Тъмен завет

Двадесет и трета глава

В колата цареше мълчание. Роман караше, а Приянка се возеше на предната пасажерска седалка. Аз пак се озовах на задната. Опрях глава в стъклото, мъчейки се да заспя. Гласът на Кланси се бе проврял надълбоко в мислите ми, във всички планове, които се опитвах да скроя. Накрая се отказах от опитите и оставих другите да решават. В момента не вярвах достатъчно на ума си.

Не ме глождеше само това, че беше посещавала Кланси, съзнавайки на какъв риск се излага, кой е и какво е сторил. Глождеше ме, че е избрала да му се довери. Всеки можеше да извърти нечии думи, но той беше видял нещо, което Руби винаги криеше ревностно. Когато се запознахме, не позволяваше дори да я докосват — толкова надълбоко се беше заключила в собствения си страх. Докато се учеше да контролира способностите си и ставаше по-силна, тъмните бури под кожата ѝ не стихваха, а само се преобразяваха.

Беше попаднала в капана на хорските очаквания и нужди, сама пред всичко, което беше преживяла, всичко, което умееше. Самотна.

Аз бях тук — помислих си. — Бях тук през цялото време.

Не успявах да отпъдя мисълта, че аз бях виновна за всичко. Дали като започнах работа в правителството, вместо да живея с тях в Убежището, не захлопнах вратата в лицето на приятелството ни? Но просто се мъчех да осигуря на всички пси по-добър живот. Тя можеше да се свърже с мен по уговорената ни процедура. Веднага щях да се отзова. Вместо това продължих да чакам обаждане, което така и не дойде.

А е трябвало аз да се обадя.

И все пак една мъничка част от мен се беше вкопчила във вярата, че Руби не би си тръгнала ей така. От Лиъм. От децата в Убежището. От приятелите си. От семейството си. От света. Колкото повече се стараех да си го представя, толкова по-невъобразимо ми се струваше. Единствените случаи, в които Руби се отдръпваше от нас, бяха, когато искаше да ни защити.

Но сега всичко беше различно — ние бяхме различни. Толкова много неща можеше да са се разиграли от последния път, в който я видях, до момента на изчезването ѝ. Можеше да се е предала на старата, позната тъмнина и да ни е напуснала завинаги.

Пресегнах се между предните седалки и включих радиото, за да проверя в що за ужасяващо престъпление са ме обвинили този път.

Щом познатият глас озвучи колата, реших, че го е родило умореното ми съзнание.

— … където и да си, ако ме чуваш, предай се на властите. Моля те, Сузуме. Предай се.

— Кой е пък този? — попита Приянка.

Роман влезе в паркинга на една запустяла крайпътна закусвалня и изгаси двигателя, но никой от трима ни не понечи да излезе.

— Вие сте делегат на щата Вирджиния, нали така?

Затворих очи. Естествено. Естествено, че ще говори по радио „Истина“.

— Точно така. Първоначално имах намерение да подам оставка, но единственият начин, по който смятам, че мога да се противопоставя на злото, инжектирано от Сузуме в крехкия ни свят, е да остана и да се боря за Америка.

— Ама, сериозно, кой е този задник?

Открехнах единия си клепач. Приянка като че ли се канеше да скочи вътре в радиото и да удуши някого. Роман беше замръзнал на място, все още вкопчил ръце във волана. Оранжевото сияние от светещата табела на закусвалнята се процеждаше през стъклата на колата.

— Баща ми — отговорих сухо. — Не си ли личи по любовта и топлината в гласа му?

— С майка ѝ Акария я помолихме да се прибере у дома, за да опитаме да я рехабилитираме. Но тя отказа и оттогава прави всичко възможно да наранява както нас, така и мнозина други. Тогава, разбира се, временният президент Круз се намеси и направи изключение за нея. Не можах да повярвам на очите си, като я видях да говори от името на правителството. Ако това не е достатъчно основание народът да гласува за Джоузеф Мур, не знам какво да кажа.

Приянка ме погледна.

— Ще ми трябват сатър и домашният ти адрес.

Дори Джим Джонсън се заинтригува от изказването му.

— Да приемем ли, че изразявате официалната си подкрепа за Джоузеф Мур, делегат Кимура? Не говорим ли за същия човек, който, изтъквайки неефективните мерки на Круз, спонсорира с лични средства издирването на дъщеря ви, за да бъде подведена под отговорност?

— Да — потвърди той. — Всъщност бих искал да кажа на господин Мур…

Роман изключи радиото. Аз нямах сили да помръдна. В главата ми не беше останала нито една мисъл, а само чувството, че в гърдите ми се надува балон, и, ако сторя каквото и да било, ще се пръсне.

Въпреки това угрижените погледи на спътниците ми се оказаха по-страшни.

— Ще ида до тоалетната — измърморих, отваряйки вратата.

Въздухът бе напоен с мириса на трева и гниещите боклуци, преливащи от боклукчийските кофи. Тръгнах към дамската тоалетна, но след миг се върнах обратно. Тялото ми като че ли знаеше какво иска умът ми още преди да го е поискал наяве. Отворих багажника, извадих малката аптечка и я взех със себе си.

Лампата със сензор за движение се включи, изпълвайки мръсната тоалетна с ослепителна светлина. Застанах пред счупеното огледало и не можах да позная момичето, което видях през мрежата от пукнатини и графити.

Аптечката, приготвена от Руби и Лиъм, съдържаше всякакви лекарства, превръзки и миниатюрна ножичка. Извадих я и я сложих на ръба на мивката, взирайки се в нея, сякаш очаквах да ми обясни собствените ми мисли.

— Да разбирам ли, че предстои филмов монтаж, от онези с преобразяването? — попита Приянка от вратата.

Надникнах през рамо.

— Трябва… да се дегизирам някак, не смяташ ли? Лицето ми е по всички новини…

А аз не съм онова момиче. Не бях Сузуме Кимура, говорител на временния президент. Не бях Сузуме Кимура, дъщеря на щатски съветник. Не бях Сузуме Кимура, водач на Кръга „Псион“.

Бях си просто Зу.

— Освен ако не възнамеряваш да се обезобразиш с тази ножица, подстрижката не може да се нарече дегизировка… — Приянка килна глава на една страна. — Би могла да я изрусиш, но така ще изгориш прекрасната си коса и ще се чувстваш все едно си потопила скалпа си в огнен ад. Не че говоря от личен опит.

Нямаше как да се изразя по-изтънчено:

— Май… просто искам да изглеждам различно.

Чувствах се празна отвътре, като че бях загубила цялото богатство на речта, внедрено ми през годините. Не бях малкото момиченце от снимката в Убежището, уловено в един от редките моменти на безгрижие. Но не бях и добре обучената красавица от новините. Колкото и да се опитвах.

— Глупаво ли звучи? — попитах Приянка.

Тя ме доближи с умислено изражение.

— Не. Трябва да се вслушваме в гласа на сърцето си.

— Това от някоя картичка ли го прочете? — подхвърлих.

— Не, чух го в една реклама на лекарство за кръвно налягане — призна си тя. — Но това не го превръща в измишльотина.

Обърнах се към огледалото и пак взех ножицата. Още първото кръцване секна безумното жужене в тялото ми и светкавично го заглуши.

— Леле, ама ти не се шегуваш! — възкликна доволно Приянка. — Колко къса мислиш да я направиш?

Показах ѝ, като събрах няколко сантиметра коса в ръката си и я отрязах малко под брадичката. Дългите кичури паднаха в мивката и се свлякоха към сифона. Взирах се в тях, докато не спрях да виждам собствената си коса и не започнах да си ги представям като нечий скалп. Зрението ми трепереше заедно с цялото ми тяло.

— Дай аз да довърша — предложи тихо Приянка и взе ножицата от ръката ми.

Пусна водата, намокри ръцете си и ги запрокарва през косата ми, докато не разреса напълно всички възли, премахвайки вкупом с тях мръсотията и мириса на пушек.

Отново ми направиха впечатление тъмносините контури на звездата, татуирана върху китката ѝ, но преди да я попитам за нея, Приянка ми показа докъде смята да отреже косата ми.

— Дотук, нали?

Държеше пръстите си на около два сантиметра под брадичката ми.

— Благодаря ти — кимнах аз.

Сключих ръце в скута си и ги стиснах, докато не спряха да треперят.

— За нищо. Това ми е хоби — отговори тя и кръцна с ножицата. — Видя ли унил човек, просто започвам да го разкрасявам, за да се почувства като нов. Роман не ме допуска до себе си с ножица. Подстригвах Дана редовно, но… вече се грижа единствено за собствената си коса.

— Роман не ти позволява да го подстригваш?

Тя срещна погледа ми в огледалото.

— Според теб щях ли да му позволя да ходи толкова чорлав, ако имах думата? Такъв си е. Открай време. Знам ли? Приятелството е странно нещо. Май работи само ако разбереш кои копчета трябва да натискаш, за да помагаш на другарчето си, и кои могат просто да го наранят.

— Ти приятелка ли си ми?

Изстрелях думите неволно и веднага долових непоносимата самота, притаена в тях.

Ръцете ѝ спряха да се движат.

— Естествено, искричке. Допадна ми още от самото начало, колкото и да не ми се искаше. Ти си доказателство, че не трябва да съдим за човека по лъснатия му от правителството вид.

Тя се приведе надолу, така че лицата ни се наредиха едно до друго в огледалото, и ми се усмихна дяволито. Моята усмивка беше по-плаха.

Тихото кръц, кръц, кръц на ножицата ми действаше успокояващо, дори хипнотично. С всеки паднал кичур чувството, че нещо ме дърпа безпощадно от всички посоки, отшумяваше все повече и повече.

Като приключи, Приянка погали утешително главата ми и отново прокара пръсти през мократа ми коса.

— Добре ли си? — попита ме сериозно този път.

„Добре“ се беше превърнало в относително понятие.

— Не знам защо продължавам да се разстройвам така — отвърнах със стегнато до болка гърло. — Не би трябвало. Мразя ги… мразя родителите си от години. И то не само заради онова, което ми причиниха, а заради апатията им. След разпускането на лагерите все си мислех… дали пък… дали пък сега няма да разберат, че съм била добро момиче и никога не съм представлявала опасност за тях? Но те не ме посетиха нито веднъж. Дори не се обаждаха. Не и докато не им потрябвах.

— Какво е станало? — поинтересува се Приянка. — Как така Круз се е намесила в твоя защита?

Това беше единственото правило, което Круз беше готова да загърби заради мен, и мисълта ме човъркаше от години — чувствах се длъжна да ѝ угаждам в замяна.

— Нали знаеш за процедурата по прибирането на децата след разпускането на лагерите? — попитах я. — Много от нас бяха тийнейджъри, доста вече бяха над шестнайсет и като цяло повечето не изпитвахме нужда да се върнем при родителите си, които ни бяха предали на властите. Бяха ни накарали да се чувстваме нежелани.

— Разбирам напълно.

Кимнах.

— ООН и хората на Круз се застъпваха ревностно за законното право на родителите да си върнат децата под осемнайсетгодишна възраст. Компромис се допускаше само когато родителите не се явяха да вземат децата си, а и самите деца нямаха желание да се връщат при тях. На родителите беше позволено да предявят иск за настойничество във всеки един момент, но междувременно правителството намираше друг дом за малолетните.

При тези мои думи нещо пробяга по изражението на Приянка.

— Какво има?

— Нищо — поклати глава тя.

Погледнах я за момент, търсейки следа от колебанието ѝ преди малко. Но така и не видях.

— Е… няколко години живях с една приятелка, Кейт, и други деца, за които се грижеше тя. Докато не дойде онова обаждане. Родителите ми ме искали обратно. Искали ме. Подали иск за възстановяване на настойничеството си. Заедно с документите ми изпратиха писмо, в което обясняваха колко съжалявали, колко уплашени и объркани били по онова време. Братовчедка ми Хина и родителите ѝ от години ме убеждаваха да си поговоря с тях. Но аз не исках. Изобщо. Когато за последно бяхме заедно, ми се ядосаха жестоко, защото причиних ужасна катастрофа по средата на едно натоварено шосе и едва не убих майка си.

— По дяволите! — пророни тя.

Кимнах отново.

— Но… трябваше да дам добър пример. Трябваше да покажа на другите деца, че заслужаваме ново начало и че времето лекува старите рани. Изобщо всякакви такива клишета. Затова тръгнах. Качих се в една кола с всичките си притежания и потеглихме към Фолс Чърч. На около пет километра от квартала ни видях първия билборд.

— Нека отгатна: „Спрете! Не се доближавайте! Противни хора!“.

— „Кимура за делегат. По-светло бъдеще с Кимура.“

Приянка веднага схвана и искреното ѝ възмущение ме спечели още повече.

Всъщност онзи ден ми бе хрумнало, че може би преувеличавам, че е просто съвпадение. Караше ме агент Купър. Той бе проумял какво се случва и ми предложи избор, какъвто малцина биха ми предоставили. Беше готов да понесе дисциплинарно наказание.

— Наложи се да паркираме на известно разстояние от къщата. Цялата улица беше задръстена с новинарски микробуси. Имаше и доста любопитни наблюдатели. Всички чакаха мен. Баща ми дори беше окачил плакат над гаражната врата. „Да съберем семействата си, да си върнем бъдещето!“

— Не знам кое ми се иска повече: да ударя нещо или да изпищя — каза Приянка. — Ти какво стори?

— Върнахме се във Вашингтон — отговорих. — Така и не намерих кураж да прочета новините от онзи ден, но сигурно навсякъде тръбяха за случката. Години наред ме разпитваха по въпроса, дори след като Мел забрани.

Дунди и Вида ме чакаха, като се върнах. Дунди ме прегърна толкова силно, че не знаех дали някога пак ще усетя нещо. Това определено щеше да е голямо облекчение. Аз обаче задържах всичко в себе си, докато вечеряхме заедно, сетне ридах безутешно под душа.

Това бе една от малкото ползи от рехабилитационните лагери: учеха те да възпираш сълзите си, както и по какъв начин да плачеш, така че никой да не те чуе.

Не бях говорила с Хина, леля ми и чичо ми от почти година. Те бяха свестни, мили хора и когато родителите ми ме изпратиха в лагера, се скараха с тях. Знаех, че им е станало неприятно, когато отказах да се върна в Калифорния, за да живея при тях, и че това чувство се е задълбочило, когато пролуката между мен и родителите ми се превърна в бездна. Но не желаех да слушам обясненията им, не исках да ме уговарят. Исках единствено да работя.

Обръщайки се към Приянка, бутнах с лакът аптечката. Двете едновременно коленичихме да я вземем. В този момент нещо се изхлузи от задния джоб на дънките ѝ и тупна на пода. Първоначално ми заприлича на чистия телефон, но правоъгълното устройство беше с матов черен цвят и нямаше екран. В кутията му долових съвсем лек заряд.

— Резервна батерия за телефона — обясни тя и го пъхна обратно в джоба си, ставайки от пода. — В случай че се наложи да оставим колата. Мислех да я заредя тук.

Явно беше изтощена докрай. Електричеството ѝ простена, когато сребристата нишка на съзнанието ми я докосна.

Притиснах аптечката към гърдите си и погледнах Приянка с благодарност.

— Роман сигурно започва да се тревожи за нас…

— Не „сигурно“, а „със сигурност“ — поправи ме тя, надниквайки към отражението си в огледалото. — Ей сега идвам. Май ще опитам да си измия косата в това противно умивалниче.

Кимнах и тръгнах към вратата. Преди да изляза в топлата лятна нощ, погледнах назад. Приянка беше опряла ръце в ръба на мивката и се взираше в огледалото, търсейки нещо, което явно не беше предназначено за моите очи.