Тъмен завет

Четиридесет и трета глава

Сирената разкъса и последните останки от самоконтрола ми. Изви се с пронизителна, безпощадна сила. Замигаха аварийни светлини, обливайки в червено стените и плочките на пода.

Вида изблъска встрани скованото тяло на Приянка и стреля по Лана, която хукна надолу по коридора.

— Отива при Руби! — надвиках алармата аз. — В сградата има отряд на „Синя звезда“!

— Момчетата вече са там — успокои ме Вида. — Ние трябва да освободим децата. Приянка! Приянка!

Хвана я за рамото и я разтърси силно. В какъвто и затвор на ужасите да бе попаднала Приянка, най-сетне излезе оттам.

— Можеш ли да изключиш алармата? — изкрещях ѝ.

— Твърде късно е! — каза Вида. — Ще пристигнат всеки момент. По-добре да оставим сирената, за да прикрива изстрелите. Следете другия вход, асансьорите от другата страна.

— Добре — отвърна Приянка и тръгна към първата стая, сякаш изпаднала в транс. — Трябва ми… Ще е…

— Няма нищо — прекъснах я. — Само побързай.

Преди да заеме позиция, Вида изкрещя:

— Ако се разделим поради някаква причина, да знаете, че ще излезем през отделението за карантина.

Значи Макс си беше свършил работата. Но това крехко облекчение бе заглушено от върлия страх, който ме връхлетя, като хукнах по коридора подир Лана. В дъното на втория коридор отляво имаше асансьор. Долепих се до ъгъла и приклекнах, използвайки ръба за укритие.

Зад мен прокънтя изстрел — Вида беше обезвредила първия охранител.

— Имаш секунди! — изкрещя тя на Приянка.

Но на Приянка не ѝ бяха нужни. Вратите се отвориха едновременно със силно изщракване от ключалките. Децата наизлизаха и светлините на алармата оцветиха кожите им в червено. Носеха само сиви престилки и пантофи, но не затова трепереха.

— Елате с мен — извика им Вида. — Ще ви заведем на безопасно място.

Децата впериха отнесени погледи в нея, сякаш шокът чак сега ги застигаше. Нямаха представа какво се случва.

— Ние сме като вас — провикнах се към тях. — И ще сритаме задниците на всички гадове в тази сграда, които са ви наранили. Ясно?

Едно малко момиче, най-много на десет, вдигна ръка. На Вида ѝ отне малко време да се досети, че трябва да я хване. След като я поведе напред, останалите деца ги последваха, хванати за ръка в жива верига. Приянка тръгна след тях, за да ги направлява внимателно към вратата, която Вида отвори с рамо, поглеждайки нагоре и надолу по стълбището с вдигнат пистолет.

Изчаках още малко, за да се уверя, че никой не се качва с асансьора, и хукнах след тях. Пистолетът се пързаляше в потните ми ръце, но беше рисковано да го пусна, за да ги избърша в дънките си. Държах погледа си и дулото насочени към стълбите над нас, докато Вида ни прочистваше пътя надолу. Няколко от децата изпищяха, когато телата на ранени и мъртви войници се затъркаляха по стъпалата.

Куршуми задрънчаха по металния парапет и гръмките заповеди на униформените преминаха в крясъци на болка. Вида блъсна с рамо вратата на третия етаж. Преброих малките главички на децата, докато се нижеха след нея с Приянка в края на веригата. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем.

Но имаше осем врати. Значи осем деца.

Обърнах се задъхано, втурнах се нагоре по стълбите и отново излетях през вратата. Обувките ми се подхлъзнаха в локвата кръв и я разнесоха по плочките. Опитах да изтласкам паниката, надигаща се в мен като вълна, и заоглеждах всяка стая за места, където би се скрило дете. Съсредоточих се върху спомена, който ми беше изпратила Руби, сравнявайки ярките образи с лицата на спасените деца. Последната стая отляво се отличаваше от другите само по едно — имаше по-голям креват. Коремът ми се преобърна, като осъзнах колко съм оглупяла от паника.

Руби. Руби беше осмият обитател на този етаж. Нямаше друго дете.

Асансьорът издрънча и вратите се плъзнаха бавно. По коридора забумтяха тежки стъпки и аз се изстрелях с всички сили обратно към стълбището. Полетях твърде бързо надолу по стъпалата и едва не се прекатурих на площадката на втория етаж.

Внимателно — казах си. — Успокой се.

Опитах да погледна през стъклото на вратата, но нечий куршум го беше превърнал в мрежа от пукнатини. Претърсих за близки електрически сигнали със силата си и като не намерих, открехнах бавно вратата и минах с вдигнат пистолет.

Сирената виеше в коридора. Червените ѝ светлини шареха по телата, разпилени по пода. Преглътнах надигналата се до гърлото ми жлъчка и си запроправях път през тях, устремена към вратите с надпис „КАРАНТИНА“.

Спомних си чак като се пресегнах за копчето.

— По дяволите — процедих.

Вратите се затвориха веднага, щом вдигнах пръст от бутона. Натиснах го отново и се хвърлих напред, но тежкият метал се тресна точно пред носа ми. Долепих лице до прозорчето на дясното крило, оглеждайки тъмния коридор за другите. Захлопах по него, притаила дъх… и въздъхнах, когато никой не се появи.

Мисли… На етажа трябваше да има все нещо, което можех да използвам, за да отворя вратите, или поне да им попреча да се затворят докрай.

Изтъркалях запъхтяно един стол от близкия кабинет и опитах да го пъхна в пролуката, но вратите се треснаха с такава сила, че натрошиха пластмасовата рамка на стола и запратиха колелата му чак в другия край на коридора.

Можех да използвам тялото на някой от убитите войници и охранители, но… Разтърсих глава, за да прогоня страховитата картина. Костите се трошаха лесно, но кевларената жилетка можеше и да понесе удара на металните врати. С разтреперано от ужас тяло съблякох една от гърба на най-близкия войник, усещайки топлата кръв, наквасила плата.

Натиснах копчето за отваряне и натиках с крак жилетката между двете крила.

Не прерязаха здравия материал. Но силата на сблъсъка измести жилетката и я захвърли от другата страна на коридора. Ударих с юмрук бутона и закрещях:

— Ехо! Прия! Вида!

Но дори аз почти не чувах гласа си през воя на сирената.

Глупачка — смъмрих се яростно. Нямах телефон. Не знаех дори докъде води тайният изход, за да ги причакам на улицата. Вариантите ми се изчерпваха, протичайки през ума ми като последните остатъци от заряд в батерия.

Пуснах копчето, отстъпих назад и огледах внимателно двата тънки прозореца на вратите. Бях дребна… вероятно имаше как да изкривя тялото си така, че да се промъкна през тях. Прицелих се старателно и ръцете ми поеха отката на пистолета. Но вместо да пръсне стъклото на парчета, куршумът рикошира. Подсилено стъкло. Пълнителят изщрака на празно.

— Мамка му — просъсках, бършейки потта от лицето си.

Мислите ми се заблъскаха една в друга, и те намалели заедно с последните ми варианти. Можех да претоваря електрическата мрежа на вратите със силата си и да изпържа жиците. Така не беше изключено да останат в отворено положение. Но можеше и да се активира аварийна система за сигурност, която да ги заключи необратимо.

Въздъхнах треперливо и опитах да се успокоя с логична мисъл. На този етап нямах нищо за губене. Никой нямаше да дойде за мен, освен войниците и охраната, претърсващи етажите. Ако вратите се отвореха — страхотно. Лесно. Ако се затвореха окончателно, щях да прибягна до последния си вариант — да потърся друг изход от сградата и да се срещна с приятелите си на друго място.

Вече загубих предостатъчно време — помислих си.

Пак посегнах към копчето, но в този момент усетих нещо твърдо в основата на гръбнака си. Роякът парещи, вцепеняващи иглички, нахлул в съзнанието ми, ме накара да изкрещя от болка. Сирената продължаваше да вие, принуждавайки Лана да говори в ухото ми:

— Бъди добро момиче и опри ръце във вратите.

Моля те, не искам да си отида така.

Думите ме прогориха и заседнаха в гърдите ми.

Исках само да спася Руби. Да помогна.

Лана ме тикна напред с дулото на пистолета си. Видях размитото си отражение в матовия метал на едната врата. Опрях длани и чело на ледената ѝ повърхност.

— Щом не мога да му заведа нея, ще му предложа теб за компенсация — каза Лана, извивайки едната ми ръка зад гърба ми. — Така ще знам, че не съм си пропиляла времето.

— Е, може да опиташ, ако не друго — казах ѝ, игнорирайки студения натиск на дулото в гръбнака ми.

Стиснах очи и се помъчих да намеря онази сребриста нишка, да измъкна искрата изпод желязната ѝ хватка върху съзнанието ми. Силата си беше моя. Никой нямаше право да ми я отнема… никой…

Стягането около черепа ми, онзи неумолим натиск, сякаш се поразхлаби.

— Какво правиш? — изръмжа Лана. — Престани…

Случи се светкавично и не осъзнах, че падам, докато вратите не изчезнаха пред очите ми и тялото ми не се стовари върху студените плочки. Зъбите ми изтракаха, прехапвайки езика ми в същия момент, в който острата болка избухна в коленете и дланите ми. Обърнах се по гръб и стрелнах крак към Лана, но вратите на отделението за карантина се бяха затворили зад мен. Възелът около съзнанието ми се скъса и топлата сила отново се разля в мен.

Моя.

За един трескав миг реших, че съм успяла — но наистина бях минала през вратите, а тя беше…

От другата страна на вратите се чу приглушен крясък, достатъчно силен, че да го чуя въпреки сирената. Какво се случва, по дяволите? Още по-ярка червена светлина обля коридора и побързах да се изправя.

Бягай, глупачке — помислих си, но все пак погледнах през прозорчето към Лана.

Кръвта застина във вените ми.

Някой я беше сграбчил в гръб и беше приковал ръцете ѝ до тялото ѝ. Веднага разпознах тъмната коса под проблясващите аварийни светлини. Още преди да вдигне лице към мен.

— Роман!

Това е… Не беше възможно. Оставих го в операционната зала. Трябваше да е тръгнал напред с Лиъм, Дунди и Руби. Защо не беше тръгнал с другите?

Защо беше от грешната страна на вратите?

Заблъсках с юмрук по стъклото, за да привлека вниманието му. Лана се мяташе в хватката му, но той я стисна още по-силно и ѝ каза нещо с болезнена гримаса на лице.

Щом владеех силата си, значи… какво значеше това? Че е успял да я изненада и да усвои дарбата ѝ, преди тя да я използва срещу него? Че е неутрализирал силата ѝ, която неутрализира нашите сили?

— Роман! — изкрещях, блъскайки още по-силно по стъклото.

Вдигнах ръце, за да опитам да срина електрическата мрежа на вратата, но той най-сетне ме видя. Завъртя се заедно със сестра си и стреля с разтреперана ръка по контролния панел на стената. От вътрешността на вратите се чу металическо издрънчаване и, точно както бях очаквала, се задейства аварийната система за сигурност. Електричеството се изпари от тях като душа, напускаща тялото.

— Не! Роман!

Пъхнах пръсти в пролуката между вратите и стъпих стабилно на пода. Можех да разтопя ключалката, да направя все нещо… вратите бяха тежки, но…

Той ми показа с поглед лявото си рамо, където беше притиснал дясната си ръка с изпънати пръсти. Вдигна я леко и пак я долепи до рамото си, повтаряйки движението. Сигналът ни.

Добре съм.

— Не! — изкрещях.

Той пак го направи, макар че едвам удържаше Лана.

Всичко е наред.

Разбрах, че ридая, когато не успях да си поема въздух и усетих ръцете си толкова хлъзгави от пот и сълзи, че не успявах да хвана добре метала. Преместих се пред прозорчето, за да привлека отново вниманието му. Ефектът от отразяването на силата на Лана вече беше видим. Лицето му бе застинало в зловеща маска на агония, докато се мъчеше да я повали на земята.

Изкрещях, когато въоръжените войници се изляха откъм стълбището в другия край на коридора. Не униформените армейци, не охраната на сградата, не дори Защитниците — тези мъже и жени бяха облечени в познатите черни екипи.

„Синя звезда“.

Като видях как Лана се отпусна внезапно — как жестоката, триумфална усмивка се разля по лицето ѝ, кръвта ми се вледени и останах без дъх.

— Не! — изкрещях. — Пусни я!

Не биваше да се връща — щяха да го убият. Мърсър щеше да го убие, ако не с куршум, то с психически тормоз.

Но Роман нямаше намерение да пусне сестра си. Не и този път. Дори за да се спаси. Погледна към войниците, после обърна към мен сините си очи, ярки като светкавиците в онази буря. По изражението му се разстилаше плашещо спокойствие. Прочетох думата върху устните му.

Бягай.

Един метален флакон се търкулна към тях. Роман се извъртя с гръб към войниците, така че да прикрие Лана. Те сформираха отбранителна линия в дъното на коридора и няколко вдигнаха оръжията си, за да прикриват онези, които тръгнаха към тях с белезници. Само това видях, преди шоковата граната да избухне, обгръщайки ги в ослепителна светлина.

Притиснах длани към стъклото и пак заблъсках по него.

Бягай — помислих си. — Трябва да избягаш.

Не можех да остана тук. Не можех и да си тръгна.

Но другите… Руби, Приянка, Лиъм, Дунди, Вида и децата се нуждаеха от мен. Нуждаеха се да избягам. Чакаше ме още работа. Още много работа.

Не знам как се върнах при операционната зала, нито как слязох по тясното, грубо стълбище. Беше ми останал достатъчно здрав разум, че да избутам рафтовете обратно на мястото им и да претоваря електрическата мрежа в панела до вратата, докато металът не се разтопи със съскане.

Когато излязох, другите ме чакаха отвън. Първоначално не можах да осмисля гледката. Не разпознах тази странна малка уличка, скътана зад сградата, където имаше площадка за разтоварване с тухлен навес над рампата, който я скриваше от погледите на хората в околните сгради. На нея беше паркирана една от белите цистерни, с които ООН и временното правителство редовно разнасяха чиста вода до централни точки на всички райони в страната.

Макс стоеше до тъмнокожа жена на средна възраст във военна униформа. Тя махаше към цистерната с обтегнато от паника лице. Дунди беше залегнал върху големия резервоар и помагаше на децата да влязат вътре през един от люковете. Лиъм и Руби явно вече бяха вътре.

Само Вида и Приянка още не се бяха качили и разговаряха настрана. Приянка махна разпалено към сградата. Вида посочи нагоре, към бръмчащите наблизо хеликоптери.

Дунди ме забеляза пръв. Провикна се към момичетата и ме посочи, докато вървях по площадката към тях. Вдишах дълбоко. Звънът в ушите ми звучеше като несекващ писък и с всяка изминала секунда, с всяка стъпка напред ме пронизваше все по-навътре.

Докато съм жива, няма да забравя изражението на Приянка, като ме видя да тичам към тях сама. Първоначалното ѝ облекчение избледня, отстъпвайки място на силна болка и рана, която щеше да остави траен белег.

— Не! — извика, скочи от стълбата и хукна към мен. — Не! Къде са?

Сграбчих я и въпреки големия ѝ ръст, въпреки паническия ѝ бяс някак успях да я повлека обратно към цистерната.

— Трябва да вървим. Ще ни настигнат до броени минути…

Вида опита да ми помогне и получи юмрук в челюстта за благодарност.

— Не ме карай да те нокаутирам — предупреди я тя.

— Още са вътре! — крещеше Приянка. — Роман се върна да я намери! Къде са?

— „Синя звезда“ — беше единственият ми отговор.

Вида ме погледна. Болката в гърлото ми се разнесе из цялото ми тяло. Тя се пресегна да приглади косата ми назад.

— Постъпила си правилно — заяви категорично. — Нямало е какво друго да направиш.

— Моля ви — извика шофьорката на Макс. — Трябва да вървим. Още патрулират из улиците. Искам да ви помогна, наистина искам, но си имам свое семейство. Ако ме хванат, близките ми ще платят.

— Няма да си тръгна — отсече Приянка.

— Явно не си ми повярвала, като ти казах, че ще те нокаутирам — запретна единия си ръкав Вида.

— Не можем да им помогнем сега — уверих я, игнорирайки вероятността да не са ги задържали живи. — Той искаше да се измъкнем. Прия, той настоя да си тръгна.

— Заедно ли са? — попита тя. — Двамата… заедно ли са?

Успях само да кимна.

Приянка се обърна към стълбата и се заизкачва, без да ме погледне повече. Като се пресегнах да ѝ предложа опора, тя се изтръгна от ръцете ми и сякаш някой смачка цялото ми тяло.

Последвах я до върха на цистерната и Дунди ми помогна да сляза през тесния люк. Изненадах се, когато краката ми цопнаха във вода. Резервоарът миришеше на хлор и медният химикал, който добавяха във водата, за да неутрализират Веществото Амброзия.

Заопипвах слепешком стените на тъмното пространство, докато очите ми не се приспособиха достатъчно, че да видя децата, скупчени до едната стена, и Лиъм, прегърнал Руби в дъното на резервоара.

Бяха увили изнемощялото ѝ тяло в няколко груби одеяла, от шията до краката. Лиъм я крепеше през раменете, притиснал главата ѝ към гърдите си. От кръста надолу и двамата бяха потопени във вода. Коленичих пред тях и докоснах лицето на Руби. Изглеждаше също толкова зле, колкото и в операционната. Мракът подчертаваше хлътнатините по лицето ѝ.

— Хайде, скъпа — шепнеше ѝ Лиъм. — Не ни карай да чакаме. Знаеш колко съм нетърпелив.

Приянка ни гледаше, приклекнала до стената срещу децата. От люка проникваше достатъчно светлина, за да видя как по лицето ѝ се стичат сълзи и падат във водата под нея.

Макс и Вида също влязоха в резервоара, а накрая и Дунди се спусна, затваряйки вратата на люка след себе си. Децата се уплашиха от пълния мрак и ми се искаше да им кажа, че само трябва да са търпеливи, че и към него ще привикнат, както към всичко друго. Ала нещо ми подсказваше, че не се нуждаят от такъв урок.

Двигателят на цистерната изрева и потеглихме през вдлъбнатината в площадката, а оттам — към главната улица.

— Къде я намери? — попита Вида Макс.

— Видя ме, докато се опитвах да открадна камиона ѝ, и каза, че ще ни помогне — обясни Макс.

— И си повярвал на човек в униформа на правителството? — попита Приянка.

— Дойде до „Леда“, нали? — изтъкна той.

— Дявол да го вземе, хлапе — въздъхна Вида и облегна глава назад върху стената на цистерната.

Камионът се люшна на поредния завой.

— Няма да ни предаде — заяви категорично Макс. — Ще стигнем навреме за срещата, която си ни уговорила. Обеща ни.

— Ако се окажа права, ще издълбая тези думи на шибаната ти надгробна плоча. — Вида изсумтя. — „Тя обеща.“

Дунди я докосна успокоително по рамото, минавайки покрай нея, и дойде да провери как е Руби.

— Някаква промяна? — прошепна.

Лиъм поклати глава.

— Децата казват, че и те не знаят какво ѝ се е случило. Просто била… — Той преглътна тежко. — Била така от дни.

— Приложили ли са ѝ лечебната процедура? — попитах.

— Не знам — отвърна Лиъм. — Казаха ми, че хората от „Леда“ само им правели тестове и взимали проби от тях, но кой знае какво са вършили с нея.

Споменът за хирурга с бормашината в ръка пробяга през съзнанието ми. Но като погалих остриганата ѝ с машинка коса, бяла светлина прогори очите ми отново. Онова познато чувство се прокрадна пак в мен, макар и по-слабо от преди. Този път знаех, че не трябва да се отдръпвам от нея.

Картината изплува в ума ми като капки мастило, размиващи се във вода. Дървета в пълния си пролетен разкош. Пътечка, лъкатушеща сред тях. Детска площадка под сянката на изрисувана с графити, обкована с дъски сграда.

Мястото ми беше познато.

Счупената люлка сякаш се материализира от прахоляк и въздух. Табелата на някогашното училище беше строшена, но крайчецът ѝ се четеше. Начално училище „Блекстоун“.

Защо ми го показваше?

Тръгнах — Руби тръгна — покрай люлките към ръждясалата катерушка и пропълзя на колене под една килната пластмасова пързалка.

Зарови ръце в мокрия пясък и започна да изхвърля цели шепи настрани. След няколко минути бръкна в джоба на якето си. В ръцете ѝ — в моите ръце — се появи черна кутийка, от онези, в които се подаряват бижута. Отворих я. Вътре имаше малка флашка. И листче с две думи, написани на него: ДОВЪРШИ ЗАПОЧНАТОТО.

Затвори капачето и сложи кутийката в дупката. Докато я заравях в пясъка, дясната ръка ме заболя неочаквано. Последния път, когато Руби насади спомен в съзнанието ми, не бях почувствала нищо. А сега болката бе истинска.

Приянка. Вкопчих се в усещането от болезнената ѝ хватка върху ръката ми и го използвах като въже, с което се изтръгнах от избледняващия спомен на Руби. Погледнах я още веднъж, но лицето ѝ си оставаше също толкова безизразно като преди.

— Случва се нещо — прошепна Приянка. — Усещам купища машини наблизо.

И аз ги усетих.

Макс трябваше да се благодари за тъмнината. Само тя го спасяваше от погледа, който Вида несъмнено би му изпратила.

— Започва се — обяви тихо Вида. — Стойте мирно.

Спирачките на цистерната простенаха. Водата около нас се разплиска. Долепих ухо до влажната стена и се заслушах.

— Защо спираме? — изшушука Дунди.

Хрумваха ми няколко възможни причини — защото пътят беше блокиран, защото ни спираха полицаи или някой от военните патрули, защото бяхме достигнали някоя от барикадите по изходните точки от града.

— … ви казах, че доставих водата и сега трябва да се махна оттук, преди положението да се е влошило още повече — обясняваше шофьорката.

Барикада. Стиснах челюсти и хванах по-здраво ръката на Приянка.

— Наредено ни е да инспектираме всяка превозно средство, дори военните — заяви мъжът.

— Не! Не отваряйте резервоара — побърза да предупреди шофьорката. — Ще замърсите пречистената вода с всичкия този пушек и ще я направите негодна за пиене, а аз ще трябва да изпиша хиляда страници обяснение.

— Трябва да инспектираме съдържанието на всяко превозно средство — настоя мъжът.

Нещо изтропа в задния край на резервоара, където се намираше стълбата. Децата се струпаха още по-близо едно до друго, вперили поглед в люка над тях.

— Добре тогава — каза жената. — Протегни ръка.

До лявото им рамо имаше някаква тръбичка. Тялото ми подскочи от металическото скърцане на кранче от външната страна на цистерната.

Нивото на водата в резервоара беше твърде ниско, за да стигне до тръбичката. Гребнах вода в шепи, за да излея малко вътре. Преди да успея обаче, едно от децата, явно Сродник, вдигна ръка ѝ насочи струя вода към тръбичката. Не я спря, докато кранчето не се завъртя отново. Останалата вътре вода се изля върху рамото ми и намокри предницата на тениската ми.

Вида се пресегна и стисна одобрително рамото на момчето.

Когато двигателят изръмжа отново и цистерната завибрира, можех да се закълна, че чух Макс да казва:

— Знаех си, че не би ни предала.

Ала когато потеглихме, само Лиъм дръзна да наруши тишината, повтаряйки отново и отново един и същ въпрос:

— Не се събужда… защо не се събужда?