Тъмен завет

Петнадесета глава

Сега

Никой не ми беше казал.

Закрачих бързо по отъпканата пътека към Убежището, скръстила ръце пред гърдите си. Тук-там по загладената, сбита пръст, осеяна с листа, се мяркаха отпечатъци от подметки, оставени при последната буря. Всеки път, когато подминех някоя диря, сочеща към езерото, се чудех дали не е на Лиъм или Руби.

Ала мисълта единствено ме изпълваше с пареща ярост.

Усещах я как дращи под кожата ми като заряд, отчаяно търсещ електрическа верига, която да затвори, с чиято помощ да се възроди.

Не ми бяха казали.

Две седмици. Нямаше ги от цели две седмици, а Дунди не намери малко време да ми го спомене. Лиза каза, че веднага са се свързали с него, за да го уведомят. Можеше някак да ми предаде новината, лично или по Вида. Не бе сметнал за потребно да ми сподели, че двама от най-близките ни хора просто… просто са изчезнали, напуснали са Убежището, най-важното нещо на света за тях.

Съзнавах, че треперя. Скръстените ръце не ми помагаха, а само приклещваха горещината от гнева ми и ме обгръщаха в нея.

— … както виждаш, доста сме се разраснали от последното ти посещение. Вече имаме около двайсет деца. Най-малкото е на девет. Сузуме?

Вдигнах поглед от пътеката.

В даден момент от съществуването си Убежището навярно бе служило за нечия лятна вила. Уединена къща на брега на езерото, откъсната от целия свят.

Лиъм и доведеният му баща значително бяха разширили простичката двуетажна дървена постройка. Тъмните горски цветове, наситени нюанси на зеленото и кафявото, помагаха на Убежището да се слее с околната среда. Независимо от заострените ъгли на покрива му първия — и единствен — път, в който го бях съзряла, ми хрумна странната мисъл, че вероятно къщата е израснала сама в гората, поникнала е от пръстта, подобно на обкръжаващите я дървета.

Като наближихме, познатите въжета започнаха да изникват между стволовете, но… чакай малко. Още бяхме твърде далеч от къщата, а при последното ми посещение въжетата не се простираха чак дотук.

Отметнах глава назад, проследявайки с поглед въжето над главите ни до едно дърво отдясно, където беше вързано на възел.

На гигантския дъб бе опряна сребриста стълба, от която висеше кофа с чукове и пирони. Между най-здравите клони се забелязваха основите на дървена платформа.

— Това ще е десетата дървесна къщурка, когато… Лиъм… е, когато някой от нас я довърши — обяви Лиза. — Вече имаме девет готови. След като много от децата се влюбиха в първата, която Лий построи, двамата с Руби решиха да изградят още, за да предоставят на всички по малко лично пространство. После май се поувлякоха, защото Лиъм не приема „не“ за отговор, и сега вече имаме повече къщи по дърветата, отколкото на земята.

— Страхотни са — скалъпих.

— Децата обикновено спят там и се прибират само ако стане прекалено горещо или студено — добави Джейкъб.

Внезапно ме погълна толкова силно чувство на вина, че загубих дар слово. Никога не бях усещала загубените години така остро. Всяка дървесна къщурка сякаш ме порязваше до кост. Тялото ми се напрегна от импулса да се обърна и да побягна, но някак не съумявах да откъсна очи от тях.

Това си пропуснала.

Защо не се върнах?

Виж какво са постигнали без теб.

Защо не намерих начин да се обадя?

Нямаш място тук.

Последната мисъл ме накара да потрия гърлото си, за да разсея буцата, заседнала там.

— Знам, че не признаваш Убежището… — подхвана Джейкъб, разтълкувал грешно изражението ми.

Вдигнах ръце да го прекъсна.

— Не е това. Никога не е било така.

— Тогава какво е? — попита Лиза.

— Лиза… — намеси се Джейкъб.

— Не, искам да разбера — настоя тя, обръщайки се с лице към мен. — Така и не се върна, но те не спряха да се надяват.

Укорът в думите ѝ, появата на истината, която дълго време бях потискала, ме накараха да спра на място.

Бях ги наранила. Бях наранила двама души, които Лиза, Джейкъб и всички деца тук обичаха. Дори старите рани можеха да се отворят при достатъчен натиск.

Идеше ми да крещя. Да заудрям с юмруци най-близкия дънер и да позволя на годините мълчание помежду ни да се излеят от мен като кръв.

Вместо това просто поех глътка въздух и сключих ръце зад гърба си. Заговорих с онзи контролиран, безизразен глас, на който ме беше научила Мел, и познатото вцепеняващо самообладание за пореден път ми послужи като броня.

— Исках да участвам в борбата, за да не се нуждаем от места като Убежището — поясних ѝ. — Те помагаха по този начин. Аз помагам по свой.

Или помагах.

Убежището не беше създадено с правителствено одобрение. И то, и всички други места като него никога нямаше да го получат, защото извеждаха децата от закрилата и наблюдението на властите. Подобни учреждения връщаха поколението „Пси“ към опасния начин на живот, който бяхме принудени да водим някога.

Не се съмнявах, че децата в Убежището бяха избягали от кошмарни ситуации. От насилието и изгнанието в собствените си семейства, от живот на улицата, отказвайки да се върнат в домовете си, от хора, принудили ги да използват пси-способностите си…

Това го разбирах. Ала не разбирах защо не ги водеха при нас, за да им осигурим по-добри условия. Животът в сянката на обществото беше невидимо, уязвимо съществувание.

Лиза и Джейкъб се спогледаха. Той поклати глава и момичето провеси рамене.

— Извинявай — поде тя. — Просто…

— Схващам — уверих я. — Наистина. Но нека… нека узнаем какво се случва тук. Трябва ми зарядно устройство за онзи телефон и искам да чуя всичко, с което сте наясно за…

Лиза долепи показалец до устните си, вдигайки поглед към любопитните лица, надничащи от къщичките на дърветата.

Те не знаят — проумях.

— Тръгнаха да събират други деца — натърти Джейкъб. — Скоро ще се върнат.

Значи лъжеха останалите — по-скоро пазеха истината в тайна, но и това си беше вид лъжа. Сигурно го правеха, за да защитят по-малките деца, но ми се струваше, че предвид обстоятелствата и те заслужаваха да бъдат информирани.

— Хайде — подкани Джейкъб. — Мигел ни чака в Пещерата на прилепите. Убеден съм, че вече има теория за новите ти приятели.

Докато крачехме към верандата, обгръщаща цялата централна къща, детето от Дървесна къщурка Четири изпрати съобщение в стара тенекиена кутия от кафе по въжената линия до Дървесна къщурка Едно. Кутията прелетя над главите ни с жужене. Като че ли всички къщички бяха свързани една с друга и с прозореца в таванската стая на Убежището. Спалнята на Лиъм и Руби.

— Всичко наред ли е? — попита задъхано друга тийнейджърка, също облечена в черно, която дотича откъм задната страна на къщата с разлюляна дълга плитка.

— Да, всичко е под контрол — отговори Джейкъб, подавайки ѝ пистолета си. — Джен, това е Зу, Зу, това е Джен.

— Здрасти — каза момичето. — Доста ни разнообрази живота тази вечер. Да ида ли да помогна на другите?

— Ще се справят и сами — отвърна Джейкъб. После добави свенливо: — Ще бъдеш ли така добра да прибереш това в някое от шкафчетата на горния етаж? Трябва да информираме Мигел за ситуацията.

— Да — съгласи се тя и взе оръжието. — Щом не ви трябва подкрепление, ще прибера и моя пистолет.

Джейкъб изкачи на бегом стълбището на верандата и отвори вратата с драматичен замах, който очевидно бе усвоил от Лиъм. Джен изтича пред нас и потъна във фоайето. Аз укротих нервите си и също влязох в прохладното помещение с аромат на кедрово дърво, почти забравяйки да избърша подметките си в протритата изтривалка.

Неловкостта, която бях изпитала навън, избледня на фона на тази, която ме обхвана вътре, усещах я почти като физическа болка. Нищожният ми опит с мястото се изпари за миг. Съзнавах смътно, че Лиза ми обяснява за къщата, влизайки след мен, но вниманието ми беше съсредоточено върху фоайето.

Външно Убежището бе създадено така, че да се слива с природата наоколо, но вътрешността му сякаш обстрелваше посетителя с цветове и шарки от всички посоки. Постелките образуваха пътеки от ослепително жълто и синьо, а от една несиметрична ваза избухваха диви цветя. Около парапета на централното стълбище бяха усукани пъстри коледни лампички.

Очите ми обаче постоянно се връщаха към стените. По време на кратката ми обиколка преди години Руби ми обясни, че било прекалено опасно да окачват снимки на децата пси, пребиваващи в къщата месеци или години. Обмисляха да помолят всяко за рисунка като спомен за Убежището и обитателите му.

Очевидно бяха осъществили хрумването си.

Резултатът бе разнороден сбор от рамки, пръснати по стените на фоайето и нагоре по стълбището. Повечето деца бяха нарисували самото Убежище, но някои бяха решили да заложат на автопортрети. Други пък бяха оставили в наследство гривни, ръкохватки за горещи съдове, гоблени с послания и дори пластмасови цветя и усмихнати личица, изработени от разтопени мъниста. Лиъм и Руби надлежно бяха рамкирали всички произведения на изкуството.

Последното, закачено на стената, беше пастелна рисунка на ниска тъмнокоса жена и по-висок рус мъж, хванати за ръце. Лицето ми се отразяваше в стъклото и за момент си представих това на Лиъм, с типичната му глуповата, горда усмивка.

— Ако нямаш нищо против…

Лиза посочи редицата старателно подредени до стената обувки — кецове, сандали, ботуши с всевъзможни размери. Изух платненките си до чифт мръсни червени гумени ботуши.

Телевизорът във всекидневната работеше и от колоните се носеше симпатична, ведра мелодийка. Надникнах вътре и видях дванайсетина деца, вперили погледи в анимационно филмче, което не успях да позная. Докато минавахме покрай стаята, едно момиче излезе от нея. Малката потри уморено очи, отправяйки се директно към тоалетната.

Щом се разминахме, тя спря изведнъж пред мен и тъмните ѝ къдрици се люшнаха.

— Зу? — учуди се тя.

Аз застинах.

О, боже — помислих си. — Видяла е взрива и сега смята, че…

Но вместо да избяга, момиченцето ми се усмихна широко. Обзе ме толкова силно облекчение, че бях на ръба да се разплача.

— Здрасти. Да.

Детето се улови за ръката ми и я заклати нагоре-надолу. Не беше точно здрависване, а по-скоро жест на чисто, смайващо вълнение. Докато ме гледаше в лицето, изражението му стана някак угрижено. Сериозно.

— Нали още харесваш коне?

— Дали харесвам… коне? — примигнах объркано.

— В онова интервю каза, че харесваш коне — настоя момиченцето. — Коя ти е любимата порода: арабски, першерон, клайдсдейл, липицанер или някоя друга?

Лиза се засмя.

— Извинявай, Саша, но в момента нямаме време за приказки. Ще трябва да я откраднем за малко.

— Добре! — възкликна момиченцето и пак раздруса ръката ми. — Ела в нашата стая, синята, и тогава ще си поприказваме!

— Дадено! — отвърнах, все още леко смутена.

Малката продължи надолу по коридора, плясвайки длани с Джейкъб в движение.

Изгледах и двамата въпросително.

— По-лесно е направо да ти покажем — вметна той. — Пък и ни е по път.

Лиза ни поведе надолу по коридора. Завихме наляво при трапезарията и малко преди да достигнем кухнята, тя спря до едно табло на стената, отрупано с изрезки от вестници и списания. От всяка снимка се усмихваше едно и също лице. Моето.

— Леле… това е…

Нямах думи. Плъзнах очи по снимките ми от публични речи и фотосесии за различни кампании, по изрязаните статии за всяко събитие, в което бях участвала.

— Извинявай — каза Лиза. — Дано не те притеснихме. Знаеш какъв е Лиъм. Май просто… искаше всички тук да те познават.

Защото така и не се върна.

— На горния етаж има цяло табло, посветено на Марли — продължи Лиза. — Но е по-малко от твоето. Ти говориш по-често пред публика… говореше.

Над масивната кухненска маса висеше стар, очукан тас от джантата на микробус, скрит надълбоко в гората край друго езеро. Извърнах очи, неспособна да го гледам и секунда повече.

— Може ли просто да ме заведете, накъдето сме тръгнали?

— Насам — кимна към задната врата Джейкъб.

Мъничката стая — очевидно добавена към първоначалната сграда — беше с поне десетина градуса по-хладна от останалата част от къщата. Същинско постижение, като се имаше предвид колко компютри бяха подредени до задната стена. Вградено бюро обточваше половината пространство и всеки сантиметър от повърхността му беше зает с монитори и компютърни кутии.

Мигел седеше в центъра и пръстите му шареха по клавиатурата пред него като по пиано. Въртеше се наляво-надясно със стола си в ритъм с приглушената песен, извираща от гигантските му слушалки.

Когато влязохме, той откъсна очи от монитора, чиято светлина озаряваше смуглата му кожа.

— Привет, Зу. Дълго време мина — надвика той музиката в ушите си, продължавайки да щрака по клавиатурата.

Винаги ме учудваше колко различни дейности можеше да извършва наведнъж мозъкът на Зелените. Макар че работеше на цели три монитора с компютърни програми, Мигел ме погледна с уверената усмивка на донжуан, отлично запознат с чара си.

Джейкъб изцъка ядосано и свали с приятелска лекота слушалките от главата на Мигел. Момчето хвана ръката му, преди да я е отдръпнал, целуна я и му намигна. Джейкъб я измъкна смутено, но видимо доволен.

Сякаш това не беше достатъчно доказателство, че двамата имаха връзка, ето защо Мигел остави слушалките до тяхна обща снимка на бюрото си. Симфонията от електронни ритми и цигулки продължи да се излива от тях, докато Лиза не натисна копчето за изключване на звука върху клавиатурата.

— Здрасти, Мигел — поздравих го и аз. — Благодаря, че схвана посланието ми.

Той прокара ръка през тъмната си коса, почесвайки се точно над кока си, и сви рамене.

— Няма нищо. Радвам се, че всичко е наред.

— Преди да съм забравила — обърнах се към другите. — Ще ми върнете ли телефоните? Мигел, чудех се дали нямаш зарядно за…

Той отвори едно от близките чекмеджета, пълно със старателно подредени зарядни устройства. Лиза ми подаде телефоните, а аз ги връчих на Мигел, посочвайки онзи, с който бях заснела похитителите ни.

— Приянка стори нещо с този — казах му. — Взе една част от него и я постави в другия…

Мигел махна задните капачета на двата телефона и някак успя да извърши точно обратното на онова, което Приянка бе направила в колата. Джейкъб сложи ръце на раменете му и се приведе над него, за да гледа.

— Просото е извадила СИМ картата му. Нищо особено.

Когато екранът му най-сетне светна, въздъхнах треперливо. Поне този въпрос се разреши.

— Какво е положението при дупката? — попита Джейкъб, поглеждайки мониторите за видеокартина.

Мигел натисна два клавиша и този пред него показа мястото.

— Засега само се суетят. И крачат нервно. Същата картинка като вас, ако трябва да съм честен.

Джейкъб го стрелна предупредително, а Мигел му се усмихна едва забележимо.

Роман наистина крачеше напред-назад в триметровото помещение. Сковано бе изопнал гръбнака си и не откъсваше очи от нещо, вероятно скрита от камерата врата. В бараката нямаше друго, освен малка пейка, но поне не беше дупка в земята, както предполагаше името. Не знам защо се чувствах толкова зле, като ги гледах там.

— Страхотна атмосфера — коментирах. — За какво се суетят? Че сте ги хванали ли?

Мигел зададе друга команда и върна видеоматериала с десет минути назад. Сетне увеличи звука. Опрях длани в бюрото и се приведох напред.

— … ѝ правят — говореше гневно Роман. — Толкова съм глупав! Не трябваше да им позволявам да я вземат. Сега няма как да знаем дали наистина ѝ мислят доброто.

Приянка опипваше ъглите на стените, сякаш търсеше слаби места. Чувайки опасенията му, надникна през рамо към него.

— Нищо ѝ няма. Не говори, като че е някоя беззащитна девица. Нали тя ни измъкна от повечето неприятности, в които се забъркахме? Ако опитат да ѝ направят нещо, няма да им се даде без бой.

— Въпреки това… — подхвана Роман, спирайки в центъра на бараката. Отметна глава назад и стисна юмруци до тялото си. — Знам. Знам. Не се съмнявам в способностите ѝ. Просто… всичко това не ми харесва. Не биваше да им позволяваме да ни разделят…

— Повтарят все едно и също — обобщи Мигел, превъртайки напред. — „Дали да не избягаме и да я потърсим? Ще се върне, не се безпокой. Да опитаме ли да заговорим децата отвън? Защо им е да ни разделят?“. И така нататък.

Изправих се, усещайки погледите на Джейкъб и Лиза върху себе си. Главата ми се въртеше.

— Ох… едва ли ще разкрият плановете си, като знаят, че децата отпред ги слушат.

Видеокартината стигна до настоящето и спря да се превърта. Приянка се пресегна да хване ръката на Роман. След кратка съпротива той склони да ѝ я даде. Свлече се до нея на пейката и тя отпусна глава на рамото му. Но вместо да затвори очи, както очаквах, надзърна нагоре.

Право към камерата.

— От Жълтите ли е? Незабавно намери камерите и микрофоните — обясни Мигел.

Хм. Дали не бе просто късмет? Едва ли Мигел ги беше монтирал на разпознаваеми места.

— Не, Зелена е… поне така ми каза — добавих. — Случайно да имате достъп до базата данни на Специален отряд „Пси“? Надявах се да я претърсите.

— Разбира се, че имаме… и вече опитахме — отговори Мигел. — Пуснахме снимки на лицата им в системата. Нямат досиета, но да не забравяме, че базата данни е от почти пет години.

— Роман каза, че са успели да се измъкнат на властите, значи сигурно не са допуснали и да ги регистрират.

— Или някой е заличил досиетата им — подхвърли Мигел. — Откъде се взеха? И как изобщо тръгна с тях?

Обясних им възможно най-бързо и просто и им споделих теорията си, че не е изключено от самото начало да мислят злото на Убежището или на Руби и Лиъм. Тогава ми хрумна нещо друго.

— А случайно при вас да има момиче на име Лана?

Момчетата погледнаха Лиза.

— Не — отговори тя. — През последните седмици следя телефонните обаждания от граждани, докладващи за нередности относно деца с пси, но не съм срещала това име. Знаеш ли как изглежда? Какви способности има?

Поклатих глава.

— Знам само името ѝ. Говореха за нея с… не усетих злонамереност. Дори бих казала, че я коментираха доста емоционално. А и не ми звучеше да я преследват по нечия поръчка.

— Мистерията се задълбочава — рече Мигел и пак се втренчи в монитора. — Убежището не е тайна за децата с пси. Напоследък мълвата за него плъзна в техните среди. Дали просто не са търсили безопасно място за себе си?

Нишка на недоумение се запреплита в съзнанието ми.

— Но ако е така, защо не ми казаха още в началото?

Джейкъб пристъпи неловко от крак на крак, поглеждайки многозначително Мигел. Момчето разтълкува безмълвното му послание и кимна.

— Какво? — подканих го.

— Замисли се… — започна с мек тон Мигел. — Ти работиш за правителството. Сигурно са се тревожили, че вместо да им обясниш как да стигнат дотук, ще ги предадеш на ФБР или на Защитниците заради опита да се измъкнат от системата.

Призля ми от идеята.

— Не бих постъпила така. Ако бяха казали, че искат да стигнат дотук…

Щеше да им помогнеш да нарушат закона?

Не беше… не беше толкова просто. През изминалите години нищо не беше черно или бяло, животът ни протичаше в различни нюанси на сивото. Вярвах, че децата заслужават избор, и бях готова да ги защитя по всякакъв начин.

— Или пък — побърза да добави Джейкъб — просто не са очаквали да им повярваш. Или да им отговориш, ако те попитат в прав текст. Може да са дошли на речта ти с намерението да те попитат, но после всичко се е объркало и са преценили, че така или иначе ще се отправиш насам.

Лиза поклати глава.

— Знам ли… Многократно са ѝ попречили да тръгне сама.

Вдишах дълбоко. Трябваше да оставим този въпрос и да се заемем с по-същественото. Още не знаех какво се случва с Руби и Лиъм и налягането в главата ми растеше толкова бързо, че очаквах всеки момент да избухна.

— Ще може ли да ги задържите в бараката още малко?

— Да — каза Лиза. — Ще им изпратя храна и вода.

— И одеяла — додадох. — Все пак… може да захладнее през нощта.

Момичето ми кимна с лека усмивка. Излезе от помещението и след малко се върна.

— И така — подхванах аз. — Кой ще ми разкаже какво е станало с Лиъм и Руби?