Тъмен завет

Четиридесета глава

Побързахме да нахраним животните и да подредим къщата. След като я заключихме, готова за връщането на Сам и Лукс същата вечер, се разделихме в две коли и източихме бензина на третата.

— Аз ще тръгна със Зу — каза Лиъм на Дунди и ме погледна, докато прибирах мръсните ни, смачкани сакове в багажника на джипа, с който ни беше докарал Дунди. — Стига ти да нямаш нещо против.

Лиъм се беше изкъпал и обръснал, преди да слезе при нас, и макар че още се движеше сковано и сякаш вибрираше от тревога, изглеждаше малко по-сносно. Или, както се изрази Вида, вече не приличаше на водач на култ, обмислящ да убие всички ни.

— Разбира се, че не — отвърнах. — Но аз ще карам.

Той се поусмихна.

— Дадено.

— Дано не възразяваш да се намърдаш на задната седалка — каза Приянка на Макс, докато слизаха по стълбите на верандата. — Възнамерявам да защитя трайния си статут на шампион по „Познай думата“.

Макс се обърна към Вида.

— Умолявам ви да пътувам с вас. Имам нужда от малко тишина и спокойствие.

Вида отвори задната врата и махна театрално към седалката.

— За мен ще е шибано удоволствие.

— Ще му каже ли някой, че в тази кола няма да цари „тишина и спокойствие“? — подшушна ми Лиъм, докуцуквайки, за да ми помогне с товаренето на багажа.

— Някои неща е по-забавно да откриваш сам — отвърнах.

— Сигурна ли си, че искаш да караш? — попита ме той и надникна към задната седалка с видимо желание да се просне там.

Нещо в изражението му се промени.

Безнадеждност.

Разкопчах предния джоб на една от раниците и извадих отвътре снимката, която бях взела от Убежището — обгорена и смачкана, но все пак запазена. Показах му я и той опули очи.

— Не сме загубили всичко — казах му. — Ще се справим.

Лиъм взе снимката в едната си ръка, а дланта на другата отпусна върху главата ми, както правеше някога.

— Като го чуя от теб, някак успявам да го повярвам.

— Готов ли си? — попитах го.

— Дълъг път ни чака — каза той. — Може би ще трябва да си починеш…

Впих многозначителен поглед в него.

— Ето я моята Зу — примири се той и пъхна снимката в джоба си.

Преди да тръгна към шофьорската седалка, той ме хвана за китката.

— Лиъм, не ставай глупав…

— Не, просто исках да ти кажа… — Той поклати глава и няколко кичура тъмноруса коса паднаха на челото му. — Съжалявам, че не се сбогувах с вас.

— Кой път? — попитах, едва устоявайки на потребността да го прегърна.

Той изтръпна.

— И двата. Когато си тръгнах без предупреждение и когато пуснах двама ви да си вървите, без да си изгладим отношенията. Никога не съм бил безгрешен, но се старая заради вас.

— Никога не си ни трябвал безгрешен — уверих го. — На никой от нас.

— След смъртта на Коул, след всичко, което ни се случи — продължи той, запъвайки се, — чувствах, че точно такъв трябва да бъда.

— Знам — отвърнах. — Лиъм, знам. Всичко е наред. Просто… вече никой не бива да си тръгва, без да се сбогува. Ясно?

Той кимна.

— Ясно.

— Добре — кимнах и аз. — Да вървим тогава.

Вида ме погледна, преди да се качи на шофьорското място.

— Ако ни загубите, просто карайте напред. Ще ви чакаме четири пресечки южно от лабораторията.

Отворих моята врата.

— Защо реши, че ние ще следваме вас?

Тя се ухили.

Седнах вътре и закопчах предпазния си колан, а Приянка се извърна да надникне през задния прозорец.

— Сбогом, Снежинке, принцесо на сърцето ми.

— Добре ли си? — попита Роман.

— Много по-добре.

Въздъхнах и натиснах копчето за запалване на двигателя. Мощен електрически импулс пробяга през тялото на колата. Тиха поп песен, която за пръв път чувах, зазвуча по радиото, но преди да превключа станцията, Лиъм отвори вратата на предната пасажерска седалка.

Където вече седеше Роман.

Лиъм изцъка с език и посочи с палец задната седалка.

След продължителен поглед, отправен към мен, Роман разкопча предпазния си колан и се премести.

— Какво? — попита ме Лиъм, виждайки фасона ми. — Ранен съм. Необходимо ми е повече място.

Поклатих глава и натиснах педала на газта. Колата подскочи рязко напред и той се хвана за гърдите.

— Спокойно, старче — казах му и ускорих по черния път след края на входната алея.

От колата на Вида вече бяха останали само облаци прахоляк. Колкото повече карах — десет минути, двайсет минути, все по-трудно ми ставаше да не обръщам внимание на напрежението, което излъчваше Лиъм.

— Започваш да ме обиждаш — предупредих го. — Да не говорим, че ме дразниш.

— Не… не, ти си чудесен шофьор — побърза да ме увери той. — Просто… защо слушаш това, когато можеш да си пуснеш буквално всичко друго?

Току-що бях изключила поп песента, съсредоточена в стремежа си да настигна Вида.

— Смени я тогава.

Той почти се ужаси от предложението ми.

— Шофьорът избира музиката. Това е закон.

— Цяло чудо е, че никой никога не е пробвал да те изхвърли от движеща се кола — отбеляза Приянка.

Лиъм се завъртя в седалката си.

— Ти ми беше любимката от новите приятели на Зу. Сега вече той ми е фаворит, защото поне уважава по-възрастните.

— Ти пък откога си възрастен? — контрирах го.

— Справедливо твърдение — отсъди Роман, зазяпан през прозореца. — Предполага се, че мозъкът достига пиковия си потенциал на двайсет и пет годишна възраст, след което започва деградация.

— Чудно — обърна се напред Лиъм. — Точно с този ли избра да се натискаш по оградите?

— Мооооооооля? — изписука напевно Приянка с престорена изненада в гласа.

— Зяпал си ни! — възмутих се и го плеснах по рамото. После стрелнах Приянка в огледалото за обратно виждане. Беше заковала очи в тавана на колата. — Всички ли сте ни гледали?

Роман, уж съвършено несмутен от подобно разкритие, чертаеше алтернативни маршрути по картите ни.

— Добре де, да — призна си накрая Приянка. — Ама не сме виновни ние. Чарли излезе да ви извика вътре, преди да ви е ударил някой гръм, и като ви видял, се върна на бегом. Питахме го какво става, а той заяви, че нямало нищо, но беше толкова шашнат и стресиран, че се усъмнихме и всички дружно отидохме да погледнем през прозореца, за да се уверим, че сте добре и не сте се превърнали в купчина овъглени останки.

Погледнах я отровно в огледалото и натиснах ядосано копчето за автоматично търсене на радиостанция. За щастие, спря на официалната станция за зоната, в която се намирахме, а не на поредния бълвоч от радио „Истина“.

За нещастие обаче, новините не бяха добри.

— … за тези, които току-що включват приемниците си. Прекъсваме обичайната си програма заради важна новина от местната станция на Зона три…

— Защо ли изтръпнах от думите „важна новина“? — обади се Приянка.

Роман отпусна картата върху краката си.

— Ще увеличиш ли звука?

— След снощния опит за атентат срещу автоколоната на временния президент Круз при завръщането ѝ към Белия дом, главният секретар на Обединените нации излъчи следното изявление…

Кръвта във вените ми сякаш се увеличи и налягането ускори пулса ми до болка. Главният секретар Чунг даваше официални изявления пред американското общество само в случай на…

— На среща с делегати на всяка нация от Коалицията за надзор над възстановяването на американското правителство взехме единодушно решение да удължим надзора на Обединените нации с още две години. Напрежението, възникнало около първите независими избори след свалянето на президента Грей от власт, е доказателство за опасната възпламеняемост, която още владее страната. В името на вътрешната и международна стабилност ще запазим съществуващото статукво и ще увеличим подкрепата си към Защитниците и умиротворителни отряди. Благодаря.

— Наистина го направиха — пророних. — Наистина отмениха изборите, както предвиди Мур. Едва ли това е искал…

Едва ли искаше нещо, което го отдалечаваше от властта.

— Жителите на Чикаго, Индианаполис, Детройт и други големи градове се призовават да останат по домовете си и да освободят пътищата за автомобилите на местните служби за спешна помощ, отговарящи за спонтанните демонстрации.

Спонтанни демонстрации. Класически евфемизъм за необуздани протести.

— Дали не е прекалил? — замисли се на глас Приянка. — Нали с това се опитваха да паникьосат обществото през цялото време? С пропаганди, че Обединените нации имат прекалено голям контрол, че няма да оставят страната ни на мира, макар че те самите наложиха намесата на ООН. Точно към това се стреми Мур: поголовно неподчинение.

От седмици — от месеци — Мур и други като него пръскаха опасни метежни искри във въздуха. И сега щяха да ни засипят с пълна мощ. В хаоса народът щеше да се обърне към него за водачество — дори онези, които не му бяха вярвали преди. Беше изфабрикувал нужното доказателство, че е пророк и спасител едновременно.

— Е — каза Лиъм, отправяйки поглед през прозореца, — сега вече загазихме.