Тъмен завет

Пета глава

Ту изпадах в несвяст, ту се свестявах, изгубена между реалността и страната на сънищата, между светлината и мрака.

Съзнанието ми блуждаеше из черепа ми, леко като морски бриз. Прежилването от кожените каиши през раменете, корема и краката ми ме объркваше още повече. Едната ми половина беше там. Другата се издигаше към пролуките в металния покрив, набираше се по тънките въжета от светлина. Сенките по стените бяха като отдавна забравени кошмари, кръжащи около плячката си.

Затворех ли очи, зад клепачите ми се разиграваше нова сцена. Лагерни огньове. Тъмни пътища. Електрически огради. Лица изпълзяваха от мрака. Наблюдаваха ме, размити и нереални. Всички бяха тук — всички мои познати. Приятелите ми. Надзирателят от Каледония. Гейб. Мел. Старицата. Около главата ми прехвърчаха искри и пращящи нишки от силата ми.

Наблюдаваха ме, но не идваха към мен. Не ми помагаха. Говореха с откъслечни фрази и променливи гласове.

— … навсякъде я търсят…

— Стой тук и чакай заповеди…

— Пикапът…

Клепачите ми горяха. Натежаваха. Усещах сълзите и мръсотията по миглите си като олово. Този път остана само мракът.

Съвършено нищо.

Първоначално реших, че е кръв.

Острият металически мирис се просмукваше в носа ми, в косата ми, в кожата ми и вече не можех да му се измъкна. Насилих се да отворя очи и ярката светлина над мен ги прониза болезнено. Когато черните петна, плаващи по ретините ми, започнаха да избледняват, успях да си обясня петната по тавана. По стените около мен.

Беше просто ръжда. Но като гледах как е белязала всяка повърхност, как червеникавите капки образуват локвичка до главата ми, чувствах как в гърлото ми отново се надига жлъчка и очаквах всеки момент да се задавя с повръщано.

Дишай. Поех малко въздух през носа си и го издишах бавно. Доктор Пойнър ме научи на този похват още на първата ни среща преди три години, когато на миналото ми внезапно му пораснаха зъби и започна да ме преследва навсякъде.

По време на панически пристъп просто дишай — беше ме обучила. — Намери пет неща, които виждаш, четири неща, които можеш да докоснеш, три неща, които чуваш, две неща, които подушваш, едно, което можеш да вкусиш.

Три стени, таванът, блузата ми — заброих. — Ръбовете на метала, капките кондензирала влага, петната нова и стара ръжда, грапавият дървен под. Сърцето ми, капките вода, дъхът ми. Бензин и нещо гнило. Потта ми.

Впрягайки сетивата си едно по едно, осъзнах нещо: слухът ми се беше възвърнал. Оглушителното бучене бе утихнало поне дотолкова, че вече не господстваше над всички други звуци. И все пак оставаше — жужеше като муха, заклещена в ухото ми.

Поех си поредната глътка въздух и опитах да се надигна. Каишите около тялото ми проскърцаха, без да поддадат. Лежах по гръб на мокра повърхност. Ако съдех по формата на тясното пространство, вероятно беше нещо като барака — или пък транспортен контейнер.

Проточих врат назад и зърнах две дълги, неподвижни фигури в сенките. Прозрението ме връхлетя като електрически удар и ме накара да проумея нещо: където и да се намирах, не ме бяха довели тук сама.

Някой друг също дишаше учестено и напираше срещу каишите. Долових лека паника и реших, че трябва да ѝ се противопоставя, преди да ме зарази изцяло.

— Ехо? — програчих през раздрано гърло.

— Говори тихо. — Момчето. То самото шепнеше толкова приглушено, че едва проследих гласа му. Още обтягаше каишите. — Отвън има охрана.

Част от напрежението в раменете ми се разсея и успях да вдишам по-дълбоко.

— А, добре — отвърнах с принудена ведрост. Патентованият от Лиъм Стюарт метод за разсейване на нечии страхове чрез потискане на твоите собствени. — Тъкмо започвах да се тревожа, че бягството ще е прекалено лесно.

— Прекалено лесно? — повтори то, мигновено забравило за каишите. Точно се канех да му разясня изкуството на неуместния сарказъм, когато момчето като че ли реши да изпробва за пръв път шеговития си тон: — Ами, тогава… нека те зарадвам, че ми се сториха въоръжени до зъби. Само огнехвъргачки не видях.

Извърнах се да го погледна отново — поне калните подметки на кецовете му. Дишането му се беше укротило и дори без почти никаква светлина забелязах как извърта тялото си, за да ме погледне на свой ред.

— Нямат огнехвъргачки? — учудих се. — Що за злодейска организация е това?

— От най-глупавите — отговори то. — Достатъчно безразсъдна да отвлече точно теб и да подцени способността ти да се съпротивляваш. Май успя да ги хванеш неподготвени.

Точно в това най-много исках да повярвам в онзи момент — че съм способна да ни измъкна и да отмъстя на похитителите ни. Нишката увереност се преплете в съзнанието ми.

— Жалко за огнехвъргачката. За твое сведение знам как се използва.

— Казваш го, все едно би ме изненадало — отвърна тихо момчето. — Все едно не те видях как фрасваш два пъти по-голям от теб мъж с юмрук от светкавици.

Да, май точно това бях направила. Този спомен съумя да върне зловещата картина след експлозията пред очите ми. Напомни ми как бяха пребили и него, и момичето. За бронята на войниците, блокираща силата ми. За крясъка на момчето да бягам.

Щеше ли да ми каже да се спасявам, ако бяха замесени? Щяха ли да са заключени тук — където и да беше това тук — с мен? След взрива беше успяло да запази самообладание. Дори когато онези мъже ни атакуваха, прояви още по-голям контрол, сякаш влизаше в друг, смъртоносен режим.

Но преди минута чух напрегнатото му дишане. Разпознах как паниката му се надига, като че собственият ми пулс започваше да препуска.

— Извинявай — прошепнах. — Няма нищо смешно в цялата тази ситуация.

— Не се извинявай — отвърна момчето. — Хуморът е добър лек за стреса.

Сега, когато най-сетне го чувах ясно, ушите ми доловиха лекия му акцент. Полски може би? Руски?

Засмях се едва-едва.

— Звучиш като един мой приятел.

Боже! Дунди вероятно бе умрял от тревога. С останалите сигурно стояха на нокти. Първо на него щях да се обадя, след като ни измъкнех оттук.

Избягай, намери телефон, обади му се. Не беше достатъчно за план, но все пак се вкопчих в него. Трябваше да обмисля още стотина стъпки, но и това бе някакво начало. Мисълта да чуя гласа му след всичко това ме подтикна отново да опъна каишите.

— Казвали са ми, че чувството ми за хумор е като на камък — прошепна момчето. — Тоест разбирам го като несъществуващо и не особено цветисто.

— Знам ли, засега се справяш добре — отвърнах и пак обтегнах каишите. — Ще поработим по него, след като се измъкнем оттук. Случайно да си видял къде се намираме?

То се замисли. Сетне преглътна сухо и кожените каиши изскърцаха около тялото му. Когато отговори, гласът му прозвуча кухо. Отнесено.

— Транспортен контейнер… на някаква товарна гара.

Вълните на страха ми се разляха, освобождавайки непоносимото напрежение в гърдите ми, издълбавайки дупки, пълни с парализираща тревога. В тях се зароди и нещо ново.

Ярост.

Заради заплахата по време на речта ми. Заради Мел. Заради ранените. Заради Купър. Заради потъпкването на крехкия мир, който бяхме съумели да постигнем след петгодишни мъки. Заради момчето и момичето, впримчени в тази тъмна мрежа заедно с мен.

Двете неща трябваше да са свързани — взривът и отвличането ни. От момента, в който Защитницата ме поведе надолу по стълбището на Старата главна през втория Защитник с ненадписана палка и скрит пистолет до паркинга, където мъжът с тактическа предпазна униформа обезвреди силата ми.

Аз бях мишената.

— Ще ни измъкна оттук — уверих го, но този път, без да шепна. — Виждаш ли нещо наоколо, с което можем да разкъртим болтовете, държащи каишите?

— Войници — напомни ми приглушено момчето.

Точно в онази секунда не чувах нищо друго, освен воя на вятъра около металния контейнер. Длъжността ми изискваше сдържаност, премереност в избора на всяка дума, затова изпитвах истинско облекчение, че най-накрая можех да говоря каквото си поискам.

— Нека чуят, не ме е грижа. — После добавих достатъчно високо, че гласът ми да отекне между металните стени: — Искам да знаят точно колко ще си изпатят, когато се измъкнем оттук.

Мълчание. Момчето се размърда и проточи врат към мястото, където вероятно бе изходът.

— Тя… момичето добре ли е? — попитах. — Май сериозно я удариха…

— Приянка? И по-сериозно са я удряли — отвърна горчиво то. — Едно предупреждение: ще се събуди след няколко минути и най-вероятно ще ти скочи на бой, за да избяга първа. Моля те, не забравяй да ме освободиш, когато двете хукнете към изхода. — На него някак не му се налагаше да повишава глас, за да го чувам в тесния ни затвор. Думите му бяха като чист лед. — А като приключите с тях, аз ще се погрижа да не приличат на човешки същества.

Никаква реакция. Никой не почука на вратата, за да ни каже да си затваряме устата. Никой не ни нахока.

Поех си дъх и подскочих, когато голяма капка ръждива вода тупна на челото ми.

— Може да са си тръгнали — осмелих се да допусна. — Отишли са да свършат някое друго ужасно дело. Трябваше да те попитам по-рано, но добре ли си?

— Ами… просто искам да се махна оттук — отвърна насечено момчето. Пак се размърда и ми стана чудно какво се опитва да види. — Сещаш ли се за причина да те отвлекат?

Значи… и то беше стигнало до заключението, че аз съм мишената. А те с приятелката му бяха просто косвени жертви. Косвени жертви, които по една случайност умееха да се бият като добре обучени войници.

— Като назидание? За откуп? — Реших да го проуча, да проверя какво ще ми каже за себе си, преди да му е хрумнало, че трябва да си мълчи. — Защо смяташ, че не са искали теб? Или Приянка?

— Защото аз съм никой — отвърна тихо. — Пък и не знам какво биха спечелили от Приянка, освен ако не възнамеряват просто да ни продадат на търг. Ала дори това не ми звучи особено вероятно, като се има предвид твоето досие. Прекалено рисковано би било.

— Рисковано е да продават когото и да било от пси-субектите. Правителството потъпква всеки опит за незаконен трафик на пси и в страната, и извън нея — обясних. — Затова ни следят толкова изкъсо, за да ни защитят.

— Добре — провлече момчето. — Какво предлагаш тогава?

— В смисъл?

— Как смяташ да избягаме? — уточни то. — Не знам откога сме тук, но ако войниците действително ги няма, може да се подготвят да ни преместят.

Докато разсъждавах върху думите му, усетих нещо ярко, нещо непоклатимо и спокойно да се открехва в мен. Явно очакваше аз да измисля план.

Разчиташе на мен.

— По принцип обичам да пътувам, но не бива да им позволяваме да ни местят — отвърнах. — Ако дойдат, за да ни отведат в някое превозно средство, изчакай да освободят всички ни. Тогава ще им се опълчим.

— Ясно.

Затворих очи за кратко, издишвайки през носа си.

— Не се страхувай — пророни то.

— Тъкмо щях да ти кажа същото. — Долната ми устна явно се беше сцепила, след като загубих съзнание, защото раната се отвори, докато говорех, и вкусих кръв. — Сигурно вече ме търсят и след като се измъкнем оттук, тези задници ще си получат заслуженото за животите, които отнеха. Ще се погрижа лично.

Помежду ни пак се наслои мълчание. Накрая момчето попита:

— Ами аз?

— Добре дошъл си да помогнеш — заявих.

— Не — прекъсна ме то. — Питах и за мен ли ще се погрижиш да си получа заслуженото?

— Какви ги бръщолевиш? — недоумявах аз.

— За мъжете, които убих — поясни то.

Онези, които беше отстранило с експертни изстрели и безизразна маска на лицето.

— Беше при самозащита. — Чудех се кого ли се мъчех да убедя. — Всеки, който има очи, би потвърдил.

— За нас — поде момчето — не съществува самозащита.

— Какво искаш да кажеш? — Когато не ми отвърна, настоях: — И изобщо що за човек умее подобни неща? Не си просто ученик, нали? Отговори ми честно, защо дойде на речта ми?

— Не е каквото си мислиш — побърза да ме увери.

Сузуме…

Някъде зад мен простена метал. В контейнера нахлу дневна светлина и ни обля в следобедния оттенък на златистото. Очите ми засълзиха, щом надзърнах към отвора, към силуетите пред него.

— Не знам кои сте, дявол да ви вземе… — провикнах се.

Прекъсна ме сблъсък на метал в метал и злокобно съскане. Парлива миризма на бензин изпълни тясното пространство. Вратата се затвори с трясък и щракна масивно резе. Въздухът придоби горчив химически привкус.

— Мамка му — започна да заваля момчето. — Не дишай. Пробвай да не…

Мислите ми се забавиха и пак ми се зави свят. Мракът ме поглъщаше като водовъртеж, толкова шеметен, че нямах време да се боя, нито да се чудя дали изобщо ще се събудя.

— Как се… — подхванах без дъх. — Как се казваш?

Борех се с прииждащото забвение, обтягах каишите около тялото си. Не беше редно, никак не беше редно… не можех да си отида, без да науча…

Една-единствена дума ме достигна, преди светът да се обгърне в мрак:

— Роман.