Тъмен завет

Двадесет и втора глава

На улица, потънала под дебелата сянка на големи магнолии, свидетели на твърде много история, в малка розова къщичка с веранда и саксии с цветя на прозорците, живееше психопатът, син на садистичен бивш президент.

— Е, флагът определено е добър щрих. — Кимнах към американското знаме, окачено на пилон в единия край на верандата, стърчащо като удивителен знак в яркочервено, бяло и синьо на улица в пастелни нюанси. — Направо да си представиш, че не е опитал да унищожи страната.

Бях паркирала колата на съседната пряка пред внушителна стара къща с табела „ПРОДАВА СЕ“, обещаваща „АВТЕНТИЧЕН ЮЖНЯШКИ ЖИВОТ“. Прекалено близо бяхме до центъра на Чарлстън, или поне до историческата му част, гъмжаща от туристи, ето защо не ми се искаше да се задържаме много.

— Така и не откриха баща му, нали? — попита Приянка, опряла лакти в облегалките на предните седалки.

— Не. Още се спотайва от закона. Смята се, че е избягал от страната в хаоса покрай коалицията с ООН. — Поклатих глава. — Не съм предполагала, че някога ще имам нещо общо с президента Грей.

Странно, но колкото и да ни беше навредил, не можех да си спомня лицето му, ако не го видех на снимка във вестника или по новините.

Явно мозъкът ми нарочно издигаше бариера пред него. Толкова време го бях възприемала като безтелесно присъствие, глас, който ни преследваше навсякъде и напомняше на всички деца с пси-способности що за изчадия сме. Глас по радиото в автобуса, докато ни возеха към портите с бодлива тел на лагера. По обявленията, които ни пускаха по време на мълчаливите вечери. Бучащ от колоните на Бети, докато карахме през пустошта.

— На пощенската кутия пише „Хатауей“ — отбеляза Роман.

— Двамата с майка му се крият като Джон и Елизабет Хатауей. — Круз ни предостави тази информация още преди години, защото си даваше сметка, че и бездруго ще разберем, но почти всичко друго, което знаех за него, можеше да се нарече слухове. — Тя си спомня предишния им живот. За разлика от него.

— Черепна травма? — попита Роман, присвил заинтригувано очи.

— Руби.

Не откъсвах поглед от къщата. Симпатичната ѝ старинна фасада беше като добродушна баба, чийто благ нрав и безкраен резерв от топли курабийки прикриваше грозното ѝ расистко минало.

Обществото издигаше Лилиан като героиня на фона на съпруга ѝ злодей, което автоматично превръщаше сина им в жертвата, за чието спасение се бе борила така свирепо. Според този сюжет, Кланси Грей, разбира се, бе претърпял успешно лечебната процедура, доказвайки на света, че е напълно безвредна, като уж се беше записал доброволно в Търмънд, показвайки на американските семейства, че „рехабилитационните“ програми на лагерите наистина действат. Повечето вярваха, че семейство Грей още живеят уединено някъде извън Вашингтон, а Лилиан отказва да приеме какъвто и да е правителствен пост с оправданието, че иска просто да се грижи за сина си на спокойствие. Като се имаше предвид колко първокласно си бе вършила работата преди, не можех да повярвам, че са ѝ позволили да се оттегли.

Но пък Лилиан знаеше неща, до които повечето хора нямаха достъп — а Мел все повтаряше, че ако осигуриш на някого щастие, той ще ти осигури мълчание. Естествено, някога и Кланси бе знаел същите неща, преди Руби да му отнеме спомените. Да ги отцепи. Или каквото там правеше.

Защо си идвала тук?

Входната врата се отвори. И тримата се смъкнахме надолу в седалките.

От къщата излезе мъж със слънчеви очила, надникна нагоре и надолу по улицата и отстъпи встрани, за да пропусне някаква жена.

Макар че беше боядисала светлорусата си коса в кестеняво, алабастровата ѝ кожа и царствена осанка бяха лесно разпознаваеми. Доколкото си спомнях, работеше в лабораторията на близкия колеж.

— Значи има охрана — отбеляза Роман.

— И камери. Над входната врата и може би отзад — добави Приянка. — Сигурно има най-много един-двама главорези за охрана, за да не се набиват на очи.

Погледнах спътниците си, чувствайки се леко разтревожена от спокойния тон на разговора им.

Все едно пък ти не си крала никога — помислих си. — И не си прониквала с взлом.

Роман кимна.

— По всяка вероятност — частна охрана, щом Руби е успяла да ги навести, без да я надуши правителството.

— Така ми се струва — потвърдих. — Първоначално замразиха авоарите на семейство Грей, но ги освободиха, след като Лилиан се съгласи да свидетелства срещу съпруга си, когато го съдиха задочно. Определено могат да си позволят денонощна охрана.

Лилиан и бодигардовете ѝ се качиха в черния рейндж роувър, паркиран на улицата, и потеглиха в обратната посока. Приянка изпука кокалчетата на пръстите си за по-осезаем драматичен ефект.

— Е, мога да отключа всяка ключалка и да заслепя всяка камера. Но има по-лесен начин. Зависи какво е наумила Зу.

— Трябва да опитам да поговоря с него — отвърнах. — Да проверя дали наистина е идвала да го види.

— Аз поддържам теорията за двамата охранители: един за мама и един за малкия — заяви Приянка. Едва се сдържах да не врътна очи, Кланси беше на двайсет и шест. — Ако изобщо е тук, а не е тръгнал да върши каквото там вършат бившите Първи синове с амнезия, ми се вижда най-надеждно да влезем през някоя задна врата или прозорец. Пък и парапетът на верандата е достатъчно висок да се качим на покрива по него. Но и в двата случая първо ще трябва да отвлечем вниманието на бодигарда.

Тя впери очи в Роман, докато той не я изгледа объркано.

— Искаш да го застрелям ли?

— Какво? Не! Това не е толкова техника за отвличане на вниманието, колкото убийство. — Приянка поклати глава и залепи театрално ръка на челото си. — Уви, актьорският живот пак ме зове. Пробвайте да влезете в задния двор през страничната врата. Само изчакайте сигнала ми.

— Нямам представа какво значи това — признах си аз. — Действаме ли?

Роман се приведе напред и пъхна единия от пистолетите в колана на дънките си.

— Добре — казах. — Явно действаме.

Стигнах до тротоара и изчаках Роман там. Той се пресегна да свали козирката на шапката ми, така че да покрива по-голяма част от лицето ми. Преди да попитам как ще се доближим до къщата, той преметна ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си.

— Извинявай — прошепна, слизайки от тротоара. — Опитай да ме изтърпиш малко.

— Да — изшушуках, докато се озъртах в двете посоки, преди да пресечем улицата към къщата. — Това определено е най-неприятното ми преживяване през последните дни.

Толкова рано сутринта влажността в Чарлстън още не бе достигнала непоносими стойности. Слаб ветрец с аромат на магнолия и жасмин милваше бузите ми. Доколкото виждах, алеята, водеща към задната страна на къщата, беше препречена единствено от ниска бяла портичка. Затова се изненадах, когато Роман ни поведе към съседната къща с ослепителна усмивка на лице и се разсмя на глас. Аз също му отвърнах със смях, въпреки че сбърчих чело заради силния звук, с който огласи притихналата улица.

— Преструваме се, че водим чудесен разговор — уточни той, обръщайки ме с гръб към старателно поддържания жив плет на съседите, и дори ме избута още назад, така че широките му рамене да ме скрият от улицата.

— Да, върви чудесно — потвърдих аз.

Осъзнах колко е висок всъщност чак когато застана толкова близо до мен, че усещах как гърдите му се издуват с всяка глътка въздух. Като обърна глава към къщата, аз вдигнах очи към него, проследявайки с поглед линията на челюстта му. Не знаех какво точно да сторя, затова ръцете ми сами взеха решение. Плъзнаха се над хълбоците му и пръстите ми се сключиха зад гърба му. Той се стресна и неговите ръце се озоваха на раменете ми, сякаш се опитваше да запази равновесие. Надникнах към дясната му ръка, към релефните белези по опаката ѝ част. Мислех, че умело прикривам смущението си около срещата с Кланси, докато Роман не попита:

— Убедена ли си, че това искаш?

— Да искам? Не — отговорих. През тялото ми пробяга тръпка и знаех, че той е достатъчно близо да я долови. — Просто тук миналото ми се струва по-близо, отколкото в колата.

Не знам защо, но почувствах, че ме разбира.

— Ако ти дойде в повече или усетиш нещо нередно, просто ми дай сигнал. Какво използва в Убежището, за да привлечеш вниманието им?

Кръстосах лакти през гърдите си, хващайки с всяка ръка противоположното рамо.

— Става — съгласи се той. — Предлагам една да значи, че всичко е наред — Роман демонстрира какво има предвид, слагайки дясна ръка на лявото си рамо, — а две, че нещо се е объркало.

Поех си глътка въздух и кимнах.

— Добре.

Силното почукване на Приянка по входната врата изтръгна погледа ми от него. Тя вдиша дълбоко и закрачи напред-назад с увиснали рамене, прокарвайки ръце през гъстата си коса. Виждах, че бърбори нещо под носа си, но бяхме твърде далеч, за да я чуем.

Накрая вратата се отвори със замах. Плешив мъж с тъмно поло и бежови панталони подаде глава навън. Като го съзря, Роман се напрегна сериозно. Моето тяло последва примера му.

— О, слава богу! — Едва потушавах смеха си, чувайки наситения южняшки акцент, който Приянка внезапно усвои. — Сър, в отчаяна нужда съм от помощта ви, ако бъдете така добър. Не се съмнявам, че като един доблестен южняк ще се отзовете…

Изтръпнах.

— Да побързаме.

— Добра идея — съгласи се Роман.

Той пое още глътка въздух и отстъпи назад, напускайки кръга, описан от ръцете ми. Тръгна пред мен, без да откъсва взор от верандата. Приянка беше застанала така, че мъжът да обърне гръб на нас двамата и на алеята.

За разлика от входната алея на съседната къща, тази не беше покрита с натрошени стридени черупки, а с най-обикновени павета. Роман ми помогна да прескоча ниската ограда, после и той самият се прехвърли над нея. Макар и със заклещено в гърлото сърце, се зачудих как бе възможно човек с толкова едро тяло да се движи така безшумно.

Тясната пътечка беше обточена с малки фенери и жив плет, осеян с цветя, но не усетих камери или други охранителни устройства, скрити в тях.

— Да се качим ли на парапета на верандата, за да потърсим някой отворен прозорец? — изшушуках. — Дали е…?

Той спря толкова рязко в края на алеята, че се блъснах в гърба му, а той се пресегна назад — неясно за мен или за пистолета си. Отстъпих встрани, за да го заобиколя.

Пътеката водеше до странично дворче с бяла ограда и същия жив плет. До една виеща се леха с цветя и зеленчуци беше разположена кръгла маса. Отгоре ѝ имаше чиния с полуизядена храна и панер с препечени филии. Стомахът ме заболя от топлия аромат, от омекналото в порцелановата си чинийка масло.

Човекът на масата се беше скрил зад разгърнатите страници на „Ню Йорк Таймс“. Каничка с чай или кафе стоеше в готовност за празната чаша отстрани. Мъжът затвори вестника, прегъна го старателно надве и премести вниманието си към топлата напитка.

Кафе. Като си наля, уханието му изпълни малката градина, преливайки се със сладкия парфюм на цъфналите рози.

Познатата ледена тръпка плъзна наново по кожата ми, докато не ме замрази изцяло.

Изглеждаше по същия начин — не както при последната ни среща, а както при първата, в „Ийст Ривър“. Тъмната му коса беше пораснала, тялото му беше наедряло или поради добро хранене, или заради възрастта. Вече не приличаше на измършавял от глад като всички ни накрая, напротив — бе силен. Въпреки това спретнатата риза, педантично изгладените панталони и шикозни слънчеви очила, скриващи очите му, си бяха типично в стила на Кланси Грей.

Всичко това не ми се струваше редно. Никак даже. Той не заслужаваше да си седи тук с толкова здрав вид — толкова доволен. След множеството му престъпления, след като безброй добри хора загинаха вместо него, заради него, той получаваше това малко парченце безгрижие и блаженство.

Сякаш докоснат от мислите ми, Кланси вдигна очи и се усмихна.

— Здрасти — каза, връщайки чашата с кафе в чинийката ѝ. — Руби ме предупреди, че ще дойдеш.

Когато срещнах Кланси Грей за пръв път, имах чувството, че съм попаднала в сън.

По онова време никой от нас не подозираше колко пресметливо аранжира всичко в „Ийст Ривър“. Колко умело подрежда децата, включително нас четиримата, като ноти от великата симфония на хаоса, която тайно оркестрираше в главата си. Като пристигнахме в лагера, бяхме толкова изтощени, гладни и отчаяни да получим дори броени минутки на сигурност. Кланси отвори обятията си за нас с онази съвършена усмивка от прави бели зъби. Всичко в него изглеждаше съвършено.

Децата от „Ийст Ривър“ го боготворяха. Той се стараеше да е така. Именно там му беше силата — да усеща от какво се нуждаеш, какво искаш повече от всичко, и да ти го дава. Правеше така, че в ума ти да изникне някоя мисъл и ти просто да я приемеш като своя. Ако косъмчетата по ръцете ти настръхнеха, защото си го хванал да те наблюдава, първият ти инстинкт беше да се смъмриш за предателството към човек, който ти е дал толкова много. Все пак, щом цял куп други деца го обожаваха и почитаха, от къде на къде ти ще изпитваш неприязън към него?

Ала в очите му се таеше нещо странно. Бяха като студен дъжд и когато маската му паднеше, можеше да доловиш как ледът прониква чак до душата ти.

Дори сега, когато беше загубил и способностите си, и спомена за годините на чудовищност, нещо сякаш липсваше в погледа му. Може би му го бяха отнели, както бяха отнели парченца от същността на всички нас. А може би просто никога не го бе притежавал.

Той смъкна леко слънчевите си очи и ме погледна над тях. Аз пристъпих напред, срамувайки се от ускорения си, трескав пулс. Не беше честно да мразиш толкова някого, да го ненавиждаш заради болката, която е причинил на приятелите ти, а в същото време така да се страхуваш от него, че да ти се иска да изпълзиш от собствената си кожа и да избягаш надалеч.

Идваш заради Руби — напомних си, стиснала ръце зад гърба си. — Попитай го и си тръгни.

Роман пристъпи зад мен и докосна пръстите ми, освобождавайки статичното електричество по върховете им със силно изпращяване.

— Аха — провлече Кланси и извърна очи към чинията. Тонът му беше загубил част от високомерното си звучене, но си оставаше все така безгрижен и уверен — като на всеки, роден с прекалено много пари и привилегии. — Явно си ме познавала преди. Хм. Руби спомена, че сте приятелки, но пропусна да ме уведоми, че с теб сме се срещали. Посъветва ме да съм търпелив с околните, за да не се притесняват, че ще кажат нещо грешно.

— Откога Руби ти дава съвети? — учудих се.

Той отново взе чашата с кафе.

— Бива си я в това. Дори майка ми я слуша. Леле, колко невъзпитано от моя страна. Искате ли нещо? Мога да донеса още две чаши отвътре.

Колкото и гладна да се чувствах преди няколко минути, сега стомахът ми беше прекалено свит, за да поеме каквото и да било. Поклатих глава.

— Няма нужда — отвърна Роман.

— Е, поне седнете — покани ни той. — Или пък си висете прави, ако бързате, ваша работа.

Още нещо, което не се беше променило у Кланси — продължаваше да бръщолеви твърде много.

Роман ме стрелна с очакване. Аз вдишах дълбоко, кимнах и тръгнах към стола срещу Кланси. Роман ме последва и застана зад мен, стисвайки с ръка облегалката ми. Кокалчетата на пръстите му докоснаха рамото ми и ми помогнаха да запазя самообладание, макар и всички нерви в тялото ми да горяха.

Скръстих ръце пред гърдите си и се облегнах назад.

— Значи ме разпознаваш? Знаеш коя съм?

— От новините — обясни той и пак забоде поглед в мен. — Затова свързвам името ти и с добро, и с лошо, но предполагам, че лошото не е вярно, нали?

— Не, не е — потвърдих. — Но бодигардът ти едва ли ще ми повярва толкова лесно.

— Бодигард? — килна въпросително глава Кланси. — О, онези мъже са личният асистент на майка ми и шофьорът ѝ. Защо ни е охрана, за бога?

— Защото сте…

Ох, проклятие!

— Известни — довърши вместо мен Роман.

Кланси се засмя и звукът се промъкна като паяк по кожата ми.

— Е, може да се каже. Все пак съм първият пациент, загубил паметта си в резултат на лечебната операция. Майка ми постоянно води у дома свои колеги, които ми правят изследвания и следят за промяна в състоянието ми.

Прехапах долната си устна и свих ръце в скута си. Трябваше да бъда предпазлива. Лилиан му беше създала нова самоличност. Кланси не помнеше нищо друго от предишния си живот, освен че тя му е майка. Не помнеше президентската власт на баща си, нито способностите си, нито хаоса, който бе предизвикал.

Чудех се как ли му е обяснила загубата на памет. Страничен ефект от операцията, така ли? Сигурно ѝ костваше усилия да крие истината от него. Целодневна работа.

— Мнозина опитват да ме снимат, докато се храним навън, но изобщо не ги разбирам. Ако ги интересува как съм, може просто да се обадят у дома и да попитат. С удоволствие бих им разказал, че, да — все още продължавам да не си спомням собственото си детство, нито пък какво е усещането да си Зелен, но с още по-голямо удоволствие бих им прочел дисертацията си за колежа.

— Така ли? — реших да му угодя. — На каква тема е?

Още една пресилено небрежна усмивка.

— „Пресечната точка между вярата и насилието в ранните години на Плимутската колония“1.

Нещо потрепна в съзнанието ми, но аз побързах да го усмиря. Щях да анализирам тона му и неизменно снизходителната му усмивка чак когато се отдалечахме достатъчно оттук.

— Каза, че Руби те била предупредила да ни очакваш — подхвърлих. Извадих снимката с четирима ни от задния джоб на дънките си и я прегънах така, че да се виждат само Руби и малка част от Лиъм. — За нея ли говориш?

— Ами, да — потвърди Кланси, опирайки ръка в масата. Вдигнах поглед към Роман, но той наблюдаваше как Кланси гали отнесено дръжката на ножа за масло. — Това е Руби. Тя ми е приятелка от детинство. Единствената, която още си прави труда да ме посещава. А ти откъде я познаваш?

Като го чух да нарича Руби своя „приятелка“, ми се прииска да го фрасна в лицето. Сякаш усетил, Роман пак ме побутна с кокалчетата на пръстите си. Почувствах го като таен въпрос.

Хванах с дясна ръка лявото си рамо, прикривайки движението, като се облегнах на масата.

— Грижи се за мен известно време — обясних. — Кога е идвала?

— За последно преди около месец, но иначе наминава редовно. На около три месеца, понякога и по-често — отговори Кланси.

Толкова редовно? Плъзнах ръка надолу по рамото си. Не бях подозирала, че е посетила семейство Грей дори веднъж, камо ли поне дузина пъти. Лиъм не би опитал да я контролира, но имаше силен закрилнически инстинкт. Предвид директната роля, която Кланси беше изиграл в убийството на брат му, можех да се обзаложа, че го мрази повече от всичко на света. Идеята, че би позволил на Руби да го навестява тук, където можеха да я спипат, да прекарва време с тази рехабилитирана хлебарка…

Но явно не беше казала дори на него.

— И ти се тревожиш за нея, нали? — Кланси се приведе напред, опирайки лакти в краката си. — Струва ми се толкова… самотна. Уморена и тъжна, като носи тежестта на целия свят върху плещите си и започва да ѝ идва в повече. Понякога споделя с мен, че се чувства в капан… съвсем сама. Чудя се дали не съм единственият ѝ приятел.

— Не — отсякох по-студено, отколкото бях възнамерявала. — Не си единственият ѝ приятел.

— Нямах желание да те засегна. Толкова рядко говори за хората в живота си, че беше логично да стигна до подобно заключение. Но за да отвърна на първия ти въпрос, при последното си посещение ми каза, че тръгвала нанякъде и нямало да се върне дълго време. Че можело да я търсят тук. Наистина ли си е тръгнала толкова внезапно?

Смъмрих глупавото си сърчице — естествено, че не беше говорила специално за мен. Предупредила го беше, че някой от нас може да дойде да я търси, след като забележехме липсата ѝ.

— Да — казах накрая. — Просто изчезна. Загрижени сме за нея.

— Напълно разбираемо. — Той прокара ръка през косата си. — Но имам усещането, че беше неизбежно, че всъщност повече от всичко на света искаше да е сама.

Статичното електричество се връщаше и пак започваше да бучи в ушите ми.

— И не ти е казала къде отива? — попитах, долавяйки как последното ми късче надежда се изпарява.

Той поклати глава.

— Не. Но ми остави един телефонен номер за спешен случай.

— Можеше да започнеш с това — обади се Роман.

— Исках първо да се уверя, че не ѝ мислите злото — оправда се Кланси с остър поглед.

Никой не ѝ е причинявал повече зло от теб.

Въпреки това е дошла тук. Обърнала се е към него.

— Джон? — обади се мъжки глас от къщата. — Ще закъснееш за час…

Театърът на Приянка беше приключил. Скочих от стола, двоумейки се дали да хукна обратно към алеята, или да сграбча Кланси за ризата и да го разтърся, докато не ми дадеше телефонния номер.

— О, извинявайте — каза Кланси и също стана. — Дайте ми ваш номер и ще ви пратя този, който Руби ми остави.

По дяволите! Не исках да му давам номера на единствения ни чист телефон, но просто щяхме да го сменим. Казах му го, а той го повтори.

— Запомних.

— Джон! — извика пак мъжът, този път по-отблизо.

Роман вече беше на алеята и ми махаше да го последвам.

Преди да успея обаче, Кланси ме хвана за ръката. Не грубо, но натискът на пръстите му върху кожата ми беше все едно ме инжектираха с отрова. Той вторачи поглед в мен, килнал глава на една страна, като че долавяше писъка, отекващ в главата ми.

— Не мога да повярвам, че се запознахме лично — усмихна ми се той. — Ти си известна. Но сигурно е трудно да говориш от името на всички пси. Да искаш от света да повярва в неща, на които дори ти самата не вярваш напълно.

Вперих очи в него, борейки се с потребността да избягам. Сребристата нишка в съзнанието ми се отдръпна. На езика ми гореше искра.

— Харесва ли ти да обикаляш Щатите? — попита ме той. — Аз не знам дали бих го понесъл, ако бях на твое място.

На мое… Думите ми заглъхнаха, подменени от блудни спомени. Спомних си как преди години седя в столовата на Каледония, на масата, отредена за моята стая, точно под лъскавите портрети на Кланси и баща му. Приветственото му послание се изливаше от колоните. Казвам се Кланси Грей и бях като вас…

След като го измъкна от Търмънд с помощта на политическото си влияние, президентът Грей впрегна сина си като мотивационен говорител, пробутвайки на отчаяните родители надеждата за евентуално лечение в лагерите. Кланси беше живото доказателство, че можем да се променим. Че могат да ни поправят.

Толкова ми прилоша, че разперих и двете си ръце и ги кръстосах през гърдите си.

Аз не съм такава. Не върша същото.

— Джон!

— А, зоват ме. — Кланси се обърна към къщата. — Успех. Радвам се, че се запознах с приятелка на Руби.

Той стана и тръгна към къщата, зарязвайки чиниите, чашите и храната на масата. Кланси открай време зарязваше мръсната работа на други.

Хукнах към алеята и Роман също ускори крачка. Аз не съм такава. Направих три крачки отвъд укритието на живия плет, преди краката ми да се превърнат в пясък под мен. Не върша същото.

Роман ме хвана за раменете и ме задържа изправена.

— Какво има? Добре ли си?

Поклатих глава и му позволих да ме поведе напред, стъпка по стъпка, твърде бързо за скованите ми крака. Паниката започваше да се прокрадва в съзнанието ми, притискайки задушаващо гърдите ми. Треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха. Улицата се размиваше пред очите ми като петна от мокри маслени бои.

— Добре ли си? — повтори разтревожено Роман. — Да не ти е направил нещо?

Добре си, добре си, трябва да си добре…

— Не — прошепнах. — Нищо не ми е направил. Нищо не ми е направил.

Излязохме на улицата, отдалечавайки се от сянката на къщата. Приглушени, кротки като въздишка, чувствата се стовариха отгоре ми и аз загубих контрол. Очите ми плувнаха в сълзи. Дори да исках, не можех да ги спра.

— Нищо не ми е направил.

Това не беше Кланси. Не беше чудовището, изтезавало приятелите ми. И все пак успя да намери слабото ми място, да забие зъбите си точно в него.

— Той е копеле — каза Роман с гняв, какъвто не бях разпознавала в думите му преди. — Правеше всичко възможно да ти навреди…

— Не — промълвих. — Мисля, че за пръв път казваше истината. Руби ни е напуснала.