Тъмен завет

Тридесет и девета глава

Бурята танцуваше.

Тежки облаци надвисваха над мен, но не пускаха нито капка дъжд върху километрите суха земя, плачеща за влага. С всеки свой порив вятърът вдигаше талази прахоляк и от време на време го вкусвах в устата си, усещах фините зрънца пясък между зъбите си. Но макар и да предчувствах могъществото на стихията, тътнеща в далечината, нямах сили да се върна в къщата при онези мрачни лица. Още не.

Не и докато не измислех решение.

Светкавиците сякаш вдъхваха живот на облаците, разсичаха виолетовото небе като пулсиращи сребристи вени, прогаряйки ноздрите ми с острия си, почти хлорен мирис. Колкото повече наблюдавах прииждащата буря, толкова повече статично електричество се струпваше по кожата ми, полазваше нервните ми окончания.

Не знам защо го сторих, защо изобщо ми хрумна да опитам. Светът ми толкова рязко се беше килнал на една страна, че започвах да поставям всичко под съмнение, включително собствените си граници.

Нишката на силата ми се изниза от съзнанието ми и докосна плахо осезаемия заряд във въздуха. Вкопчих ръце в каменния стълб на оградата и се изкатерих нагоре, прикрепяйки се с крака за него. Накрая затворих очи и си представих как нишката се провира със силата, обгърнала ме като одеяло, полепнала толкова плътно по кожата ми, че я багреше със светлината си.

В гърдите ми се трупаше топлина, множеше се, самозахранваше се, възпламеняваше се, докато не избухна, изстрелвайки се по нервите ми като най-чистия, мощен прилив на адреналин. Издигах се и падах едновременно, тялото ми се разбиваше на частици, тътнещи заедно с далечните гръмотевици, и сякаш се устреми да удари света с първичната си сила. В гърлото ми се надигна кикот и излетя през устните ми, пропит с изненада и трепет. Лумтящото сияние зад клепачите ми нагорещяваше сухия летен въздух около тях.

Някой ахна приглушено зад мен. Тъничкият звук ме накара да пусна нишката, да освободя топлината и светлината обратно във въздуха. Завъртях се към него с все така препускащо сърце.

Роман разпери ръце и отстъпи назад.

— Извинявай. Излязъл… да подишам… Излязох да подишам въздух. Излязох. Мисля на руски. Говоря на английски. Объркан мозък. Не знам защо продължавам да приказвам.

— Често ли мислиш на руски? — полюбопитствах.

— Понякога. Понякога дори сънувам на руски.

Роман още изглеждаше така, сякаш се чуди дали трябва да остане, или да си тръгне. Слязох от каменния стълб и седнах на дървената ограда с надеждата да прочете поканата в действието ми.

Сигурно щях да се смутя, задето исках да остане при мен, но искрите под кожата ми ме тласкаха да опитам.

— Всъщност излязох да те търся — изстреля той. — Тази буря… реших, че може да е…

— Опасна? — довърших вместо него.

Като ме погледна, имах чувството, че цялото ми тяло засия. Топлината се завръщаше, плъзваше из кръвта ми и бях сигурна, че ще трябва да пробягам километри, за да изгоря суровата енергия, която носеше със себе си. Чудех се дали изпитвам дори частица от еуфорията, обземаща Приянка всеки път, когато използваше силата си.

Той ме наблюдаваше с искрено удивление.

— Приличаше на звезда.

Над нас проблесна светкавица и сърцето ми пак подскочи. Той като че ли се засрами и забоде поглед в ръцете си.

— Не знам какво говоря. Извинявай.

— Приличала съм ти на звезда — повторих тихо аз.

Думите увиснаха във въздуха помежду ни и дори мощният гръм не успя да ги заличи.

Роман върна онази маска на лицето си, паравана, скриващ почти всичко — но само за хората, които не го познаваха. Всяко от израженията му беше като език, просто трябваше да се научиш да четеш лицето му, за да ги разтълкуваш. Той отпусна стиснатите си устни, пое си въздух и прекоси разстоянието помежду ни, седна на оградата до мен.

Харесвах непринуденото ни мълчание. Как позволявахме на вятъра и гръмотевиците да си говорят вместо нас, заслушани, сякаш можеше да уловим някоя тайна.

— Приятелите ти са… — подхвана ведро той, но се замисли за подходяща дума.

— Смахнати? — предложих.

Роман кимна с облекчение.

— Ушите ми увехнаха от Вида.

Усмихнах се.

— Не — простена той. — Как беше английската фраза?

— Ушите ми пламнаха — отговорих, но сетне размислих. — Всъщност… знаеш ли какво? Май няма точен паралел.

Той отметна глава назад, ядосан на себе си.

— Толкова време живея тук. Защо още бъркам тези неща?

— Не ги бъркаш — казах аз. — Разширяваш набора ни от фразеологизми с някои забавни вариации.

Роман ме изгледа подозрително.

— Сериозно — уверих го.

— Подобни случки ме карат… — Бурята наново озари небето, обгръщайки го за миг в съвършена, приказна светлина. Видях как гърлото му подскочи, когато преглътна, как извърна лице, сякаш се мъчеше да го скрие. — Напомня ми, че не ми е мястото тук.

Продължих да го гледам, докато не се обърна към мен. Този път и двамата не отклонихме очи.

Най-накрая събрах смелост да попитам:

— Приянка мисли, че ще искаш да се прибереш у дома, след като помогнем на Лана.

Остани.

— Искам толкова много неща — каза той. — И повечето са невъзможни. Противоречат си. Променят се, изплъзват ми се и ги мразя, задето са толкова непостижими. Да си отида у дома и да успокоя майка ни, че сме живи и здрави, е мое желание, не задължение. Стремежът на Прия и Лана да останат тук, за да надвиват хора като Мърсър, винаги ме е карал да се чувствам като глупав егоист, задето мечтая за друго място. Някое тихо, безопасно кътче.

— Това не е нито глупаво, нито егоистично — отбелязах.

Остани.

Стремежът към безопасност беше също толкова нормален човешки инстинкт, колкото стремежът към нещо повече, към отмъщение, след като са те наранили, към това да закриляш любимите си хора. Ако можех да призова светкавиците, да изгоря с тях мрака около приятелите си, несъмнено щях да го сторя — без да се замислям нито за миг, дори мощта им да ме изпепели.

След всичко, което бяха преживели, след всичко, което Роман бе принуден да прави, само и само да не го разделят със сестра му, той заслужаваше спокойно уединение. Далеч от Мърсър и „Синя звезда“. От правителството, което би го използвало като опитно зайче.

Далеч от мен.

Остани — помислих си отново. — Моля те, остани.

— Някога мислех, че повече от всичко искам да помогна на Лана, да се върна у дома… — каза той. — Вече не съм толкова убеден.

Не откъсваше очите си от мен, сини като утринно небе. По-рано се беше изкъпал и обръснал за пръв път от няколко дни и сега кожата му беше мека и гладка. Изглеждаше ми някак по-малък… и усещах почти непоносимата нежност в леката му усмивка. Изпълваше ме с надежда и топлина.

— Няма нищо лошо в това да размислиш — пророних аз. Сърцето ми се сви болезнено и извърнах поглед от очите му, впивайки го в мъничкия белег по челюстта му. — Да се променят нуждите ти. Желанията ти.

Ръката на Роман беше само на сантиметър от моята върху оградата. Спомних си как бе описал любимата си музика, онези стари песни. Простички. Струваше ми се толкова простичко да преплета пръсти с неговите.

— А ти какво искаш? — попита ме той.

Въпросът му ме изтръгна от крехкия ми, сладък унес. Обърнах се към него.

— Ако ме беше попитал преди две седмици, щях да ти отговоря, че единственото, което искам, е да застана рамо до рамо с приятелите си и да ги защитавам, както те защитаваха мен. Не можех да се примиря, че са ме напуснали. Всички, всеки по свой начин. Нямах достатъчно силен глас, за да ги извикам обратно. Бях толкова сигурна, че най-лошото, което можеше да ни се случи, беше да се изгубим един друг. Да се разделим.

Той не каза нищо, само продължи да ме гледа.

— Разбира се, вече знам, че раздялата не е най-лошото нещо. По-страшно е да не успеем да си помогнем един на друг — казах. — Не мога да спра да мисля за Руби, какво ли преживява в момента. Както и че е съвсем сама. Знам, че е искала да ни защити, но… Разочаровали ли сме я? Не е вярвала, че можем да ѝ помогнем ли? Ако е научила, че правителството е намесено някак, или е подозирала, но вече ни е нямала вяра… Не знам. Толкова ме е страх за нея.

— Не сте я разочаровали — увери ме Роман. — Не я познавам, но ако съдя по думите ви за нея, е пожелала да ви предпази от последиците. — Стабилният му глас ми подейства по-успокояващо от самата идея.

— През цялото това време са я държали „Леда“… дори преди експлозията — казах. — Седмици. А аз отказвах да повярвам, че е възможно.

Беше ми по-лесно да преглътна идеята, че съзнателно е избрала да напусне Убежището, отколкото, че правителството я държи. Но дори да бях знаела всичко от самото начало, нима можех да ѝ помогна? Силата и влиянието ми се оказаха просто илюзия.

Роман затвори очи. Първата дъждовна капка тупна върху бузата му и се търкулна надолу по същия път, по който искаха да поемат пръстите ми. Хладната вода запръска по косата и голите ми ръце, но дори тя не съумя да разсее нарастващата горещина в тялото ми.

— Ироничното е, че тези хора унищожиха живота ми, но в същото време ме освободиха — додадох аз. — Накараха ме да се почувствам по-слаба и уплашена, отколкото се бях усещала от години, а това ме принуди да открия силата, която владеех от самото начало. Набедиха ме за предател и ми дадоха причина да им се опълча. За да вървим напред, не е потребно да избираме между две лоши възможности, а да намерим начин да минем между тях. Да си прокараме свой собствен път. Такъв, с който ще осигурим на Дунди и Съвета достатъчно доказателства срещу враговете ни и ще си гарантираме по-надеждна и трайна защита. Такъв, който ще помага на пси, изпаднали в беда, да откриват хора като Лиъм и Руби, и ще им дава възможност да живеят свободно. Който ще отнеме историята ни от ръцете на Мур и ще покаже на света кои сме в действителност.

Светкавица прониза небето, озарявайки благоговейното му изражение.

— Не съм силен и май повече преча, отколкото помагам — пророни той, — но… дали не мога да съм ви от полза?

Остани.

— Напротив, силен си — уверих го. — На целия свят няма друг като теб.

— И слава богу! — отвърна шеговито Роман, докато чистата му риза потъмняваше от дъжда.

— Говорех за теб, за самия теб — сръчках го леко с лакът. Сърцето ми блъскаше толкова мощно, че очаквах всеки момент да се пръсне. — Аз не съм по-силна от теб. И двамата провеждаме чужда енергия.

— Грешиш — възрази той. — Не я провеждаш, сливаш се с нея. Допирът с твоята сила беше като… Не знам как да го опиша.

— Реално погледнато, наистина е неописуема — съгласих се. — Май и аз самата не мога да я опиша добре.

— Като връзка е. — Той вдигна поглед към буреносните облаци. — Знам, че беше лъжа, но… харесваше ми да мислиш, че съм като теб в началото. Аз съм си аз, но вие с останалите сте част от нещо по-голямо. По-светло. Никога не сте сами.

— И на мен ми харесваше — признах му.

Когато пак срещнах очите му, те горяха. В тялото ми наново се разля онази гореща вълна, прогаряйки и сетните следи от несигурността ми. Чувствах гърдите си толкова стегнати, че едва дишах. И видях отражение на същите тези емоции в небесносините му очи.

— Какво беше усещането — попита той, — да държиш бурята в ръцете си?

Дори не се замислих.

— На безкрайност.

— Ще ми позволиш ли да го почувствам? — прошепна той. — Само веднъж.

Сърцето подскочи в гърдите ми. Знаех какво иска от мен и що за агония ще обземе съзнанието му.

— Не желая да те наранявам.

— Понякога болката е за добро — каза той. — Необходима е. Предпочитам нея пред безчувствеността.

Може и така да е — помислих си, — но после аз ще гледам как се мъчиш.

Този път, като извлякох пращящия заряд от небето, си се представих обсипана със звезден прах — като нещо толкова блестящо и сияйно, че можеше да отблъсне всичко тъмно, дори нощта. Усещането за мощ бе опияняващо, а увереността, която ми носеше, ме караше да се чувствам непобедима. Не исках никога да ме напуска.

Простичко — помислих си. Толкова простичко.

Роман сияеше с моята светлина. Вдигна ръка от оградата и я поднесе към мен с дланта нагоре. Аз не я поех. Вместо това обгърнах с ръце бузите му и когато не се отдръпна, а притисна лице към допира ми, затваряйки очи, го целунах.

Електричеството запращя необуздано около нас. Внимавах да не извличам прекалено много от въздуха и да не го допускам толкова близо, че да ни опари, но когато докосвах кожата му, от пръстите ми хвърчаха искри, статичното електричество хапеше езика ми. Докато устните му се движеха до моите, не можех да разделя прилива на искряща мощ от главозамайващото чувство, че е с мен, че го усещам до себе си.

Смътно съзнавах, че бурята приижда с опасна скорост, а светкавиците удрят толкова близо, че електричеството между двама ни можеше да ги привлече и да ни изпепелят за миг. Съзнавах го, но въпреки това с усилие свиках волята си да се отдръпна от него.

Когато се разделихме, Роман ме гледаше смаяно. Мирис на озон и обгорена дървена ограда изпълни дробовете ми и крайниците ми вибрираха от заряда помежду ни, ала не можех да откъсна взор от лицето му. Той се засмя с чисто, несдържано удивление и очите му се насълзиха. Отново ме погледна и гърлото му потрепна, сякаш искаше да каже нещо.

Знам — помислих си. — Знам.

Без нито дума станахме и хукнахме към къщата. Роман ме хвана за ръката и дори не трепна от острото ужилване на статичното електричество между дланите ни. Прохладни капки дъжд обливаха главата, лицето и раменете ми, отмивайки топлината на заряда от кожата ми.

Щом стигнахме верандата, той надникна през рамо към гигантските облаци, разстилащи се над фермата. Аз обаче не намерих сили, не желаех да виждам как мракът на бурята поглъща и сетните следи от светлината ни.

На сутринта, когато слънцето тъкмо започваше да багри небето в розово, всички се събрахме около масата за мълчалива закуска.

Мълчалива, докато Приянка не седна рязко на дивана, където бе лежала с лаптоп върху гърдите. Очите ѝ бяха обградени с тъмни кръгове и изглеждаше леко умопомрачена от безсъние и вълнение.

— Спипах ги.

Роман стана, избутвайки стола си назад.

— Намерила си видеозапис с Мърсър?

— И с двамата — отвърна тя. — Мърсър и Мур. Заедно.

Лиъм остави лъжицата в купата си с недокосната овесена каша. И неговият вид говореше, че не е спал повече от Приянка.

— Кажи ми, че не се шегуваш.

— В записите от охранителните камери нямаше нищо, но ми хрумна, че е нормално да няма. Или бяха изтрили всичко, или изключваха камерите, за да не съществуват компромати срещу шефа. Да, но — тя сложи лаптопа на облегалката на дивана и го завъртя към нас, — тогава ми щракна да прегледам материала от деня, в който Макс каза, че Мърсър ходил за последно там, и намерих нещо. Вярно, кадърът не е особено ясен. Всъщност представлява отражение на тях двамата в едно стъкло на сградата. Явно са си въобразявали, че са намерили безопасно ъгълче да се скрият.

— Гениално, При — похвали я Макс, отивайки при лаптопа с Дунди и Вида. — Браво. Аз не бих забелязал.

— Има ли звук? — попитах.

Вместо отговор Приянка просто натисна бутона за възпроизвеждане.

Двете фигури едва се познаваха. Ала като спряха на място и се обърнаха един към друг, лицата им се проясниха.

Джоузеф Мур беше красив мъж и изглеждаше с десетина години по-млад от реалните си петдесет. Заради вечния му слънчев загар и безупречно спретнат вид почти се изумих да го зърна толкова занемарен. Завъртя се гневно към събеседника си, вкопчил ръка в гъстата си тъмна коса. Сивият му костюм беше намачкан, а по чертите на лицето му се четеше явно напрежение.

Грегъри Мърсър беше точна негова противоположност. Лицето му имаше груби линии и по лявото му слепоочие се спускаше дълъг изпъкнал белег, прорязващ веждата му. И той носеше костюм, но чисто черен. Русата му коса беше вързана на ниска конска опашка и тялото му стоеше неподвижно, като на змия. Наблюдаваше събеседника си с присвити очи — единственият знак за сдържаната му ярост, докато не процеди:

— Имахме друга уговорка.

И Макс, и Роман подскочиха от гласа му.

— Не ме интересува дали си доволен, или не — озъби му се Мур. — Моята работа е да напълня джобовете ни, а в момента съм зает с друго, в случай че не си гледал новините напоследък.

— Не съм дошъл да слушам оправдания — каза Мърсър. — Не се пробвай да ме прецакаш. Знам за теб повече от всеки друг, дори от трофейната ти съпруга. „Зает“ си да изпълняваш уговорката ни? Тогава аз съм твърде зает да крия мръсните ти ризи — всички връзки с други държави, продажбата на тайни. Невинната ти заигравка с бомбаджийството.

Мур вдигна ръце.

— Да не смяташ, че така исках да стане? Ако лично я бях предал на федералните, веднага щях да спечеля изборите. И аз понесох загуба. Сега някой жалък правителствен служител ще обере лаврите, щом дойде време да напомпат имиджа на Круз.

Роман ме погледна. Аз прехапах устна. Но Мур не говореше за мен.

— Мисли по-мащабно. Единственият начин да не привличам внимание към нас беше да я предам скришом на федералните, за да си затварят очите. Аз спасих проекта ни и ако ти не си способен да направиш жертва в негово име, тогава…

Подскочих от неочакваното движение на екрана. Мърсър бутна силно Мур и го прикова към стената с лакът в гърлото.

— Не ми дрънкай за жертви, корумпирано, разглезено копеле такова!

Мур се замята в хватката му, докато Мърсър не благоволи да го пусне, обръщайки се да си върви.

— Къде отиваш? Не сме приключили тук. Чакам доклад от теб!

Мърсър не надзърна назад. Вече се отдалечаваше от камерата и следващите му думи почти не се чуха. Почти.

— Отивам да я доведа.

Лиъм се приведе и затвори лаптопа. После, без да поглежда към никого от нас, каза:

— Пригответе се. Тръгваме веднага.