Тъмен завет

Четиридесет и втора глава

Откъснахме се един по един от демонстрантите, следвайки Макс, който ни поведе по уличка, толкова тясна, че дори нямаше табела с име. Ако не ни водеше, сигурно щях да пропусна входа към нея. Вратата на самия гараж се сливаше почти незабележимо с графитите по тухлената стена. Той посочи черното квадратче над горния ляв ъгъл на входа.

— Това е сензорът за дистанционното — обясни, надниквайки към Приянка, която обаче се взираше в охранителната камера над другия ъгъл.

— Тя… действа ли? — прошушна ми Лиъм.

— Чувам те отлично — увери го Приянка. — И да, действам. Дайте ми само минутка… Добра защитна стена си имат. С много… нива…

Роман поклати глава.

— Не можем да минем през тази врата. Трябва да има някакъв отдушник…

Той тръгна по протежение на сградата и някак се промъкна в тясното пространство между стената на гаража и съседната офис сграда. Накрая намери някакъв отвор от задната страна, голям колкото гардероб. Сърцето ми подскочи, когато изчезна през него, и подскочи отново, когато подаде глава през дупката.

— Това е. Кажи на другите.

Лиъм вирна вежди.

— Същинска мечта.

— Млъкни, ако обичаш — отсякох и го блъснах към отвора.

За да мине през него, трябваше да свали колана и карираната си риза, оставайки по сив потник. Дунди очевидно се съмняваше, че ще успее да се провре между двете сгради, но все пак опита. Приянка вдиша дълбоко и съдра задната част на блузата си, докато минаваше.

Преди да ги последвам, Вида се обърна към Макс.

— Ще ни трябва някакъв служебен автомобил. Нещо, което би имало място на пътя в подобна ситуация и което не биха спрели да претърсят. Ако не ти попадне такъв, опитай да намериш маршрут без патрули и охрана.

Той кимна със сбърчено чело.

— Ще направя всичко по силите си.

— Разполагаш с двайсетина минути да направиш повече от всичко по силите си — натърти Вида.

Другите вече бяха свалили металната решетка на отдушника и Роман бе пропълзял вътре. Намерихме го да стои над поваления охранител от будката до голямата врата.

Поведе ни през малкия, празен гараж до проход, издълбан в бетона. Спускаше се плавно, преди да се изравни. Озовахме се толкова надълбоко под земята, че дори не чувахме полицейските сирени и скандиращите тълпи по улицата. Флуоресцентните лампи над нас примигваха в ритъм с препускащия ми пулс.

Просто дишай — напомних си. — Откриваме Руби и си тръгваме.

Елементарно беше — трябваше да внимаваме да не задействаме алармите и да не привлечем вниманието на охраната. Намирахме Руби. И си тръгвахме.

Развъртях рамене и между зъбите ми пробяга искра на статично електричество.

Проходът водеше към асансьорите точно както ни бе обяснил Макс.

— Трябва да изкачим само три етажа. Може да тръгнем по стълбището — предложи Роман на Вида. — Така е по-малко вероятно да привлечем внимание, отколкото с няколко спирки на асансьорите.

Вида кимна одобрително.

— Добра идея.

Приянка пристъпи напред и долепи ръка до клавиатурата. Асансьорът издрънчаваше на всеки етаж, който подминаваше по пътя си надолу. Всички изтръпнахме от шумотевицата.

— Четвъртият етаж пред същите асансьори — напомни Вида. — След двайсет минути. Каквото и да се случва, това е срещата. Ще променяме плана в движение, ако се наложи.

Кимнах и другите влязоха в кабината.

— Успех.

Вратите се затвориха и асансьорът ги отнесе. Неприятно чувство на страх се прокрадна в стомаха ми. Роман сложи ръка на тила ми. Допирът ме накара да се обърна към него.

— Дойдохме заедно — пророни той. — Ще си тръгнем заедно.

Кимнах и изопнах рамене. Отново извадих телефона от джоба си и започнах да записвам. Приянка вече се беше справила с ключалката на вратата към стълбището и ни я държеше отворена. Вдишах дълбоко и последвах двама им.

Електрическата мрежа на сградата жужеше тихо в ушите ми. Бетонните стени на стълбището бяха боядисани, а ръбовете на стъпалата — гумирани, за да не се пързалят. Отстрани, успоредно на стълбите, се спускаше светлоотразителна лента, по-ярка от малките лампи по стените, които светеха през една, вероятно за да се пести енергия.

— Може вече да са евакуирали персонала — прошепнах.

— По-скоро никой не е успял да се върне в града, след като обявиха извънредно положение — изшушука Роман.

Бъди нащрек — помислих си, броейки етажите, през които минавахме. Главен гараж, фоайе, първи етаж…

Приянка отново се намеси, този път с таблото за електронната карта. През малкото прозорче на вратата се виждаше пустият коридор. Роман долепи показалец до устните си, хванал пистолета с другата си ръка, и бавно бутна вратата с рамо.

Гърдите ми горяха и насеченият ми дъх сякаш кънтеше в абсолютната тишина на етажа. Над редовете със сиви работни кабинки светеха няколко лампи. Редици бюра се простираха от единия край на сградата до другия. Обходих ги с камерата на телефона и поклатих глава към спътниците си. Следващият етаж.

Вторият беше също толкова притъмнял, но с коренно различно разположение. Стълбището водеше към два дълги коридора: единият свършваше с покрит прозорец, а другият, този отдясно — с две масивни врати с надпис „КАРАНТИНА“.

Продължихме направо и платненките ми изскърцаха стряскащо по пода. Спрях на място, очаквайки някой да изскочи от някоя от вратите. Приянка се понесе леко напред, сякаш стъпваше по облаци. Като се пресегна към дръжката на по-близката врата, Роман поклати предупредително глава, но тя не му обърна внимание и я открехна. Аз продължих да записвам.

Кабинет. Бюро, отрупана библиотека, купчини листове и чифт обувки с високи токове под бюрото. Нямаше нужда да проверяваме и другата врата — щяхме да намерим същото. Електрическите импулси бяха еднакви. Искри в сравнение с енергийния тътен, разнасящ се иззад тежките плъзгащи се врати в дъното на другия коридор.

Този път поведох аз. Коридорът сякаш притъмняваше по краищата, докато вървях към вратите. Сърцето ми биеше толкова неудържимо, буйно, че едва ли можех да проговоря дори ако се наложеше. Натиснах копчето на стената и вратите се отвориха със съскане. Но щом пуснах бутона, за да вляза, се затвориха пред мен.

— Сигурно се отварят само от тази страна — предположи Роман.

— Само ако мен ме няма — изшушука Приянка. — Сезам, отвори се.

Студен, стерилен въздух прелетя покрай нас, прокарвайки ледени пръсти по бузите, през косите ми. Докато се борех с неприятната тръпка, Роман се спусна към кутията с хирургически маски на стената и ни подаде по една. Задържах своята върху устата си, благодарна, че поне донякъде притъпяваше острата химическа миризма. Кожата по ръцете и тила ми настръхна. Това отделение беше по-тъмно дори от предходните, от тавана светеше само една лампа, докато минавахме покрай стаите с болнична атмосфера, оборудвани с купища машини. Приянка забави крачка и надникна през един от прозорците за наблюдение.

— Какво е това място, по дяволите? — прошепна тя.

Споходи ме ужасяващо подозрение за първоначалната роля на отделението, когато ОМИН се появи за пръв път и светът реши, че е заразен вирус. Вероятно тук бяха държали децата с първите регистрирани случаи.

Роман се обърна към вратите, през които влязохме, и ни махна да го последваме. Но веднага, щом тръгнах, тиха мелодия достигна ушите ми и едва не изпуснах телефона.

Не беше коя да е песен. „Ролинг Стоунс“. „Запали ме“.

Понесе се над облицования с плочки под, по гладките стени. Отсрещният край на коридора беше потънал в толкова гъст мрак, че дори не бяхме видели чупката надясно.

Тръгнах най-отпред и с всяка следваща крачка сякаш се разплиташе все повече и повече една нишка от мен. Роман вървеше наблизо, вдигнал пистолета си.

И този коридор водеше до двойна врата, чиито криле се полюшваха леко от силната струя на климатичната инсталация над тях. Сини престилки. Операционна маса. Големи жужащи машини.

Не тук — помислих си, бутвайки една от люлеещите се врати. — Моля те, само не и тук.

Приличаше на сцена от кошмар.

Един хирург стоеше в горния край на операционната маса и размахваше хирургическа бормашина в ритъм с песента, сякаш беше диригентска палка. Дребна фигура стоеше от другата ѝ страна, до поднос с лъснати метални инструменти. Трети човек седеше зад монитор и контролираше подвижен скенер, който се въртеше над масата.

А на самата маса, с обръсната глава и восъчнобледо лице, лежеше Руби.

— Спрете!

Думата изригна от гърдите ми с грохотна мощ. Хирургическата лампа проблесна ярко и се взриви заедно с монитора. Жената пред него изхвърча на пода и блъсна главата си в плочките.

— Ще извикам…

Роман застреля мъжа, преди да е довършил. Бормашината в ръката му падна на пода секунда преди тялото му.

Другата жена изпищя и хукна към рафтовете с материали до далечния край на лявата стена. Бяха подвижни.

Приянка я подгони и ѝ налетя в гръб. Докато жената се гърчеше и риташе в хватката ѝ, Приянка надникна зад рафтовете.

— Имаме си врата. И къде води?

— Това е просто… — запъна се жената, изпаднала в ужас — Това е просто авариен изход към улицата… Моля ви, само си вършим работата!

Не видях как Приянка я накара да млъкне. Не ме интересуваше. Изключих камерата на телефона и хукнах към операционната маса.

Раменете на Руби бяха толкова крехки под ръцете ми. Лицето ѝ беше изпито и на едната ѝ скула още тъмнееше стара синина. Изглеждаше…

Мъртва.

— Руби? — подхванах. — Руби, чуваш ли ме?

Огледах се за интравенозна система, за игла в ръката ѝ, но нямаше нищо. Стиснах китката ѝ под хирургическото одеяло. Пулсът ѝ беше слаб. Но го долавях.

Просто исках да те спася. Просто исках да ти помогна.

— Чуваш ли…?

Роман започна да се размива в периферното ми зрение. Операционната зала сякаш се покри с коприна и я озари толкова ярка светлина, че накрая всичко стана бяло. Сякаш губех съзнание, макар че усещах съвсем стабилно земята под краката си. Бялото сияние избледня постепенно и в тъмнината, която остави след себе си, започнаха да се очертават фигури. Коридор, почти като другия на този етаж, се проточи пред мен. Вървях по него, покрай заключените врати, покрай малките личица, надничащи през прозорците на затворените стаи, и малките ръчички, притиснати към стъклата.

Спомен.

Пуснах смаяно ръката на Руби, но споменът не избледня. Не и докато не видях номера на стената на коридора през нейните очи.

ЕТАЖ 3.

— … ме? Кажи нещо!

Коридорът изчезна от погледа ми и на негово място се появи угриженото лице на Роман. Веднага усетих натиска на пръстите му върху раменете си.

— Какво става? — попита Приянка. — Какво се случи току-що?

— Държат още деца тук — отговорих. — На етажа над нас Руби иска да ги освободим.

Приянка мълниеносно премести очи към ужасяващо отпуснатото лице на Руби.

— Нямам време да обяснявам. — Сграбчих я за ръката. — Идваш с мен, за да отвориш вратите.

— Добре — съгласи се тя, слагайки ръка върху моята. — Идвам. Ро, ще се справиш ли?

Той кимна.

— Всичко е под контрол.

Хвърлих му телефона и той го хвана със свободната си ръка. Като че ли са канеше да възрази, но явно нещо по лицето ми го накара да си замълчи. Чувствах единствено страха на Руби, виждах само неподвижното ѝ, крехко тяло.

— Пиши на другите, че сме я намерили. И предупреди Макс, че ще ни трябва по-голям автомобил.

Приянка отвори вратите на стаите за карантина отвътре и ме поведе надолу по коридора към стълбището. Още чувствах главата си като пълна с памук, сякаш някой беше пъхнал вътре нещо, на което не му беше мястото там. Руби не се свести, но беше там духом. И някак усети, че съм при нея. Чу ме или ме почувства…

Спряхме пред вратата към третия етаж. Приянка опря гръб в нея и надникна внимателно през прозореца. Цялото ѝ тяло се скова. Без да каже и дума, отстъпи встрани, за да погледна и аз.

Мъж от охраната лежеше проснат на плочките в локва кръв.

Отдръпнах се и погледнах изцъклено Приянка. Може би другите вече бяха минали оттук или се бяха срещнали някъде и мъжът просто бе успял да се добере дотук. Ала по стълбите нямаше кръв. Нямаше кръв никъде другаде, освен под него, пропита в тъмната му униформа. Беше паднал на място.

Приянка ме погледна с очакване. Аз отново надникнах през прозореца. Не се виждаше никой друг и нямахме време.

Отворих бавно вратата и с едната ръка поех пистолета от Приянка, а с другата отново включих камерата на телефона.

Прикривах я, докато притича до най-близката врата, и като никой не стреля, я последвах дотам. Момченце на около шест долепи лице до стъклото, вперило ококорени очи в нас. Заснех го с леко разтреперана ръка, после обърнах камерата към останалите врати. Осем, всичките с деца зад тях. Гледката ме накара да настръхна.

Стаите явно бяха звукоизолирани. От другата страна на коридора едно момиче с обръсната глава крещеше нещо и блъскаше беззвучно с юмруци по стъклото. По-надолу едно момче се опитваше да привлече вниманието ми, махайки с ръце към отсрещната страна на сградата, където поредният коридор се пресичаше с нашия.

Лана ни наблюдаваше от кръстовището.

Вдигнах пистолета, но в същия момент познатите парещи игли пронизаха безмилостно черепа ми. Залитнах и се помъчих да запазя равновесие. Вратите още не бяха отворени — Приянка не бе имала време.

Вълнистата коса на Лана беше пристегната в спретната конска опашка. Носеше същата униформа като на охранителя, когото беше застреляла, и ме изучаваше с нов поглед и изражение, смущаващо сходно с това на Роман. Държеше пистолета си отпуснат до тялото си, сякаш не намираше моя за заплаха. Пъхнах телефона в джоба си, за да освободя и двете си ръце.

Нямаме време за това. Трябваше да измъкнем децата.

— Идвам с цял отряд — каза Лана. — Изключено е да се измъкнете. По-добре тръгнете с мен още сега.

— Не го прави — каза тихо Приянка, заставайки пред мен. — Моля те, Лана. Умолявам те да не разбиваш сърцето ми отново.

— Винаги това те е спъвало, При — отвърна дрезгаво Лана и докосна с една ръка висулката на колието си. — Използваш сърцето вместо главата си.

— Вярно — потвърди с разтреперан глас Приянка. — Романтичка съм, както вероятно си спомняш.

— Спомням си много неща — натърти грубо Лана.

— Не изоставихме Мърсър, Лана — продължи Приянка и направи още крачка към нея. — Избягахме от него. Той е чудовище и наранява деца, както тези тук нараняват децата пред нас сега. Моля те… моля те, остави Сузуме да ги спаси. После аз ще ти позволя да ме отведеш при Мърсър.

Лицето на Лана се изкриви в отвратена гримаса.

— Все едно имаш избор. Не идвам за теб, но с удоволствие бих се възползвала от възможността да те спра.

Тя най-накрая вдигна пистолета. Моят остана насочен към нея, докато сърцето блъскаше в ушите ми. Паническата мисъл, че потиска силата ми не ми позволяваше да укротя разтрепераните си ръце.

Права бях. Пред нас не стоеше човек с промит мозък — нищо общо с Червените, които бях срещала. Това беше дълбоко заблудено, манипулирано момиче, влязло в обятията на мъж, за когото си бе въобразила, че е достатъчно могъщ и силен да я защитава.

— Мислиш, че Мърсър те обича? Че го е грижа за нещо повече от това с какво можеш да си му полезна? — Приянка се изсмя безизразно. — Това не е любов. Любовта не е изтезаване на невинни деца, не е изопачаване на телата им, за да ги използва. Аз те обичам. Роман те обича.

— А аз ви мразя — отсече гневно Лана. — Мразя ви.

Приянка потрепна.

— Така те е накарал да вярваш Мърсър.

Лана не сваляше пистолета си. Настръхнах от смеха ѝ.

— Вярвам в каквото аз реша да вярвам, и ето какво е: Мърсър ме направи силна. Даде ми възможност да бъде човекът, който исках да бъда. Не ме изостави, а ми създаде армия. За всички нас.

— Мислиш, че сме те изоставили? — повтори пресипнало Приянка. — Знаеш ли колко ни костваше това?

— Не достатъчно, че да се върнете — отвърна Лана. — Не достатъчно.

Вратата към стълбището се отвори рязко зад нас. Завъртях се тъкмо навреме да видя как Вида протяга ръце и запраща Лана към далечната стена със силата си. Приянка ахна и се наложи да я хвана за ръката, за да не скочи към проснатата на пода Лана.

Онзи натиск напусна съзнанието ми и електричеството пак запя в тялото ми, прииждайки от всички страни — отгоре, отдолу, през стените.

— Къде са децата? — изрева Вида. — Трябва да вървим!

— Казах ви, че няма да се измъкнете оттук.

Лана се изправи на крака. Скочих към пистолета, който беше изпуснала, но тя дори не понечи да го стигне първа.

Просто вдигна пластмасовия капак на противопожарната аларма и дръпна ръчката.