Тъмен завет

Тринадесета глава

Лицето ми беше навсякъде.

По безброй билбордове. По телевизионните екрани на домовете, които подминавахме, в новинарските съобщения, изпращани автоматично до телефона на Приянка, по хилядите листовки, разлепени по улични лампи, витрини на магазини и бензиностанции.

При последната ни спирка за бензин преди няколко часа Роман ни донесе една да я разгледаме. Съдържанието ѝ не се различаваше по нищо от съобщението и снимката на билбордовете, освен по това, че имаше втори телефонен номер за връзка и едно изречение със ситен шрифт в дъното:

По-късно чухме официалната закана на Мур по радиото.

— Ако Круз не намери Кимура дори с помощта на всичките си ресурси, аз ще я намеря.

Погледнах спътниците си и възможно най-спокойно заявих:

— Май ще ми трябва маскировка.

— Това вече е приказка — съгласи се Приянка. — Не знам за вас, но аз нямам търпение да спра да изглеждам така, сякаш току-що съм изпълзяла от гроба.

Влязохме в малкото градче толкова бързо, че не смогнах да прочета името на табелата. Роман намали скоростта, за да прецени дали мястото е подходящо за следващата ни спирка. Комбито издаде жален стон при смяната на предавките. Беше твърде рисковано да задържим седана, затова извадихме голям късмет, натъквайки се на това возило, изоставено до един железопътен парк.

След поредица от квартални улички, сгушени в сянката на големи дървета, започваха да изплуват и признаци на живот. Работни екипи поправяха скъсани електрически кабели, изхвърляха боклукчийски контейнери или разчистваха храсталаците покрай прясно боядисани домове. Повечето коли бяха паркирани по входните алеи на спретнати къщи, а не бяха зарязани покрай уличните канавки. Жителите на градчето стояха по ливадите си, говореха със съседи или разхождаха кучета.

Получава се — помислих си с първата искрица надежда от дни насам. Правителството, колкото и да го плюеха, подобряваше живота на хората. Изчистех ли името си, щях да се трудя още по-усърдно за него. Да помагам на повече хора.

Но лекият повей на живот очевидно бе подминал търговския център пред нас. Приличаше на змийска кожа, сребриста и крехка под гаснещата светлина. Повечето витрини още бяха заковани с дъски, а останалите — надве-натри блокирани с полицейски ленти и табели „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Мярнах един голям контейнер за дарения и го посочих.

— Там. Ще свърши работа.

Роман се поусмихна. Не бях сядала зад волана след случката при закусвалнята и едва ли щеше да ми се отдаде възможност. Но вече наближавахме Вирджиния и не си струваше да се боря. На драго сърце им позволявах сами да се придвижат до капана ми — все пак ги използвах като още два чифта очи нащрек.

— Май става…? — провлече Роман, смествайки бавно колата зад грамадния контейнер.

Беше толкова препълнен с боклукчийски торби с дрехи, че един по-здрав порив на вятъра можеше да отвее капака му. В мръсотията и дъжда около него бяха струпани играчки и детски колела. Нежелани спомени. Не се знаеше откога се мъдреха там — от десет години или от десет дни.

— Ще те изчакаме тук — заявих на Роман, разкопчавайки предпазния си колан.

Тъй като само неговите дрехи не бяха пропити с кръв, именно на него се падаше да ни набавя бензин — подкупвайки някого да му отстъпи една от дажбените си карти или пък някой служител в бензиностанция да пусне помпата, без да отчете продажба.

Роман свали прозореца си.

— Само… внимавайте, ясно? Няма да се бавя.

— Не се безпокой, Ро — отвърна Приянка. — Ще ти намеря възможно най-шарената хипарска тениска.

Изстрадалият поглед, с който подкара колата, почти ме разсмя. Почти.

Приянка вече ровеше в най-близкия чувал с дрехи, изхвърлен извън контейнера.

— Ооооо… Това вече ми харесва.

Стъпи на един кашон с книги и издърпа една вързана боклукчийска торба. От дупка в найлона висеше ръкавът на лилава копринена блуза. Тя се разрови, тананикайки доволно.

Аз огледах другите изхвърлени вещи с ръце на хълбоците. Имаше купища електрически уреди, завивки и украшения, запокитени като стари боклуци. Цялото това прахосничество направо ме отвращаваше. Ала хората като че ли винаги се освобождаваха от вехтите си вещи, когато искаха да се отърват от тежестта на спомените.

Прерових най-близкия чувал с дрехи и ръцете ми се спряха за миг на блуза с розови цветя. Въздъхнах и я бутнах встрани, изваждайки възголяма тениска с логото на баскетболен отбор изпод нея. Бръкнах между роклите под нея и намерих чифт дънкови къси панталонки, които вероятно щяха да ми станат, ако ги пристегнех с колан или въже. Събух очуканите си обувки с токчета, пъхнах ги в чувала и изрових бели платненки от дъното му. Бяха само с един номер по-големи. Добър улов.

След като свърших тази работа, започнах да съставям по памет и втори списък. Храна, вода, посуда, одеяла…

Реших да ги подреждам в три купчини, започвайки с одеялата и няколко калъфки за възглавници. Вършеха отлична работа за пренасяне на разни неща, когато човек не разполагаше с раница. Едно канче за варене, едно тиганче за готвене или като допълнително средство за самоотбрана. Ножовете също бяха полезни. По една вилица и лъжица за трима ни. Ако вземехме повече, щяха да дрънчат в торбите ни и да пречат на безшумното ни придвижване. Нямаше батерии. Едно фенерче, което май работеше засега, макар че едва светеше. Най-сполучливият удар щяха да са консерви и тоалетна хартия, но подобни находки бяха изключение.

— Мислиш да ни водиш на къмпинг ли? — изгледа ме с вирнати вежди Приянка. — Обичам излетите, стига да включват стая с климатик и хубава гледка.

Лицето ми пламна. Върнах поглед към спретнатите си купчинки с домашни потреби.

Първоначално исках да спрем само за нови, чисти дрехи. Нямахме необходимост от всички тези неща, особено след като пътувахме към Убежището. Но независимо от умората ми това тук… това тук беше ценно. Все едно нахлузвах чифт удобни обувки, които си мислех, че са ми умалели. Контейнерите за дарения, пустата улица… Сякаш ме обземаше носталгия.

— Извинявай — пророних и се изправих. — Старите навици умират трудно.

Чувствах се… Засрамена не беше подходяща дума. Месеците на бягство, когато крадяхме храна от уличните автомати и източвахме бензин от изоставени коли, не ми липсваха особено.

Всеки ден от тях беше пропит с отчаяние и глад. Единствените късчета светлина, които пазех в спомените си, бяха онези моменти с приятелите ми: как Лиъм ни разказва истории на фенерче или пее фалшиво любимите си класически рок парчета; как решавам хитроумните математически задачки, които Дунди ми пише в общата ни тетрадка; как с Руби скитаме из тъмните останки на един „Уол март“ в търсене на дрехи, които би ми харесало да облека. Онова усещане, че си в безопасност, че има надежда, че те обичат.

Всички тези спомени бяха като слънчева светлина, изливаща се през красив витраж. Всеки от тях си имаше свой цвят, свое чувство и заедно образуваха живописна творба в тъмна рамка.

Приянка отново ме погледна, но този път по различен начин. В очите ѝ вече не се четеше подозрение, нямаше я и онази ненавист, с която ме слушаше, като говорех за работата си. За пръв път не забелязвах в тях упрек.

При други обстоятелства дори бих решила, че ме гледа с разбиране.

— Не, исках да кажа… това е хубаво — обясни тя и клекна да събере най-близката купчинка в една от калъфките. Милият ѝ тон ме подразни; подразни ме мисълта, че изобщо ми беше хрумнало да направя такава глупост. — Човек никога не знае какво го чака, нали така?

— Да — процедих и станах да преровя чувалите с дрехи, които бях подминала по-рано. — Все тая.

Приянка остана зад мен за момент и продължи да ме наблюдава. Защо ме караше да се чувствам така — като ранено животно, пуснато отново в дивото? Главата ми пулсираше от болезнена потребност да я положа някъде, а напрежението зад очите ми растеше.

Това е абсурдно — помислих си. — Нищо ти няма.

За да си го докажа, пуснах съзнанието си да издирва слабия заряд на работещия телефон. Все едно обръщах празен джоб. Явно го беше зарязала в колата. Единственото електричество наоколо беше това на уличната лампа.

— Ето — обади се Приянка и ми подаде смачкана на топка дреха. — Вземи това.

След дълъг момент на мълчание я приех.

Ризата бе ушита от мек дънков плат. Разгърнах я и огледах ярката бродерия на цветя с усукани лиани около раменете.

— Сладка е — казах, опитвайки да загладя гънките ѝ върху бедрото си.

— Бродерията е приказна — съгласи се Приянка. — Провери я за дупки и петна, може да съм пропуснала нещо…

Плъзнах леко пръсти по шевовете ѝ и я обърнах наопаки за още по-старателен оглед. В тази секунда ми се прииска повече от всичко аз да я бях намерила първа.

Докато пътувахме с Бети, момчетата много усърдно ми търсеха дрехи, но не проумяваха колко важно беше за мен сама да избирам облеклото си. Колкото и непрактично да беше яркото розово за живота в бягство, то ми носеше поне мъничко чувство за превъзходство при мисълта, че можех да изглеждам както си искам в света, който се опитваше да ми отнеме цялата сила. Помагаше ми да се възприемам като някое от магическите момичета с пъстри, красиви костюми от мангите, които четях някога. Така си представях силата едно време.

— Къде се отнесе, искричке?

Примигнах.

— О, извинявай.

— Тази риза много ще ти отива с някоя цветна пола, но май е доста неподходяща за бягства и мелета.

— Чакай малко — удивих се. — Взела си я за мен?

— Ох, май пак прекалих — отвърна Приянка. — Извинявай. Просто реших, че цветовете ѝ много ще отиват на кожата ти. Няма да ти се разсърдя, ако я изхвърлиш. Толкова съм свикнала да се грижа за Роман, че понякога забравям за съществуването на хора, способни да се грижат сами за себе си.

— Не, много ми харесва — уверих я. Просто се изненадвах, че… някак беше успяла да уцели точно моя вкус — Но вече си намерих дрехи.

Понечих да ѝ върна ризата, но тя изгледа тениската с баскетболното лого все едно я лазеха бълхи.

— Нали трябва да се маскираме — поясних, чудейки се защо ли изпитвах нужда да се оправдавам за избора си.

— Това нещо е поне три размера над твоя. Не може ли просто да ти намерим някоя голяма шапка? — предложи Приянка. — Така де, щом и бездруго си бегълка, преследвана от властите, не е ли редно поне да се чувстваш добре в дрехите си?

Пак опитах да ѝ върна ризата, ядосана на стегнатото си гърло. Този път Приянка я взе и шеговитостта се изцеди от лицето ѝ. Но вместо да я изхвърли в някой от чувалите, тя я сгъна и я добави към собствената си купчинка.

— В случай че размислиш — допълни.

— Няма.

Тя сви рамене.

— Както и да е, радвам се, че си очаквала да ми стане. А тази как ще ми стои според теб?

Приянка разгърна пред себе си тъмна, леко прозрачна блуза с флорални мотиви и дълъг ръкав. Имаше достатъчно цвят да подчертае кехлибарените ѝ очи. Но след като я бях видяла в яркожълта рокля, ми се струваше малко скромна за нея.

— Трябва да я съчетаеш с дънки с висока талия. Ако не беше хиляда градуса, бих добавила и това…

Извадих мек виолетов пуловер.

Тя го взе с грейнало лице.

— Бутик „Сметище“ е същинска съкровищница. Това е от стара колекция на „Диор“!

— И „Бижу боклук“ предлага изненадващо разнообразие — додадох, докато Приянка пробваше дълга туника, която метна върху купчинката си. Сетне пак се разрови из близкия чувал и извади нещо от дъното му. — Обикновено има само тениски от НАСКАР и бебешки дрехи. А това за кого е?

Тя огледа избелялата тениска на цветя в ръцете си. Нямаше да стане нито на нея, нито на Роман, но не я подаде и на мен. Вместо това хвърли и нея върху купчинката си, където вече имаше достатъчно дрехи за трима души, не за двама.

Явно долови мига, в който осъзнах истината, защото лицето ѝ не просто стана безизразно, а направо се заключи.

И рязко ме върна в реалността.

Мълчанието, което се възцари, заличи и сетните следи от топлината помежду ни. Изпитах облекчение, когато ми обърна гръб. Така поне не ми се налагаше да прикривам нарастващия, горчив гняв, стиснал вътрешностите ми.

Пак го направи — смъмрих се яростно. Пак се бях отпуснала прекалено. Щеше ми се да обвиня нея, да се вкопча в идеята, че просто ме е манипулирала, за да ме привлече на своя страна.

Ала се срамувах от себе си. Срамувах се, задето дори за броени минути бях приветствала дружелюбието ѝ. Бях позволила на приятелския ни разговор да облекчи онази дълбинна, тиха болка у мен, която от толкова време се мъчех да игнорирам, която, ако трябваше да си призная грозната истина, вероятно беше самота.

— За кого са тези дрехи? — повторих въпроса си.

Комбито влезе бавно в паркинга и спирачките му простенаха, когато Роман спря до нас.

— Ако исках да знаеш, щях да съм ти казала — отговори тя. Всяка следваща дума звучеше по-остро от предишната. — Приключи ли?

— Да — отвърнах, събирайки онова, което можех да нося. — Приключих.

На задната седалка ме превзеха сънища.

Далечни пътища тътнеха като гръмотевици, обгърнати в пращящо електричество. Познати лица кръжаха около мен и ми пречеха да видя какво се задава в далечината. Посегнех ли да ги докосна, рухваха като пепел.

Чух гласа на Мел. Думите ѝ отекваха като от пъклена развалена плоча: Да отложим ли събитието? Да отложим ли събитието?

Никой от хората наоколо не помръдваше. Не ми даваха да потърся Мел…

Дори като отворих очи, беше все едно гледах през запотено стъкло. Ярък лъч светлина пронизваше мрака в колата. Бях отпуснала глава върху предпазния колан и косата ми полепваше по потното ми чело.

— Опитвам се да ви обясня, че щом лицето на реформираните и „очовечени“ пси постъпва така, трябва да треперим от страх при мисълта на какво са способни другите. Кръгът „Псион“ всеки момент ще излезе от сенките, защото водачката им най-сетне се разкри пред света.

— Много си права, Карол. Представи си само колко секретна правителствена информация им е подавала. Направо имаме късмет, че Кръгът не е извършил някое по-страшно престъпление от атентата в Пенсилванския университет, както и че досега се занимава само с дребен вандализъм и кражба на обществена собственост. Но очевидно набират дързост. И предпазните мерки не са достатъчни. Не е достатъчно Круз да ни убеждава колко мирни били. Случилото се е потресаващо, но всички знаем, че престъпниците са склонни към престъпно поведение. Не твърдя, че Грей беше съвършеният президент, но дори несъвършените хора постъпват правилно понякога…

Някой издаде звук на отвращение и изключи радиото. Сънливостта пак притъпи сетивата ми и затворих очи, но гласовете не секнаха. Думите се ръсеха като живи въглени, догарящи, преди да достигнат съзнанието ми.

— … толкова близо, не можем да се доверим на…

— … трябва просто да ѝ кажем — настоя момчето. — Трябва да…

— Толкова близо… — беше отговорът. — Ще я изложим на опасност…

Кого?

— Лана би…

— Лана не е…

Трябваше да запомня това име.

Лана.

Трябваше да попитам… Но тежкият мрак ме обгръщаше наново.

Лана.

Кого щяха да изложат на опасност — мен или Лана?