Тъмен завет

Деветнадесета глава

— Лана…

Момичето беше приковало нетрепващ поглед в мен, но като чу името си, се извърна към Роман, присвивайки ядно очи.

Лана.

Роман се хвана за дървото и се изправи. Залитна напред и коленете му се подкосиха опасно. Погледът му беше замъглен, почти трескав от болка.

През тялото ми профуча буреносен гняв и дори не понечих да го потуша. Тя щеше да го убие — щеше да го убие — и единственият начин да я спра бе да убия нея самата преди това.

Не ме принуждавай да го правя — помислих си, вперила поглед в нея.

— Нямахме друг избор, освен да си тръгнем — каза Роман. — Просто нямахме. Търсим те през цялото това време.

Разкритието ме блъсна като юмрук след толкова дни на догадки.

Била съм права.

Тя поклати глава и заотстъпва назад.

— На теб ти трябва помощ, не на мен. Опитвам се да те спася! И ще успея!

Някой извика името ѝ.

— Тук съм! — отвърна тя, без да я интересува пистолетът, насочен към нея. — Тук! Намерих го!

— Недей… недей… — промълви Роман. — Солнишко…

В този момент нещо се усука болезнено в мен.

Почувствах се така, сякаш някой излива разтопено желязо в черепа ми. От гърлото ми се изтръгна вик. Всяка става в тялото ми се напрегна, разкриви се. Свлякох се на земята и ударих левия си хълбок в щръкналия корен на едно масивно дърво. Пистолетът падна от ръката ми и тупна в калната шума.

През мъглата от сълзи и пушек видях как един войник върви към нас, влачейки някакво момче след себе си. Прониза ме страх и опитах да опра ръце в земята, за да се надигна.

— Спри, Лана! — примоли ѝ се той. — Ще тръгна с теб, чу ли? Моля те, не го прави!

— При всички случаи ще тръгнеш с нас — заяви Лана. — Това — огнената болка се усили и аз изкрещях отново, — е за да разбереш, че действията ти си имат последствия.

Прокънтя изстрел. От шията на войника плисна кръв и той залитна назад, притиснал раната с пъхнатата си в ръкавица ръка. Неочакваният удар го накара да пусне момчето и то побягна на мига. Част от горещината в съзнанието ми се разсея достатъчно, че да вдигна глава и да се огледам за Роман.

Изстрелът обаче бе дошъл от непокътната част на верандата. Пистолетът още димеше в ръцете на Приянка, която ни зяпаше с изцъклени очи.

— Лана!

Думата напусна гърлото ѝ като радостен звук, пречупен от недоумение.

— Стой настрана! — съумях да изкрещя през агонията си. — Не се доближавай…

Момичето се извърна и ми се прииска да можех да видя изражението ѝ — да разбера дали още носеше онази каменна маска на ярост или лицето ѝ отразяваше вълнението на Приянка, което бавно помръкваше от ужас.

Приянка погледна първо Роман, после мен и накрая върна очи към Лана.

— Какво правиш?

Тя скочи от верандата и дългите ѝ крака бързо скъсиха разстоянието между тях. Лана пробва да отстъпи назад, отказвайки да я погледне.

Приянка отвлече вниманието ѝ достатъчно, че болезнената горещина и напрежението в черепа ми да поотслабнат за секунда. Понадигнах се от земята и запълзях към изпуснатия си пистолет.

— Ти как мислиш? — изплю Лана.

Очите ѝ обходиха трима ни с озлобената подозрителност на животно, разбрало, че всеки момент ще го хванат натясно. Приянка спря и сякаш помежду им се простираше магнитно поле, тъй като и Лана застина на място.

— Нямам представа — отвърна тихо Прия. — Ще ми обясниш, докато се пръждосваме оттук.

Нещо пак прещрака в съзнанието на Лана и тонът ѝ отново се превърна в отчужден и равен.

— Никъде няма да ходите. Мои сте.

— Твоя съм, и още как, слънчице — каза Приянка и се усмихна измъчено, коленичейки до Роман, за да провери пулса му.

О, така било значи! — помислих си.

— Нямах това… — подхвана Лана. Ноздрите ѝ се разшириха от ярост и тя вдиша дълбоко. — Недей. Знаеш какво имам предвид.

— Знам много неща — провлече Приянка, изправяйки се. Роман също опита да стане, но успя единствено да коленичи. — Знам, че момичето, което обичах, не би наранило друго човешко същество, особено брат си.

— Също както и При никога не би ме напуснала, нали? — подхвърли гневно Лана.

Приянка едва сдържаше безизразното си изражение, но очите ѝ я издаваха.

— Какво ти се е случило?

Лана сключи пръсти в юмрук и пристъпи напред.

— Той ме направи по-силна. Никой няма да ме нарани отново. Дори ти. Той се погрижи за мен. Затова е единственият човек, заслужил предаността ми.

Една дума се възправи от болката, разтърсваща съзнанието ми. Кой?

— Кой… по дяволите… е той? — процедих през стиснати зъби.

И двете не ми обърнаха внимание, съсредоточени една в друга.

Приянка разпери ръка.

— Просто… ела с мен. През цялото това време се мъчим да те намерим, да стигнем до теб.

— Лъжкиня — прошепна Лана, но този път не отстъпи назад и забоде поглед в протегнатата ръка на Приянка.

Пръстите ѝ трепереха, а по лицето ѝ си личеше, че колкото и да се стараеше да го прикрие, сърцето ѝ се късаше. Въпреки това стори още една крачка към Лана.

— Чака ни толкова много работа, забрави ли?

В какъвто и унес да бе изпаднала, Лана се изтръгна от него.

— Не.

Изстрелът се чу секунда, след като куршумът се заби в дървото на сантиметри от главата на Лана. Джейкъб беше заел отбранителна позиция на верандата и вече се прицелваше втори път. Момчето, което зърнах по-рано, стоеше зад него с обляно в сълзи лице, и явно му обясняваше какво се е случило.

Далечно бучене на хеликоптерни витла проряза нощното небе, усилвайки се с всяка изминала секунда. Приянка се възползва от моментната разсеяност на Лана и скочи към нея, но момичето се оказа по-бързо — и физически, и в преценката на ситуацията. Хукна през храсталака, прескачайки един повален дънер, и се загуби в гората.

— Не! — провикна се след нея Приянка. — Лана!

Натискът върху съзнанието ми се вдигна с прорязваща болка и зрението ми се разцепи надве. Роман трепереше задъхано до мен.

В главата ми, в ушите ми, във вените ми ехтеше оглушително пращене. Жадуваната милувка на силата ми ме възпламени, потушавайки ужасяващата тишина.

— Добре ли си? — провикна се Джейкъб и дотича до мен.

Изчаках световъртежът да отшуми, преди да поема протегнатата му ръка. Роман се беше изправил на крака и тъкмо се обръщаше да тръгне след Лана и Приянка през гората.

— Заловили са Саша! — извика момчето от верандата.

Мамка му! Сграбчих ръката на Роман.

— Върви след Лана, аз ще…

Той разтърси отривисто глава и се изтръгна от хватката ми.

— Не, аз отивам. Ще потърсиш ли Прия?

Още бях достатъчно замаяна, че да не проумея молбата му веднага, а докато успея, той вече тичаше подир двете момичета, навеждайки се да вземе един пистолет от земята. Сетне мракът и димът погълнаха и него. Джейкъб ме хвана за рамото и аз подскочих от неочаквания допир.

— Добре ли си?

— Само Саша ли липсва? — попитах.

Той кимна и очите ми пак се насълзиха от облекчение.

— Води го — посочих с глава момчето. — Ние ще намерим Саша.

— С други думи… категорична си, че можем да им се доверим? — настоя той, избърсвайки потта от челото си.

Върнах поглед към димящата гора, претърсвайки я за следи.

— Имам особена слабост към хора, спасяващи деца от отвличане и убийство.

Той изцъка с език.

— Значи решението е единодушно. Момичето спаси и моя задник, и този на Джен, като влетя в къщата. И аз развих слабост към нея.

Но по-важното беше, че най-накрая разбирах какво се случва. Тъмнината, която бях усетила в тях, лъжите им — всичко това не беше плод на зъл умисъл, а бе заради момиче, каквото никога не бях срещала.

Като нас, но не съвсем.

Побягнах надолу по пътеката и като свърнах към гората, извиках Приянка по име. Умът ми препускаше. Способностите на Лана… това, че можеше да влияе на съзнанието ни, да потиска силите ни, да пронизва нервите ни с непоносима болка, ме тласкаха към предположението, че сигурно я бяха класифицирали като Оранжева. Единствените други от тази категория, които познавах, бяха Руби и Кланси, но техните способности не бяха точно такива. Той умееше да внедрява мисли в умовете на хората, да манипулира емоциите им и телата им, но само Руби беше в състояние да повлияе директно на нечия памет.

Когато съзрях Приянка да крачи към мен със скръстени ръце и сведена глава, спрях да я изчакам. Цялото ѝ тяло трепереше, а лицето ѝ изглеждаше изцедено от всякаква емоция.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя поклати глава, неспособна да ми отговори в първия момент. Стори ми се… не точно безпомощна, а изгубена.

— Не можах… Не бях достатъчна… Не можах да я убедя.

— Не знам дали някой би съумял — скалъпих аз.

— Аз бих. И трябваше. Но обещах на Роман да не рискувам твърде много.

Въпреки че не ги повтори, видях отражението на онези думи по лицето ѝ: Не бях достатъчна.

— Мислех, че ще тръгне към езерото, за да я вземе хеликоптерът — додаде Приянка с уморен глас, — но тя сякаш се сля с нощта. Вероятно е поела в друга посока. Не успях да я задържа… Не успях да я задържа.

Говореше така, като че се унасяше в сън. Хванах я за ръката, за да ѝ предложа опора.

— Искаш ли да я потърсим заедно? — попитах. — Земята е достатъчно влажна и сигурно ще можем да проследим стъпките ѝ с малко повече светлина.

Откровено казано, не ми се тръгваше след момичето, което току-що бе пробвало да свари мозъка ми. Но не можех да понеса идеята, че ще продължи да причинява същото и на други пси. Не само заради жестокия начин, по който ни нараняваше, но и защото очевидно ѝ носеше удоволствие.

— Не. А поемем ли след нея, само още избяга по-надалеч — отвърна горчиво Приянка, разтривайки челото си. — Трябва да намерим начин да я привлечем при нас.

Не казах нищо, но тя явно разтълкува изражението ми.

— Виж какво… Лана е… Тя е различна.

— Това някак ми убягна — вметнах сухо.

Тя прехапа долната си устна.

— В момента не е на себе си. Това не е тя. Не знам какво са ѝ причинили, но това не е момичето, което познавам.

— Нека отгатна, обикновено е истинско слънчице. — Спомних си със закъснение прякора, който Прия беше използвала. — Извинявай.

Тя махна с ръка, а като тръгнах обратно към къщата, ме последва.

— Но очевидно има някаква връзка с похитителите — настоях. — Каква е историята?

Приянка имаше вид, като че всеки момент щеше да повърне.

— Ами… май похитителите са преследвали нас двамата с Роман. Съжалявам… страшно съжалявам. Не бях сигурна, докато не видях Лана. Той… Вероятно искат да ни върнат обратно.

Не бях убедена в теорията ѝ. Още липсваха прекалено много парчета от пъзела. Предупреждението по телепромптера например. Пък и ако похитителите преследваха само Роман и Приянка, защо щяха да организират цяла експлозия? Ала един въпрос ме измъчваше най-много.

— Кои са тези, които искат да ви върнат обратно? — полюбопитствах. — Кръгът „Псион“? И за кого говореше Лана? Кой я е направил по-силна?

Изражението ѝ беше толкова отнесено, че не знаех дали ме е чула, докато не отговори:

— Нямам представа. Някой може би е… някой може би е поел контрола над „Псион“. Променил е правилата. Преди си сътрудничеха единствено с хора с пси, но някои неща… някои неща се променят. Не ни беше позволено да си тръгваме. Никога. Явно сме нужни на някого.

Приянка сякаш се мъчеше да събере сили, за да продължи.

— Когато напуснахме, тя не тръгна с нас Не биваше да я зарязваме, но беше неизбежно. Наистина, кълна се.

— Вярвам ти — отвърнах, учудена от осезаемата ѝ потребност да проявя разбиране.

Тя подхвана отново с изтерзан поглед:

— Помъчихме се да се свържем с нея, но не успяхме. И междувременно са ѝ причинили това…

Приянка вкопчи пръсти в косата си.

— За силата ѝ ли говориш? — попитах. — Струва ми се, че е от Оранжевите, но как е способна на подобно нещо?

— Не знам, не знам… някак са… Лана беше усмихнато, слънчево момиче, не… не такова безсърдечно същество. — Долавях, че е на ръба на сълзите. — Научили са я да наранява хората. Не биваше да я изоставям.

Не успях да спася семейството си — беше ми споделил Роман. — Не успях да спася сестра си.

Бе опитал да ми разкрие истината. Поне доколкото можеше, докато още се бореше да защити сестра си. Тогава реших, че сестра му е починала, затова не го подканих да ми разкаже цялата история, познавайки болката от чувството на вина, когато си отговорен за нечия смърт.

— Истинската Лана още съществува — допълни Приянка. — Сигурна съм. Не е свалила малкото златно цветенце на майка ми от врата си. Знам, че изглежда разгневена, но в сърцето ѝ още има любов. Можем да я спасим.

Не бях усетила нито капка от тази „любов“ и раните по тялото ми говореха точно противоположното нещо. Но чувствата на Приянка към Лана бяха недвусмислени.

— Защо искахте да стигнете дотук? — попитах я.

— Защото разбрахме за Дейли. Твоята приятелка Руби — отговори тя. — Каза ни, че Лана май била напуснала Кръга „Псион“ и се надявахме да я намерим тук, или поне приятелите ти да са чули нещо за нея. Колко наивно от моя страна да вярвам, че им се е измъкнала.

Мислите ми бяха толкова оплетени, че не можех да ги облека в думи.

— С право сте се надявали да помогнат — потвърдих. — И дори нямаше да задават въпроси. Но ги няма тук. Преди около две седмици Руби изчезнала, докато търсела поредното хлапе в беда.

Вятърът разлюля короните на дърветата над нас.

— Мамка му! — пророни Приянка. — Сериозно ли?

Гласът ѝ се загуби сред бумтежа на хеликоптер над главите ни — летеше не към езерото, а в обратната посока. Двете се спогледахме. Тръгнахме заедно през гората и се върнахме на пътеката, където видяхме Роман да тича със Саша на гърба си. Момиченцето беше притиснало обляно в сълзи лице към рамото му.

— Всичко приключи — обяви тихо той и надникна към Приянка.

Тя поклати глава.

— Трябва да вървим — обадих се аз. Но Роман обърна очи към гората с онази твърда решимост, изписана по лицето му. Нямахме време да преследваме човек, който не желаеше да бъде открит. Не и сега. — Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно. Нали така?

Погледът му срещна моя, но горещият бодеж в основата на черепа ми не дойде от това, а от доближаването на познат заряд.

Дрон.

Побягнах нагоре по пътеката и другите ме последваха. Забавих лека-полека крачка и накрая го зърнах. Наподобяващото паяк устройство жужеше, прелитайки над телата на войниците с протяжни, премерени движения. Осветяваше земята под себе си, което ме наклони към мисълта, че прави снимки или видеозапис.

Мигел унищожи телефона с моите снимки, но ако паметта на това устройство съдържаше други снимки на нападателите ни, трябваше да го докопам. Както обичаше да казва Мел — хората искат да вярват, просто им е необходима достатъчно правдоподобна история. Моята поне беше напълно вярна.

Чух Приянка и Роман да ме настигат, но не се обърнах към тях. Започнах да разплитам сребристата нишка на силата си, ала веднага я възпрях. Ако изпържех електрониката на дрона, щях да го превърна в безполезен. Ето защо се прицелих с пистолета. Устройството беше голямо колкото котка — сравнение, което не ми се нравеше, докато го следях с дулото.

— Какво вършиш? — изшушука Роман.

Дронът прелетя ниско над верандата, очевидно издирвайки нещо. Вдишах дълбоко, прицелих се пак и стрелях.

Куршумът прониза едното му крило. Той се люшна в опит да възстанови равновесието си и ме принуди да стрелям наново. Този път дронът се разби във верандата, плъзвайки се по обгорените греди.

— Внимавай — предупреди ме Приянка, като го доближих. — Камерата вероятно предава директно на нечий екран.

— Хубаво — отвърнах.

Хванах дрона и го обърнах. Надникнах през рамо — Роман ме наблюдаваше с отшумяваща тревога. Приянка коленичи до един от войниците, за да претърси джобовете и колана с инструментите му. Извади фенерче и пъхна нещо друго в дънките си.

Перките на дрона спряха да се въртят, но червената лампичка до лъскавия обектив на камерата продължаваше да свети.

Избърсах калта от него, за да заснеме посланието ми възможно най-ясно.

— Не знам кои сте — казах. — Но ако отново нападнете мен или близките ми, най-добре се молете на бога този път да ме убиете, защото съм по петите ви и нямам нищо за губене.

Червената светлинка угасна.