Тъмен завет

Двадесет и пета глава

Паркирах колата до една напукана входна алея и загледах малката къща в дъното ѝ. Главата ужасно ми тежеше от умора, но сърцето ми препускаше лудо още откакто влязохме в щата Джорджия.

— Ето, пийни — каза Роман и ми подаде шишето с вода.

Приех го с благодарност и го пресуших наведнъж.

Приянка също се взираше в мрака.

— Леле, колко симпатична къщичка за серийни убийства. Нямам търпение да влезем.

Роман се плъзна по задната седалка и свали прозореца.

— Не съзирам движение вътре. Лампите не светят.

При по-обстоен поглед бялата къща, построена в стил „котидж“, изглеждаше по-голяма. Лявата ѝ половина следваше естествената извивка на хълма и образуваше долния етаж на сградата. Някога в миналото очевидно беше пострадала от горски пожар. Дърветата в задния двор бяха толкова избуяли, че заплашваха да се срутят върху покрива. Имаше вид на изоставена. Ала това не значеше нищо.

— Радвам се, че дойдохме — казах. — Дори да е било напразно, поне ще можем да изключим този вариант.

Не възлагах особени надежди на подобно място, затова и нямаше да се разочаровам прекалено, ако наистина се окажеше така. Мисълта Руби да живее в такъв дом единствено ме изпълваше с ужас.

— Да надникнем и да си вървим — предложи Приянка.

Сетне извади едното фенерче от раницата в краката си, подсещайки ме да взема другото от отделението между двете предни седалки.

Симфония от цикади и стенещи електрически жици огласяше нощта. В предния двор бяха опънати дебели кабели. Докато минавах под тях, звукът се превърна в усещане. Електричеството наоколо събуди всеки нерв в тялото ми. Уличната лампа, гаражната врата на съседна къща и нещо… нещо вътре в къщата.

Заковах се на място. Приянка плъзна лъча светлина от фенерчето по фасадата. Роман вдигна предпазителя на пистолета си.

Засякох движение с крайчеца на окото си. Включих фенерчето и го насочих към провисналата греда в единия край на верандата, където по-рано ми се стори, че мярнах малки вятърни камбанки.

Не си ги бях въобразила — проблеснаха ярко под лъча на фенерчето. Лек полъх на вятъра ги накара да затреперят с тих ромон, а аз не можех да откъсна очи от парченцето стъкло сред тях. Онова с формата на полумесец. Хукнах напред, прескочих стълбите и се озовах на верандата.

— Зу, почакай! — извика Приянка, сграбчвайки задната част на блузата ми. — По-бавно. Не знаем какво или кой е вътре.

— Мисля, че е тя — казах задъхано. — Чувствам източник на енергия, нещо електронно…

— Това място може да е заредено с експлозиви — предупреди Роман. — Вратата може да е свързана с детонатора.

— Добре де, това не ми хрумна — призна си Приянка. — Благодаря за ужасяващата картина.

Той се пресегна през нас и хвана една от дъските, с които бяха заковани прозорците. Ръждясалите пирони се измъкнаха лесно от дървото. Роман погледна през стъклото, заставайки така, че да не представлява лесна мишена, в случай че някой ни дебнеше отвътре.

— Чисто е — обяви накрая и се зае да изтръгва още една дъска.

— Усещам някаква машина вътре — казах им. — Чувството е слабо, но… сякаш не е нито включена, нито изключена.

— Не звучи особено успокояващо. — Приянка се обърна към вратата и вдигна единия си обут в ботуш крак. — Има само един начин да разберем.

Разби вратата с ритник и от касата се разхвърчаха трески. Роман влезе пръв и огледа набързо вътрешността на къщата.

— Зу? Прия? — провикна се. — Елате да видите…

— Това никога не вещае нищо добро — казах и вдишах дълбоко.

— Е, не се взривихме — изтъкна Приянка и преметна ръка през раменете ми, повеждайки ме навътре. — Колко лошо може да е?

Бях се приготвила за нещо лошо. Но не и за това.

— Хм — сложих ръце на хълбоците си.

— Привет, красавице — изчурулика Приянка.

В къщата нямаше нито една мебел. Дори вратите на кухненските шкафове бяха махнати. На първо четене откривах единствено компютър с монитор. От него идваше ниският волтаж, който бях разпознала отвън.

Роман заобиколи компютъра, подритвайки кабела му. Беше включен в контакта, но системата очевидно хибернираше от известно време.

— Повреден ли е? Май не работи.

— Явно е спирал токът. Просто трябва да се рестартира — поясни Приянка. — Моя ли ще бъде честта?

Прокарах пръст по екрана, разполовявайки дебелия слой прах. Никой не беше идвал тук от доста време. Руби — със сигурност. Но щом ни изпращаше тук, трябваше да науча защо.

— Да. Подкарай го. Да видим каква информация е сметнала за опасно да съхранява в Убежището.

Приянка ми подаде фенерчето и изпука кокалчетата на ръцете си.

— От много време си мечтая да се докопам до Арклайт 400. Този е на няколко години, но е най-прелестната роза на обезпечените сървъри. Само трябва да се пазиш от бодлите.

С Роман се спогледахме недоумяващо.

Приянка си затананика, натискайки няколко копчета по машините на компютърната стойка. Те се събудиха с жужене и електрическият поток, галещ сетивата ми, светкавично се промени. Клавиатурата се намираше точно под монитора. Приянка натисна няколко клавиша.

— Струва ми се доста рисковано да го зареже тук, където всеки може да влезе и да го открадне — каза бавно Роман. — Спомена, че в Убежището имали солидни охранителни и технически системи, включително сървър, нали така?

— Да — потвърдих. — Но пък понякога се налага да рискуваш, за да спечелиш.

— Просто ми се вижда… безразсъдно. Как е щяла да предотврати кражба? — продължи Роман. — Дори с кола пътят дотук е твърде дълъг, за да реагира навреме.

Сърцето ми заблъска лудо.

— Мислиш, че е на някой друг?

— Мисля, че се е постарала някой да намери това място — отвърна простичко Роман. — Ако тя самата не стигне дотук…

— О! — възкликна радостно Приянка. — Дори няма нужда от презареждане на системата. Просто жакът на втория сървър се е измъкнал. Готово.

Мониторът изпиука и се включи пред усмихнатото ѝ лице. Веднага почувствах промяната в електрическия заряд на устройствата, внезапният изблик на мощност от близкия контакт плъзна по кабелите като кръв по вените.

Роман надникна тревожно към Приянка и застана на пост пред прозореца, за да наблюдава улицата.

— Нещо не ми харесва тук. Ще огледам периметъра за всеки случай.

Докато се обърна да му кажа нещо, той вече бе навън. Клавишите затракаха подобно на картечен залп. Мониторът озаряваше лицето на Приянка в злокобно зеленикаво сияние сред мрачната стая.

— Намираш ли нещо? — попитах я, отивайки до нея. Безкрайният компютърен код, течащ по екрана, не ми говореше абсолютно нищо.

Тя прехапа долната си устна.

— Дай ми минутка. Защитата е много…

Екранът изгасна.

— Какво стана? — извърнах се към нея.

Пръстите на Приянка зашариха по клавиатурата.

— Не знам…

Екранът просветна. В горния му край се появиха три думи.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ДАННИ…

И замигаха.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ДАННИ…

ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ДАННИ…

— Какви данни? — учудих се.

Приянка въведе някаква команда.

ФАЙЛОВ ТРАНСФЕР НЕИЗВЕСТЕН ПОТРЕБИТЕЛ…

ПРЕХВЪРЛЯНЕ ЗАВЪРШЕНО…

АРХИВ 1 ИЗТРИТ…

ПРЕХВЪРЛЯНЕ ЗАВЪРШЕНО…

АРХИВ 2 ИЗТРИТ…

— Мамка му! — изруга Приянка. — Някой сваля и трие и данните в сървъра.

— Кой? — учудих се. — Има ли как да разбереш?

ПРЕХВЪРЛЯНЕ ЗАВЪРШЕНО АРХИВ 3 ИЗТРИТ…

Погледът ѝ запрескача между вратата и мигащия монитор.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ ЗАВЪРШЕНО АРХИВ 4 ИЗТРИТ…

— Ще го изключа…

— Не, не го изключвай, може да повредиш данните — спря ме Приянка. — Просто… Ох, дявол да го вземе! Хайде да те видим, хакерче.

Тя вдигна ръце от клавиатурата, хвана монитора и затвори очи.

— Прия?

Тя отвори очи и в същия момент на екрана избухнаха още зелени редове. Букви и цифри се занизаха стремглаво по черното поле между информацията за прехвърлянето на данните и списъка с шифровани файлове.

— Не мога… да вляза…

ПРЕХВЪРЛЯНЕ ЗАВЪРШЕНО АРХИВ 5 ИЗТРИТ…

— Прия? Приянка!

Посегнах към нея и между пръстите ми и рамото ѝ прескочи мощна искра на статично електричество. Прехапах езика си от острата болка, но тя дори не трепна. Очите ѝ бяха широко отворени, зениците ѝ — колкото върхове на игли. Шареха трескаво наляво-надясно, сякаш спеше дълбоко с отворени клепачи.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ ЗАВЪРШЕНО АРХИВ 6 ИЗТРИТ…

Винаги, когато се свързвах с някоя електрическа мрежа, си представях как се разпадам на милион частици светлина и енергия. Знаех, че е невъзможно, че няма как да се слея с електричеството, но логичната мисъл е едно, а инстинктът — съвсем друго. Като гледах Приянка сега, застинала пред монитора, имах чувството, че виждам как щепсел влиза в контакт.

Файлове, изображения и редове компютърен код се стрелкаха толкова бясно по екрана, че мозъкът ми нямаше време да си обясни на какво е свидетел. Очите на Приянка се подбелиха, но не спираха да се плъзгат наляво-надясно, като че сканираха зелените редове с нечовешка скорост.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ СПРЯНО ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ДАННИ…

ПРЕХВЪРЛЯНЕ СПРЯНО ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ДАННИ…

Вратата се затвори зад мен. Завъртях се тъкмо навреме да забележа как лицето на Роман посърва при вида на Приянка. Той прелетя през стаята, но миг преди да я докосне, цялото ѝ тяло завибрира. Вече не долавях границата между нея и електрическото захранване на сървърите. Роман щракна с пръсти пред лицето ѝ.

— По дяволите, Прия, излез!

— Каза ми да не го изключвам…

— Не, в никакъв случай! — изрева Роман. — Ще изпадне в шок. Отиди… отиди до колата. В багажника има две шишета, на едното пише метопролол, а на другото — халоперидол. Ще ми е потребна и спринцовка.

— Какво става? — попитах с неочаквано умолителен тон. — Как го прави?

Скоростният поток от информация на екрана течеше в ритъм с тремора на тялото ѝ, с умопомраченото шарене на очите ѝ, с тресенето на машините върху Стойката. Отстрани долавях пронизителното пищене на сървърите, миризмата на пушек и разтопена пластмаса.

Тя е в компютъра.

Поне съзнанието ѝ…

Роман изопна рамене и вдиша дълбоко. Ръката му закръжи над рамото ѝ, без да го докосва.

— Вземи пистолета ми и го дръж.

Поех го и го пъхнах в колана на панталона си.

— Какво се случва?

— Всичко ще е наред — каза той, ала не на Приянка, а на мен. — Моля те. Донеси ми шишенцата с метопролол и халоперидол.

Ръката му се вкопчи в рамото на Приянка и цялото му тяло се скова болезнено.

— Мога да я извадя… не… изключвай… — процеди той.

После подскочи леко и се олюля на краката си. Затвори очи, но виждах как се движат под клепачите му. Беше изпаднал в същия транс като нейния.

— Ще ви убия и двамата — измърморих. — Веднага, щом спра да халюцинирам.

Именно в това обяснение реших да се вкопча. Вероятно още спях в колата и това беше… как го наричаше Дунди? Сънна парализа — състояние, в което съзнанието ти е достатъчно будно да изпитва страх от кошмарите ти, но тялото ти е заключено в затвора на съня, неспособно да реагира адекватно и да те предпази от чудовищата.

Каквото и да се разиграваше, подобна връзка с машините определено не беше от арсенала на когото и да било с пси-способности. Всъщност и това не звучеше точно — можеше да се нарече пси-способност. Все пак терминът обхващаше всички свръхестествени сили на съзнанието. Просто не бях зървала такива с очите си.

В едно бях убедена: не можех да ги причисля нито към Зелените, нито към Жълтите.

Машините стенеха жално, докато Приянка задушаваше дънните им платки. Всички шумове в стаята, освен учестеното ни дишане, звучаха неестествено. Щракане, пулсиране, жужене, пиукане.

Изтръгнах се от унеса и хукнах към вратата. Притичах през ливадата, хвърляйки трева и кал по глезените си, и отворих багажника. Роман беше оставил колата отключена, което ми се стори доста безразсъдно за човек, обмислящ всичко по отношение на сигурността ни.

Очаквал е да се случи нещо такова — осъзнах. Това бе единственото обяснение.

Прерових храната и кутиите с лекарства в торбите от магазина, докато не се натъкнах на двете шишенца. Метопрололът бе на таблетки, а халоперидолът — в течна форма.

Явно за него трябваше спринцовка. Намерих цяла кутия, изсипах я в багажника и грабнах шепа. Никъде не открих инструкции за употреба.

— Естествено. Нали ги използват лекари, дявол да го вземе! — смъмрих се ядосано. — Мамка му, какво…

Мощна искра прониза сетивата ми, прогаряйки всяка друга мисъл. Рязък прилив на адреналин ме накара да се изправя и да се огледам наоколо. Източникът беше далеч, но се приближаваше. Три… четири… пет… шест искри. Слабо електричество като от…

Радиостанции. Войници.

Притиснах лекарствата към гърдите си и се втурнах към къщата, отваряйки вратата с рамо. Краката ми се плъзнаха по прашния под и спряха на място.

Пуснах шишетата и спринцовките и посегнах зад гърба си, за да извадя пистолета от Роман.

— Назад.

Лана стоеше до Роман и Приянка и ги наблюдаваше през завесата на рошавата си коса. Не ги беше докоснала, наглед не им бе причинила нищо. Все още.

Момичето не помръдваше. Просто впиваше в мен отнесения си, безизразен поглед.

— Къде е лекарството ѝ?

— Назад — предупредих я пак и този път вдигнах предпазителя на пистолета.

Електрическите искри наближаваха, вече бяха от другата страна на къщата. Втори отряд.

Веднага след тази мисъл ме споходи и друга — разполагах със силата си.

— Синя звезда…

Стрелнах поглед към Приянка. Вече трепереше още по-жестоко, сякаш се крепеше със сетни сили.

— Синя звезда — бръщолевеше. — Синя звезда, синя звезда, синя звезда…

Думите ѝ събудиха нещо в съзнанието ми, някакъв спомен.

— Точно така, При. Досети се най-накрая, а?

Лана гледаше изпод натежали клепачи скованите тела на Роман и Приянка. В следващия момент двамата се срутиха на пода като марионетки с прерязани конци, но продължиха да се гърчат. Без да обръща внимание на пистолета в ръката ми, Лана се пресегна към лекарството.

Огрях я с изстрел до краката ѝ. Отрядът войници — подкреплението ѝ — вече се събираха отпред. След броени секунди щяха да щурмуват къщата.

Впих поглед в Лана. Май не само присъствието ѝ потискаше силите ни. Може би умишлено го предизвикваше, като и ние самите използвахме способностите си. А поне засега аз все още владеех своите.

Сребристата нишка на силата ми се усука около всички искри навън. Превзех батериите на радиостанциите им и усилих електричеството, докато не чух войниците да крещят в агония.

И шестте заряда угаснаха. Нови не се появиха.

Няколко от войниците още бяха живи, чувах стоновете им. Първият ми опит явно не беше успял да премахне напълно заплахата. Нишката ми намери друг, по-голям източник на енергия — климатика отпред.

Лана вдигна бавно поглед и присви очи. Аз побързах да се възползвам от последната си възможност.

Взривът на климатика събори и двете ни на пода и пистолетът изхвърча от ръката ми. Блъснах главата си толкова здраво, че ми причерня за момент.

Щом се свестих, Лана вече се изправяше. Понадигна се, притиснала ръка към раната на чело си. Задната стена на къщата гореше. Пламъците се гонеха по пода и тавана, изпълвайки стаята с пушек.

Тя падна на колене до течното лекарство и взе една от спринцовките. Отвори шишенцето, пъхна иглата вътре и напълни спринцовката с изненадващо старание.

Роман простена на пода, свил крака от болка. Видимо не съзнаваше нито че сестра му е тук, нито че е имало взрив. В момента за него съществуваше само агонията, прогаряща го отвътре.

Лана запълзя към Приянка със спринцовката в ръка. Нахвърлих ѝ се и пак я бутнах на земята.

Острото копие, което прониза мозъка ми, пак ме свари неподготвена. След като изключи силата ми, тя ме повали назад с лакът. Познатият отвратителен рояк от игли наново се спусна по гръбнака ми, оставяйки след себе си режеща, куха празнота, сякаш Лана физически беше изтръгнала способностите ми изпод кожата ми.

— Ти… — подех сподавено.

— Трябва да ѝ сложа лекарството! — изръмжа Лана насреща ми. — Опитвам се да ѝ помогна!

Избих спринцовката от ръката ѝ с ритник. В тази секунда като че ли я осени нова мисъл. Очите ѝ се озариха неочаквано.

— Ама ти май не знаеш — рече с напевна, подигравателна нотка в гласа. — Не знаеш! О, въобразяваше си, че са ти приятели ли? Сигурно са ти разказали някоя сърцераздирателна история за печалния си живот, а?

— Споделиха ми достатъчно — отсякох, докато обикаляхме в кръг една около друга. Лана облиза устни, очевидно се наслаждаваше на момента. — Казаха ми за Кръга „Псион“.

Тя сбърчи вежди.

— Кръгът „Псион“ ли? За какво говориш? Отгледа ни Грегъри Мърсър. Чувала си за него. Личи по изражението ти.

Мърсър. Синя звезда.

Веднага направих връзката. Наистина бях чувала за него. Името му фигурираше в списъка с издирвани лица от „Интерпол“. Трафик на оръжия. Групировката му бе един от малкото престъпни синдикати, оцелели и процъфтели след затварянето на американските граници по време на епидемията от ОМИН.

„Синя звезда“. Така се казваше организацията му.

„Синя звезда“. Като татуировката на китката на Приянка. И като тази, заради която Лана вдигна ръкава си, за да ми я покаже на собствената си китка.

Леденият шок ме прикова неподвижна със замръзнали върху пода крака.

Лъжци. Думата отекна като змийско съскане в ума ми, горчива и грозна.

След всичко, което преживяхме заедно, все пак ме бяха излъгали. Единствената разлика беше, че този път бях достатъчно глупава да им повярвам.

Нали уж парен каша духа? — попитах се свирепо.

— Господин Мърсър ни създаде. Грижи се за нас — обясни Лана. — Брат ми и Приянка позволиха на някой друг да напълни главите им с лъжи. Толкова го нараниха, като си тръгнаха, а аз… — Ярост обзе лицето ѝ. — Ще трябва да си платят за това. Ала наказанието няма да е толкова тежко, щом се съгласиха да дойдат с мен.

Изпънах гръб, неспособна да скрия изненадата си от твърдението ѝ.

— Те не искат да се върнат — казах ѝ през задръстено от пушека гърло. — Искат да те измъкнат от… от Мърсър.

— Така ли? — учуди се Лана с глас, прекалено меден за мрачното изражение в очите ѝ. — А тогава защо помогнаха на Мърсър, включвайки сървъра? Онзи червей не желаеше да ни каже къде е. Даваше ни само отдалечен достъп, след като го изведохме от къщата.

— За кого говориш?

Но знаех. Вече знаех. В тялото ми се разля гняв — колкото парещ, толкова и безпомощен. Паметта на Кланси бе заключена. Как беше възможно да си спомня къде е оставил своя сървър в миналия си живот, и то достатъчно ясно, че да…? Прииждащите думи ме повалиха бързо.

Отрядът. Кланси бе поискал от „Синя звезда“ да го изведат от къщата му. От Чарлстън.

Някак си беше възвърнал паметта.

Лана се усмихна.

— Шефът си знае работата.

Част от стената зад нея се срути. Нито една от двете ни не трепна дори.

— Не ми вярваш. — Тя бръкна в джоба на якето си и извади познато черно устройство. Резервната батерия. — Кажи ми тогава защо според теб Прия носеше проследяващото устройство от дрона? Защо го включи, ако не е искала да дойда за тях?

Вдишах отривисто и едва не се задавих с въздуха. Кръвта се изцеди мълниеносно от главата ми и имах чувството, че подът се надига под краката ми.

Тръгнем ли след нея, само ще избяга по-надалеч — беше казала Приянка. — Трябва да намерим начин да я привлечем при нас.

О, Приянка — помислих си, поглеждайки как се гърчи на пода. — Колко глупав, отчаян ход…

— Не те е извикала, за да я приберете — уверих Лана. — Примамвала те е в капан. И ти попадна право в него.

Лицето на Лана се промени, вкамени се от ярост. Горната ѝ устна се вдигна нагоре — единственото предупреждение, преди да ми връхлети.

Заби глава в корема ми с такава мощ, че прогони въздуха от дробовете ми, и двете се сгромолясахме на пода. Тя ме приклещи с колене и задрапа свирепо към лицето ми. Опитах да я сваля от себе си с ритник, но единият ѝ юмрук ме уцели в скулата.

— Ти си била, нали? — изкрещя в лицето ми. — Ти си ги променила! Ти ми ги отне!

Не позволявай на никого да те повали по гръб. — Гласът на Вида се разнесе в съзнанието ми, докато тъмни петна замъгляваха зрението ми. — Трудно е да се изправиш после.

Изхриптях. Тя се приведе над мен, вкопчила ръце в шията ми.

Изправи се…

Ноктите ми бяха изпотрошени или счупени до дъно, но все пак оставиха дълбоки следи по носа и челото ѝ.

— Теб не е нужно да те водя жива — каза Лана. — Всъщност ще го улесня, ако ти видя сметката. И точно това възнамерявам да сторя.

Зениците ѝ се разшириха, докато ирисите ѝ почти не изчезнаха, а от омразата по лицето ѝ се почувствах така, сякаш ме одира жива още преди агонията да изпълни черепа ми като кипяща вода, попарвайки и последните ми мисли. Краката ми заблъскаха пода, цялото ми тяло се разтресе от болка и зрението ми помътня.

Тъкмо преди да загубя съзнание, чух оглушителен изстрел и болезненият натиск внезапно освободи тялото ми. Веднага, щом тежестта се отдръпна от гърдите ми, дробовете ми се изпълниха с опушен въздух. Закашлях се, продължавайки да се боря с фантомните ръце, които сякаш още стискаха гърлото ми.

Лана стана и залитна назад към малката кухничка, притиснала длан към рамото си. Ала не съзирах кръв, куршумът не беше пронизал нито мускула ѝ, нито плътта ѝ. Само беше раздрал коженото ѝ яке.

Роман беше намерил пистолета, който изпуснах, и беше надигнал тялото си достатъчно, че да стреля. Не знаех кой от двамата изглеждаше по-смаян от постъпката му.

— Лана, почакай!

Тя се обърна и изчезна сред дима. Едва след миг проумях, че не съм обезвредила всички войници. Две фигури с обгорени до червено лица изникнаха от тъмната кухня и се хвърлиха в атака. Роман стреля отново, поваляйки единия войник, но вторият вече се беше прицелил в него.

Свиреп вик прокънтя из къщата. Приянка стоеше на крака, озарена от огъня. Всички мускули в тялото ѝ изглеждаха обтегнати до краен предел. Тя вдигна сървърната стойка заедно с всички устройства по нея, като че тежеше колкото перце, и я запрати към войника с такава сила, че като го събори, подът се пропука под него.

— Прия! — изкрещя пресипнало Роман. — Спри!

Тя се устреми към мъжа, прекосявайки стаята, преди да успея да мигна. Бутна компютърната стойка от него, коленичи върху гърдите му, стисна ръце високо над главата си и ги стовари право върху лицето му. Движенията ѝ бяха толкова непривични и резки, че ми се струваше, че гледах филм с липсващи кадри.

Беше твърде бърза. Твърде силна. През кожата ѝ виждах как пулсът ѝ препуска все по-бясно и по-бясно, докато ръцете ѝ превръщаха лицето на войника в кърваво парче месо.

Роман пропълзя напред и грабна спринцовката, напълнена от Лана. Промъкна се немощно зад Приянка, заби иглата във врата ѝ и натисна буталото докрай.

— Не! — изрева тя, мъчейки се да я извади. — Не съм приключила! Не е достатъчно!

Лакътят ѝ блъсна Роман толкова мощно, че го запрати чак в другия край на стаята. Той падна точно при шишето с хапчета, грабна го и се пробва да свали капачката му.

Приянка скочи на крака с почти нечовешка лекота. Очите ѝ лъщяха с извънземен блясък. Изражението ѝ бе застинало в хищническа съсредоточеност.

— Къде е тя? Къде отиде?

— Ще… ще ти покажа — програчих, изправяйки се на нестабилни крака.

— Спри я! — извика ми панически Роман. — Не я пускай!

В топлите тела на сървърите се бе спотаила мъничко енергия. Минавайки покрай Стойката, закачих с крак единия, улових смътния му заряд и го пренесох с няколко крачки до Приянка.

Слабият волтаж прескочи от пръстите ми върху кожата ѝ. Тя изпъна гръб и опули очи, зашеметена за момент. Но и толкова стигаше, за да я обгърна с ръце, приковавайки нейните до тялото ѝ.

Роман натика няколко хапчета в устата ѝ и я затисна с длан, за да не ги изплюе. Приянка се бореше и с двама ни. Трескавият ѝ пулс блъскаше кожата ми и долавях как мускулите и сухожилията ѝ се превръщат в стомана.

— Трябва да ги глътнеш, съжалявам, знам — говореше ѝ Роман. — Моля те, изпий ги, просто ги изпий…

Тя преглътна против волята си. Роман отлепи ръка от устата ѝ с обляно в пот лице.

— Лана — извика Приянка, не спирайки да се бори в хватката ми. Но пулсът ѝ се забавяше, силата ѝ се изцеждаше лека-полека. — Не… Остави ме да ѝ помогна… Моля те… Аз… не съм…

— Какво ѝ даде? — попитах Роман.

— Успокоително и… — той сложи ръка на главата си. — Нещо, предпазващо я от инфаркт.

Далечни сирени озвучиха думите му.

— По дяволите! — изруга той и преметна ръката на Приянка през раменете си.

Аз взех пистолета, който беше използвал преди малко, и застанах от другата ѝ страна. Краката ѝ омекваха и се наложи да поема тежестта ѝ.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Роман, мигайки учестено.

По лицето ми се стичаше пот. Пушекът замъгляваше разума ми, а ако не побързахме, покривът можеше да ни затрупа.

Роман обаче се олюляваше почти колкото Приянка. Тръгнахме бавно през двора. Горещината от буйния огън жареше гърбовете ни. Щом стигнахме до колата, Роман се помъчи да отвори задната врата, но ръката му се изхлузи от дръжката, сякаш не можеше да я хване.

— Аз ще отворя! Отиди да запалиш двигателя! — наредих му.

Още чувствах ръцете на Лана около шията си… като че секваха гласа ми.

Роман кимна и се запрепъва към шофьорското място. Почти бях успяла да вкарам дългото тяло на Приянка на задната седалка, когато двигателят изръмжа. Мускулите ми най-сетне се отпуснаха с облекчение. Пак проверих пулса ѝ и този път, за щастие, беше стабилен.

— Видя ли накъде тръгна Лана? — попита ме с изтънял глас Роман.

Отново ме изпълни гняв. Отворих предната пасажерска врата и я затръшнах след себе си.

— Избяга.

Той стисна с две ръце волана и изруга, но този път на чужд език, вероятно руски.

— Не — казах му. Сирените на подкрепленията звучаха все по-близо, вероятно на няколко улици от нас — Точно ти нямаш право да се ядосваш. Просто карай!

Той не помръдна. Очите му обхождаха улицата с отчаяние, от което сигурно щеше да ми се скъса сърцето при други обстоятелства. Сега обаче ми хрумна да сторя само едно. Насочих пистолета към главата му.

— Карай! — процедих през стиснати зъби.

Той премести скоростния лост и седанът подскочи рязко напред, качи се на тротоара и пак стъпи тромаво на пътя. Роман форсира двигателя и зави по съседната улица.

Статичното електричество наново закънтя в черепа ми. Светлините по таблото примигнаха.

— Кажи ми какво става — заповядах му, без да свалям пистолета. Долепих гръб до страничния прозорец, за да увелича разстоянието помежду ни. Приянка простена нещо неразбираемо от задната седалка. — Кажи ми за „Синя звезда“. Какво общо имат те с цялата тази история?

Роман примижа и цветът се отцеди от лицето му като мастило от мокра хартия. Притисна юмрук към слепоочието си и го заблъска. Дишаше пресекливо през безкръвните си устни, разтегнати в явна агония.

— Престани — прошепнах. Пистолетът се затресе в ръката ми. — Престани! Ще се нараниш…

— Поеми… — изрече той. Колата кривна надясно, преди да съумее да я овладее. — Поеми… волана…

Това бяха последните му думи, преди да се килне напред в пълно безсъзнание. Скочих през седалката и хванах волана. Стрелката на скоростомера се изкачваше все повече и повече, и повече — осемдесет, деветдесет, сто километра в час. Пътят свършваше при едно училище в ремонт точно пред нас, фаровете осветиха жълт плакат, гордо обявяващ:

Нямаше време да измъкна Роман от седалката. Седнах в скута му и изритах крака му от педала на газта. Буквално го изритах. След това настъпих здраво спирачката и гумите изпищяха по асфалта. Завъртях докрай волана надясно.

Колата най-после спря, но все пак успя да побутне скелето около плаката, който се свлече върху предния капак.

Накрая всичко застина.

— Какво… — процедих — се случва… тук… по дяволите?