото.

Имах чувството, че гласът на Мел превзе устните ми. Прозрях стратегията им толкова ясно, че се зачудих как не съм я разконспирирала по-рано.

— В момента съм политическа отрова. По-разумно е да не напомня на народа за връзката си с мен.

Но… когато за пръв път чух гласа ѝ по радиото преди няколко дни, пак не се помъчи да ме защити или поне да загатне, че може да има друго обяснение. Тогава наистина ме нарани. Откровено казано, още се мъчех да предпазя тази малка рана от загнояване.

— Разумно друг път — разгневи се Роман.

— Силни борбени думи от Роман Волков — рече Приянка. — Ако ти отказваш да се вбесиш, той ще се вбеси от твое име. Как ти звучи?

— Волков — повторих. — Това руска фамилия ли е? Украинска?

— Руска — потвърди той. — Оттам произлиза семейството ми.

Кимнах.

— Но с Лана сте отраснали тук?

— Аха — отговори лаконично Приянка.

Разбирах. И на мен не ми се говореше за семейството ми, пък и вече знаех, че са имали лош опит с приемни родители.

— От доста време живеем тук — уточни Роман. После, сякаш усетил смущението ми, добави: — Сложно е. Не съм роден в Америка.

Имаше шепа чуждестранни случаи на зараза с ОМИН, обикновено когато майката беше пътувала до Съединените щати и беше пила водата известно време, преди да се върне у дома, но съществуваха и други варианти — например майка му да е била родена или живяла тук, но просто да го е родила в друга страна. Канех се да попитам, но Роман извърна лице, отправяйки поглед през прозореца, притиснал юмрук към устните си. Като че хем беше тук, но и отнесен някъде надалеч.

— Още не мога да повярвам, че ще снемат обвиненията на лагерните надзиратели — обади се след малко Приянка. — Това е най-коравосърдечната постъпка, за която съм чувала от доста време насам. Онази жена никога не ни е подкрепяла истински.

Не. Още от самото начало го знаехме, но изковахме някакъв вид партньорство. Поне тя бе готова да работи с нас. Дори успя да спечели уважението ми.

— Знаеш ли, ироничното при Круз е…

Спрях се.

— Кое? — подкани ме Приянка.

Не е нужно да внимаваш какво приказваш пред тях — напомних си. Но толкова дълго се бях стремила да представям временния ни президент в най-добрата светлина, че ми се струваше безкрайно странно да говоря така за нея.

— Круз е на власт единствено благодарение на нас. Детската лига я спаси от Лос Анджелис след бомбардировката. Прекараха я през военните патрули на Грей, които щяха да я арестуват за държавна измяна като всички останали калифорнийски политици. За да върне жеста, тя се съгласи да работи с нас. Сдружи се с ООН, когато решиха, че е време да се намесят — разясних аз. — Така че, не, не бих я нарекла наша приятелка, но дъщеря ѝ е една от нас, затова благополучието ни я засяга лично.

— Звучи логично — коментира Приянка. — Но ако действително иска да остане на власт, няма ли да ѝ се наложи да се съобразява с общественото мнение?

— След края на изборите нещата ще се уталожат — отвърнах. — И след като аз изчистя името си, ще оттегли заповедите си. В момента обаче и за нас е най-добре да стори каквото е необходимо, за да се пребори за възможно най-много гласове и да надвие Мур.

— Искрено се надявам да си права, че заслужава да остане на поста — каза Приянка, — но в момента имам чувството, че сме онази фигура върху шахматната дъска, която ще пожертват най-напред.

— Ти дори не играеш шах — намеси се Роман.

— Вярно е — съгласи се Приянка, — но съм изключително веща в гръмките аналогии.

Поклатих глава.

— Това е просто политика.

Един от контролните пунктове между Зона 1 и Зона 2 се намираше в Бристол, Вирджиния — поне някога беше така.

— Сигурна ли си? — попита Роман.

— Трафикът през този пункт беше толкова лек, че преди два месеца решиха да го отварят само при необходимост от облекчаване на движението през другите пунктове — отвърнах. — Ако не са сложили войници на пост, за да следят за мен, би трябвало да преминем единствено под погледа на камерата. — Надникнах към Приянка в огледалото за задно виждане. — А ти ще се справиш с нея, нали? Трябва ли да заредим батерията на телефона преди това?

— Не, няма нужда — вдигна апарата Приянка. — Само една камера значи? Най-накрая се срещаме, късмете мой!

— Късметът не е антропоморфен — осведоми я Роман.

Приянка го стрелна възмутено.

— Всеки знае, че късметът е дама.

Освен дама обаче, късметът се оказваше и абсолютна кучка.

Двайсетина километра по-нататък прожекторите на функциониращия контролен пункт в Бристол започнаха да шарят по пътя. Зяпнах ги недоумяващо.

Пунктът изглеждаше като всички останали. Не беше инцидентно отворен с цел залавянето ми — всъщност изобщо не беше затварял. Масивни електрически огради обточваха елементарните бетонови кабинки и близките административни сгради. Бронирани автомобили с всевъзможни размери бяха паркирани в колона по шосето, стеснявайки го до две ленти: по една за всяка посока покрай кабинките.

Повечето контролни пунктове бяха започнали работата си като най-обикновени фургони, но с времето се появиха и бетоновите постройки, забити като ножове в живописната природа наоколо. Сградите бяха издигнати, за да вдъхват респект. Минавала бях покрай толкова много от тях, но въпреки това чувствах как тялото ми натежава от всяка простъпка в живота ми.

— Дали не си сбъркала датата? — подметна небрежно Приянка.

— Изнесох цяла реч по темата — отвърнах, впервайки поглед във високите лампи и камерите, вградени в тях.

Изглеждаха модерно с гладките си сребристи тела със заоблени форми. Изобщо не се връзваха със зеления пейзаж наоколо.

— Или някой ме е накарал да излъжа, или са размислили и са се надявали никой да не забележи.

И двата варианта ме вбесяваха еднакво.

— Нови хрумвания? — попита Приянка.

— Само едно — тръгваме пеша — отговорих, докато един дрон прелиташе над главите ни в обратна посока. — Намираме си кола от другата страна и продължаваме към адреса. В багажника е останала поне една туба бензин, нали така?

Отворихме вратите си едновременно и излязохме в нощния въздух. Роман събра старателно багажа заедно с резачката за болтове, която Лиъм беше скътал в багажника.

Тъкмо се канех да затворя шофьорската врата, когато той ми хвърли един парцал.

— Най-добре я забърши — посъветва ме.

Изгледах го неразбиращо.

— Пръстовите отпечатъци.

Произнесе думите с толкова предпазлив и извинителен тон, сякаш така можеше да смекчи неизреченото им послание.

Бях бегълка.

— О, да.

Той самият беше избърсал последните две коли, които използвахме.

— Не се безпокой — каза Приянка, облегната на колата. — Ще свикнеш.

Затърках отривисто волана и таблото, а после преминах към вратите и багажника.

— С кое ще свикна? — попитах със закъснение.

— Да правиш нещо, което ти се струва погрешно, но което всъщност е за добро. — Приянка отправи поглед към далечните прожектори на контролния пункт. — В крайна сметка осъзнаваш, че просто трябва да живееш по собствените си правила.

— Това са смекчаващи вината обстоятелства. Животът невинаги е такъв — контрирах. — Хората трябва да отговарят за действията си. Трябва да съществува някаква система. Тя се грижи за нас, а ние — за нея.

— Може и така да е — каза незлобливо Приянка. — Не знам. Напоследък май да поемеш отговорност значи да сложиш послушно каишка около собствената си шия и да се надяваш, че хората, които ни мразят, няма да я затегнат твърде много. Ако една система е прогнила, как ще я оправиш, щом си заклещен в нея?

— Не е ли по-важно да опиташ да поправиш нещо с потенциала да стане добро, отколкото да го разбиеш на хиляда парчета и да се надяваш, че ще настъпят по-хубави времена? — попитах. — Предпочитам да работя в несъвършена система и да изсека мястото си в нея, отколкото да се изолирам, като не участвам в нищо.

Роман дойде до мен и очите му засноваха между двете ни с лека тревога, изписана по лицето му. Ала ние провеждахме по-скоро дискусия, отколкото спор. Приянка го потвърди, премятайки ръка през рамото ми.

— Ти как мислиш? — попитах го с искрено любопитство.

Той, както винаги, поразсъди върху думите си, преди да ги изрече:

— Спреш ли един порочен кръг, може да повредиш цялата система — каза Роман. — Но повредиш ли цялата система, неизменно ще спреш въпросния порочен кръг. Разликата е само в степента на сигурност.

— Както сме започнали на поетична вълна — обади се Приянка, взимайки тубата с бензин от ръката му, — предлагам да се омитаме, преди по шосето да са плъзнали патрули.

Последвахме тихите стъпки на Роман през павирания път към горичката, разположена по дясното му протежение. Очаквах просто да ни скрие от контролния пункт, но той продължи да ни води навътре сред дърветата, докато краката ми не се разраниха от ходене.

След време осъзнах, че очите ми са се приспособили към нощния мрак, който първоначално ми се бе сторил непрогледен. Очертанията на дърветата и високият силует на Роман изпъкваха все повече в релеф, докато накрая не започнах да разпознавам жилките на листата и гънките на тениската, прилепнала по силното му тяло.

— Искаш ли да станеш свидетел на магическия номер на Роман? — изшушука ми Приянка видимо отегчена.

Вирнах вежди.

— Ей, Ро, колко е часът? — попита го тя с небрежен глас.

— Не. Тази игра не ми харесва — отговори ѝ той.

— Не е игра — закле се тържествено Приянка. — Просто ме интересува. Аз си знам защо.

Роман я изгледа подозрително през рамо, стиснал презрамките на раницата.

— Защо?

— Защото е много, много важно.

Той я удостои с още един съмняващ се поглед, после вдигна очи към небето.

— Един и трийсет и пет.

Веднага, щом Роман ни обърна гръб, Приянка взе телефона с капаче и ми показа часа на екрана му с радостно изражение на лице. Беше 1:36.

Изсумтях, което накара Роман пак да се извърне към нас.

— Глътнах… буболечка — обясних му. — Не се ли отдалечихме достатъчно? Точно определен участък от оградата ли търсиш?

Той повдигна раницата на гърба си и откачи резачките от една от каишките.

— Не. Просто се надявам да намеря участък без ограда.

— Защо? — попитах го. — Нали имаме резачки?

— Защото — поде тихо той — е престъпление да рушиш правителствена собственост и да минаваш от зона в зона без разрешение.

Приянка внезапно разви интерес към телефона в ръката си.

Скръстих ръце пред гърдите си, обгръщайки лактите си с длани, докато обмислях какво да кажа по въпроса. Естествено, че се беше досетил колко неловко бих се почувствала от коментара му. Нищо не му убягваше. От много време се подвизавах пред очите на камери и аудитории и бях започнала да си мисля, че това е усещането да те познават. Но сега разбирах какво е да те виждат.

— Това ли те притеснява? — попитах премерено. — Е, какво е малко разрушена правителствена собственост за човек, обвинен в убийство, държавна измяна и тероризъм, нали? Дай на мен.

И аз махнах към резачките.

Говорех сериозно пред камерата на дрона. Сега, когато приятелите ми се бяха пръснали и не знаех къде са, когато името ми беше очернено, не ми оставаше много за губене. Можех да се върна в правителството, да поправя нещата — но това щеше да се случи след време, а сега си беше за сега. Сега трябваше да предприема каквото е необходимо, за да оцелея.

— И аз ще се справя — отговори Роман. — Нямам твоя контрол, но мога да опитам. Поне така няма да ти се налага да живееш и с това.

— Не го мисли — казах му. — Искам да го направя.

Не знам какво подбуди следващата ми постъпка. Може би тревожното му изражение или стиснатите до тялото му юмруци, или добрината му. Или пък електричеството по металната мрежа. Сърцето ми отчиташе всички тези неща като мънички земетръси.

Надигнах се на пръсти и долепих устни до бузата му. Допирът с наболата му брада ми бе толкова непознат. Кожата му се стопли на мястото, където я докоснах, и аз се по-задържах там по-дълго, отколкото бях имала намерение, вдишвайки мириса на кожените седалки на колата, на зелената гора около нас.

Щом се пресегнах да взема резачката от ръката му, той я пусна без съпротива. Отстъпих назад, докато топлината не се разсея, оставяйки след себе си само онзи неочакван, нежен импулс, също толкова объркващ, колкото и в първия момент, когато го почувствах. Той не обели и дума, когато се обърнах на юг, към мястото, откъдето ме зовеше електрическата мрежа. Тук тя се оказваше по-ниска от онази в близост до контролния пункт — едва два метра и половина вместо шест. Но електричеството, шарещо напред-назад по протежението ѝ, беше също толкова прекрасно и смъртоносно. С всяка моя стъпка сякаш подивяваше все повече и повече, подобно на глутница пощръклели кучета. Сребристата нишка се изниза от съзнанието ми, свърза се с него и го примами настрани, освобождавайки участъка от мрежата пред мен.

Интересуваше ме единствено да стигна до другата страна. Позволено ми беше да се ядосам. Да беснея заради лъжата, че щели да затворят контролния пункт, а сега се оказваше поредната спънка по пътя ми.

Преди да успея да се възпра, вдигнах резачката и срязах първата метална брънка.

Като приключих, изритах отделеното парче мрежа и минах през дупката. Без да откъсвам едната си ръка от оградата, махнах на другите. Роман се провря пръв, поглеждайки ме в очите. Приянка само подсвирна впечатлено.

Когато и двамата продължиха напред, аз се извърнах да проверя отново какво съм направила. И поздравих творението си със среден пръст.

— Виждате ли нещо вътре? — изпращя гласът на Роман по радиостанцията, докато двете с Приянка вървяхме по тротоара към тъмносиния седан.

Лиза бе настояла да вземем една от техните радиостанции и макар че първоначално не исках, сега ѝ бях благодарна. Много.

— Още не — отговори Приянка. — Поне нищо не се движи.

Сателитната картина на адреса не беше напълно грешна, но се оказваше и не съвсем точна. Вместо в празно поле колата беше оставена по средата на голям паркинг, каквито обикновено имаше пред огромни супермаркети или търговски центрове. Тук обаче се мяркаше само масивната циментова основа на недовършена сграда в комплект с шепа греди и циментови тухли, разхвърляни из съседното поле.

— Доста страховито, нали? — подхвърли Приянка. Налагаше ми се да подтичвам, за да я настигна. — Или поне малко.

Въздухът бе толкова влажен, че почти съскаше, докато крачехме през него. Косата ми се къдреше леко и полепваше по бузите и врата ми, а в устата си вкусвах сиропа от палачинките, които Приянка ни беше донесла за закуска. И собствената си пот.

Тялото ми се напрягаше все повече и повече, въпреки че горещината сякаш се стремеше да ме разтопи чак до нервните ми окончания. Когато доближихме колата достатъчно, че да забележим седалките ѝ, вече едва дишах.

Тя не е в колата. Не може да е в колата.

Роман ми бе дал един от пистолетите от Убежището и аз го стисках здраво в ръка, откакто бяхме излезли на паркинга. Насочих го към колата, докато я доближавахме изотзад.

Кимнах на Приянка и тя я заобиколи откъм пасажерската страна, а аз се отправих към шофьорската. Акумулаторът на автомобила беше мъртъв. Не долавях нито искра електричество наоколо, с изключение на това от радиостанцията на Приянка. Онази част от мен, която тайно се беше страхувала, че това ще се окаже капан, почти се отпусна.

Седанът беше отключен. Като отворих вратата, отвътре ме посрещна застоял, горещ въздух. В една от поставките за чаши се печеше опаковка от бонбони „Ем енд Емс“. На педя от нея ключът висеше на таблото. На вратата отстрани имаше празно шише от минерална вода.

Седнах зад волана, вдишвайки плътния въздух. Затворих очи и се помъчих да си представя Руби на същото това място, вперила зелени очи право напред.

Какво си правила тук?

Защо ѝ е било да идва сама на подобно място?

— Да отворя ли багажника? — попита предпазливо Приянка.

— О, боже! — прошепнах. — Дори не ми… Не се сетих.

— Не знам дали ще те успокоя, но съдейки по опита си с трупове, смятам, че щяхме да сме я надушили досега — рече Приянка.

Пот обливаше лицето и шията ѝ и правеше гъстата ѝ вълниста коса още по-къдрава. Кимнах и отпуснах ръце върху волана. Тя отвори багажника и цялата кола се разклати. Аз надникнах в огледалото за обратно виждане.

Моля те — помислих си. — Моля те…

— Празен е! — провикна се тя. — А, чакай малко…

Изненадата в гласа ѝ ме накара да отворя шофьорската врата и да изскоча навън. Приянка ме сграбчи за ръката и ме поведе напред. Наистина беше празен. Външната страна на колата беше покрита с тънък слой прах, нашарен от последния слаб дъжд, но вътре цареше почти съвършена чистота.

— Не, виж…

Тя посочи леко отместената кора над отделението за резервната гума. Надигна я и под нея намерихме пистолет. Фалшиви лични документи. И мобилния телефон на Руби.

— На десетина километра оттук се вдига прахоляк — изпращя гласът на Роман. — Някой идва.

Грабнах и трите неща от багажника, върнах кората на място и отстъпих, за да може Приянка да затвори капака. Стъпките заотекваха по напукания от жегата асфалт, докато не стигнахме до черния път, по който бяхме дошли.

Роман бе скрил колата ни зад останките от някаква изгоряла бензиностанция на около два километра от паркинга. Като ни видя, свали бинокъла от очите си — вероятно, за да прецени реалното разстояние, на което бяхме спрямо него, а сетне пак го вдигна, за да наблюдава пътя зад нас.

Надникнах през рамо. Червено-сините светлини вече проблясваха през завесата от прахоляк.

С Приянка дотичахме до колата и побързахме да се скрием от другата ѝ страна. Залегнахме на земята до Роман.

— Трябва да вървим! — подкани ни Приянка. — Хайде!

— Не, влизат в паркинга — отвърна Роман. — По-добре да останем тук, докато си тръгнат.

Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как колите обграждат тази на Руби в назъбен кръг.

— Дай да погледна — пресегнах се към бинокъла.

Примигнах, за да приспособя очите си към новата картина. Униформени мъже и жени с насочени пистолети обкръжаваха изоставената кола. Представляваха странна смесица от въоръжени сили: миротворци на ООН, агенти на ФБР, Защитници и…

Вида.

Бронзовата ѝ кожа сияеше под следобедното слънце, но трудно я разпознах с тъмна коса. Спряла бе да я боядисва още преди години, когато я назначиха за специален асистент на временния директор на ФБР. Дори първия път, като я зърнах, ми се стори съвсем променена, а сега, докато крачеше между униформените мъже и жени в спретнатия си, делови костюм, имах чувството, че наблюдавам напълно непозната.

Свалих бинокъла. Гърлото ми беше прекалено стегнато, за да кажа каквото и да било.

— Как са намерили колата? — изшушука Приянка. — Не може да са ни проследили…

— Дали не са открили децата от Убежището? — предположи със сбърчено чело Роман, прокарвайки ръка през чупливата си коса.

Поклатих глава. Дори в толкова необяснима ситуация пак бях убедена в едно нещо:

— Вида за нищо на света не би допуснала хора от правителството до тях. Ако е отишла в Убежището и го е заварила в състоянието, в което го оставихме, със сигурност се е обадила на Хари, доведения баща на Лиъм. Той може би ѝ е казал каквото знае, а тя е трябвало да подхвърли малко информация и на правителството, за да не заподозрат нещо.

Или просто мисли, че наистина си виновна.

— Ще опитам да го включа — каза Приянка, вдигайки мобилния телефон на Руби. — Да се надяваме, че горещината не го е скапала.

Тя отвори задната врата на колата и се вмъкна вътре да потърси зарядното устройство в джобовете на предните облегалки. Блъсна главата си в дръжката на отсрещната врата и изруга тихо.

— Вида е най-умният човек, когото познавам — казах на Роман. — И вероятно най-жилавият. Тя ще се справи с всичко.

И за едното, и за другото това бе самата истина. Дунди може и да притежаваше висок интелект, но Вида имаше вродено умение да разбира света, завиден ум и впечатляваща способност да открива най-важното във всяка подробност, за да го приложи в определена ситуация. Множество пъти я бях гледала да го върши с немалка доза завист.

Роман кимна.

— Трябва да е умна, за да спазва твоето темпо.

Мисълта Вида да спазва нечие темпо ми се стори толкова абсурдна, че едва не се изсмях. Не, Вида определяше безмилостното темпо в подобни ситуации, а ние имахме късмет, ако въобще смогнехме да видим гърба ѝ.

— Ти би я харесал — казах, пробвайки да поразсея тежките мисли, надвиснали в ума ми. — Всъщност не. Вероятно ще ти дойде малко в повечко. Но тя пък би те харесала, след като ѝ демонстрираш необходимата доза умения и уважение.

— Ясно.

Пак вдигнах бинокъла. Всички врати на колата на Руби бяха отворени и униформените я претърсваха. Вида стоеше настрана и крачеше напред-назад с нетърпението на гладна лъвица. Беше притиснала телефон към ухото си.

Това ме измъчваше повече: не промените в приятелите ми — на всички ни се беше наложило да се променим в по-голяма или по-малка степен — а онези неща в тях, които разпознавах и ми липсваха.

— Издирва Руби и Лиъм сама. — Още ме болеше, като си спомнех, че двамата с Дунди не ми бяха казали, докато не стана твърде късно. — Когато говорихме от Убежището, беше с други агенти във Вашингтон. Явно се е случило нещо, щом идва да ги търси тук с помощта на правителствени служби.

Върнах бинокъла на Роман. Нямах сили да гледам повече.

— Приятелят ти Чарлс може да е казал на властите, че Руби и Лиъм липсват, защото се е тревожел да не ги сполети нещо междувременно — замисли се на глас той. — Те разполагат с ресурсите да проведат много по-мащабно издирване. Или пък двамата с Вида са им казали, за да изчистят имената на Руби и Лиъм от замесването им с Кръга „Псион“ или с последните атентати. А може би… знам ли? Ти как смяташ?

Точно там беше проблемът. Някога ги познавах по-добре от самата себе си. Трябваше да се досетя защо Дунди и Вида постъпваха така. Трябваше да знам с хилядапроцентова сигурност какво ще понечат да направят и как. Ала не знаех.

— Руби и Лиъм не са забъркани с „Псион“, нали? — попитах внезапно. — Имало ли е някога доказателства за противното? Излизали ли са имената им в онези среди? Всякакви сведения за тайната организация, която уж ръководя в момента, ще са ми от полза.

Не знам защо ми хрумваше чак сега, но ако Руби вече не се бе присъединила към Кръга „Псион“, нищо чудно членовете му да се стремяха да я вербуват — а ако тя не ги беше последвала доброволно, можеше да са я отвлекли. Силата ѝ би ги затруднила, но нямаше да им попречи изцяло, особено ако я бяха упоили. Или ако Лана ѝ беше приложила своите способности.

Вместо да вдигне бинокъла към очите си, Роман го завъртя в ръцете си, изучавайки формата му. Разбирах, че отказва да говори за Кръга „Псион“, за да ме защити, но трябваше да знам.

— Никога не съм чувал имената им в организацията.

— Какви операции провеждат? — попитах. — Действително ли са отговорни за всички престъпления, които им приписват? Дай ми имена.

— Всички от командването… използваха кодови имена. И се занимаваха само с дребен анархизъм. Нищо от нещата, за които ги обвиняват по новините. Не вярвам, че имат подобни ресурси.

— Добре — отвърнах. — Може би се радват на вниманието, с което ги обсипват в момента. Дано успея да се намеся с истината, преди да са си повярвали твърде много.

Кожата му беше покрита с пот и прахоляк, а високата влажност караше вълнистата му кестенява коса да изглежда още по-гъста. Той избърса загорилата си от слънцето буза в рамото си и очите ми пак намериха онзи малък белег на челюстта му.

На задния прозорец на колата са почука силно и аз подскочих. Приянка ни гледаше с вдигната вежда през тонираното стъкло.

— Влизайте, деца, трябва да съберем могъщите си мозъци, за да отгатнем паролата ѝ.

— Нула-пет-нула-едно — казах ѝ, заемайки шофьорското място.

— Не може да е това — отсече Приянка и чак тогава пробва цифрите. — Да, това е. По дяволите! Хич не беше забавно. Какво е нула-пет-нула-едно?

— Рождената дата на Лиъм.

— О, колко сладко. Но ужасно несигурна парола.

Роман погледна за последно през бинокъла и зае обичайното си място на предната пасажерска седалка.

— Ще извлекат колата ѝ на буксир. Пътят ще е чист до няколко минути.

— Е, има само едно съобщение: Ела си у дома. Не оставяй нещата така — прочете Приянка. — Но номерът е блокиран.

— Значи сигурно е от Лиъм — предположих.

В дъното на стомаха ми се зараждаше ново неприятно чувство.

Не оставяй нещата така? Кои неща? С Убежището? С него?

С всички ни?

— Търсила ли е някакви адреси? — попитах.

Приянка измънка тихо. Усетих погледа на Роман върху себе си, но нямах сили да му отговоря.

— Да видим… Рейли, Тампа, Джаксънвил, Нашвил — заизрежда Приянка, преминавайки през списъка с адреси. — Чакай малко. Този се среща най-често, поне четири-пет пъти. В Чарлстън е. Зу, познат ли ти е?

Тя обърна телефона към мен и ми посочи адреса с палец. Щом видях името на улицата, кръвта ми замръзна.

Руби — помислих си. — Руби, какви ги вършиш?

— Да, познат ми е — отвърнах. — Там държат Кланси Грей.