Тъмен завет

Дванадесета глава

Трябваше да пропътуваме почти двеста километра, преди да повярвам, че устройството на Приянка действа, и още толкова, за да реша, че е най-добре да страним от големите градове, около които кръжаха полицейски дронове. Парите на наркотрафиканта се изчерпваха точно толкова бързо, колкото беше предвидила Приянка, макар че зареждахме резервоара само до половината.

Тя проспа голяма част от дванайсетчасовия път до Охайо, похърквайки тихо от задната седалка, вирнала коленете на дългите си крака към тавана на колата, но Роман дори не задряма. Нито за секунда.

Аз също.

В полунощ най-сетне спряхме за почивка. Паркирах колата срещу една закусвалня — достатъчно далеч, за да не се набива на очи, но и достатъчно близо, че да наблюдаваме хората от другата страна на светещите прозорци. Мъж с бяла шапчица бършеше бара, разговаряйки с двама подпийнали клиенти, които доволно похапваха палачинки от една чиния. По телевизора зад тях излъчваха новини за Европа.

— Не си дава много зор… — обобщи Роман видимо напрегнат.

Очите му прескачаха между закусвалнята и тоалетната, прилепена към дясната страна на сградата, като в бензиностанция. Именно заради това нейно разположение бяхме решили да я използваме.

— Няма нищо — отвърнах. — Нека се позабави. Така и не успя да се освежи в мотела.

Заради мен.

Роман се пресегна и включи радиото.

Нямах емоционалната нагласа да слушам новини за инцидента и предполагаемото ми участие в него. Посегнах да изключа радиото, но приглушените думи на Роман ме спряха.

— Знам, че сигурно ти е тежко да ги слушаш, но трябва да сме в час с новините и разследването.

Върнах ръката си на волана.

Имаше право, ала споменът за експлозията, за съдбата на Мел и останалите още беше твърде пресен. Вече почти непрестанно разигравах случката в главата си, умувайки дали е имало начин да ги спася. При мисълта да слушам как някой друг обсъжда онези кошмарни последни секунди ми идеше да изскоча от колата.

— Добре — скалъпих накрая.

Той натисна копчето за автоматичен избор на станция и остави радиото само да намери главната радиочестота на зоната, в която се намирахме.

Прашенето се вливаше и изливаше от ушите ми, прекъсвано от станции с лош сигнал и откъслеци от полузабравени песни. Когато попаднахме на правилната честота, звукът беше толкова силен и ясен, че гласът на радиоводещия едва не ни проглуши. Роман се стресна и го намали от копчето.

— … не изразяваме несъгласие с господин Мур и дори се уговорихме да поработим пробно с него по програмата му за Персонализирана независима тренировъчна база. Докладите, които ни изпрати компанията му за резултатите от пилотската база, са впечатляващи. Всеизвестно е, че не съм особен привърженик на ЧПО, но съм отворена към него, стига пилотската база да мине успешно правителствената инспекция следващия месец. Както знаете, досега не ни е предоставен достъп до нея… Да, следващият въпрос…

Познах гласа на президента Круз още на първата ѝ дума, но познах и тона му — на изтощено до предел нежелание, защото най-накрая я бяха приклещили в ъгъла, след като години наред се беше измъквала.

— Какво е ЧПО? — попита ме Роман.

— Частно пси-обучение — обясних, опитвайки да се съсредоточа в думите на президента Круз. Явно беше дала пресконференция сутринта. Смел ход, предвид новината. — Нещо като училище пансион за пси, където целят да ги реинтегрират в обществото, възпитавайки у тях умения, от които могат да се възползват на работното си място.

— Нали уж щеше да има… независими общности? Не изнесе ли презентация точно по този въпрос?

Гневът зажужа в главата ми като кошер — не заради Роман, а заради погрома на тези планове.

— От правителството не ги одобриха, защото били твърде скъпи за възстановяващата ни се икономика. Няколко компании, включително тази на Мур, се съревноваваха за финансирането на различни образователни и битови проекти и накрая спечели той.

Ако обучаваха децата на ценни умения в безопасна, чиста среда, нямаше как да имам оплаквания. Особено при положение че първоначалната идея за комплексите — все още стряскащо популярна сред голям брой американци — беше няколко отдалечени парцела земя да се отцепят с електрически огради и да се застроят с необходимите сгради.

— Не, Джордж, съгласна съм и с теб, и с него — продължаваше Круз. — Тези програми предоставят чудесни възможности, особено за непотърсените от семействата им деца. Дванайсет такива се записаха доброволно в първия клас на пилотската база и се надяваме да заселим в пансиона още петдесет деца от приемни и държавни домове. Но нека напомня, че това ще се случи чак след като господин Мур проведе първоначалната си проверка и предостави програмата си за надлежна инспекция.

— Колко деца са… непотърсени? — попита Роман, поколебавайки се на грозната дума.

— Хиляда сто и дванайсет — отговорих. — Повечето са в приемни домове, но много от по-възрастните пси живеят заедно в групови домове. Правителството наблюдава всички деца и негови служители ги следят изкъсо.

Той върна поглед към пътя с тревожно изражение на лице.

— Какво има? — попитах.

— Нищо — отвърна Роман. — Просто… Изненадан съм, че не си против тях. Все пак си живяла в лагер.

Надникнах смаяно към него.

— Какво общо има това?

След интервюто, което дадох преди години, и всички дебати, в които участвах оттогава, живеех с идеята, че всички хора по земята бяха чули историята ми. Толкова много от тях я знаеха в подробности, че дори вече не я чувствах напълно своя.

— Очаквах да го мразиш, защото неговото предложение доста наподобява онези места — поясни той. — Извинявай, не биваше да зачеквам тази тема…

— Няма нищо. — Наистина не възразявах. — Децата от програмата на Мур са отишли по свое желание и излизането им е гарантирано. Ако съдя по снимките от базата, тя е направо луксозен хотел в сравнение с нашия лагер. — Досега не ми беше хрумнало да го питам, но нещо възбуди любопитството ми. — Да разбирам ли, че ти не си живял в лагер?

Той поклати глава.

— Не. Оцелявахме извън системата.

— Как? — настоях да узная.

С другите живяхме на улицата известно време и беше почти невъзможно да се измъкваме от преследвачите и агентите от Специален отряд „Пси“. Живеехме под заплаха дори от цивилни граждани, решени да изкарат по някой и друг долар, докладвайки ни пред властите. Чудех се дали правителството изобщо разполагаше с официални досиета на Роман и Приянка.

— Заселихме се в една празна къща — каза той, потривайки опаката страна на белязаната си ръка с палеца на другата. Думите му звучаха безизразно. Отработено. — Един съсед ни носеше храна.

Лъжата някак пасваше. Подобни неща се случваха само в сънищата.

— Какъв беше животът в лагера? — поинтересува се той.

— Май вече всичко излезе наяве — отговорих аз. — Беше затвор във всяко едно отношение. Контролираха ни изцяло; казваха ни кога да спим, кога и какво да ядем. Принуждаваха ни да работим. Беше все едно да вървиш през ада, наквасен с бензин, мъчейки се да не пламнеш.

Свадливият ми тон остави горчив вкус в устата ми и неловко мълчание помежду ни. След малко реших да добавя:

— Беше все едно да живееш със сърцето си, затворено в клетка. Нищо не напускаше територията на лагера. Нищо не влизаше вътре.

Вкъщи, още преди Каледония, преди Набора, преди да покажа силата си, слушах разказите на възрастните ми роднини за живота им в американските концентрационни лагери през Втората световна война. Знаех, че правителството е затваряло в тях американците с японски произход и е изземвало имуществото им, подлагайки собствените си граждани на нечовешко съществуване само заради вярването, че всеки с японска кръв във вените е опасен за държавата. Въпреки това, когато автобусът, който ни откара до Охайо, мина през портите на Каледония, бях достатъчно наивна — и млада — да се надявам, че този „рехабилитационен център“ ще е точно такъв, какъвто го описваха по новините: предпазна медицинска програма, изолирано училище, място, където можехме да живеем без страх.

Двете неща нямаха нищо общо и не можех да ги сравнявам. Просто ми се щеше да бях слушала по-задълбочено разказите на роднините си, да бях осъзнала, че историята донякъде се повтаря, защото, ако си давах сметка, че не трябва да храня надежди, че правителството и президентът невинаги постъпват като грижовни бащи, навярно щях да си спестя поне мъничко болка.

— Съжалявам, че си преживяла такъв ужас — рече с онзи тих глас Роман. — Разбирам защо отстояваш така пламенно правата на всички пси.

Не знаех как да му отговоря, защото не исках да се съгласявам с него. Не исках да изпитвам чувството, че споделяме нещо.

Приянка излезе от тоалетната и затвори внимателно вратата. Надникна към закусвалнята и се увери, че посетителите ѝ са с гръб към нея, преди да пресече улицата.

Споходи ме усещането, че гърдите ми всеки момент ще избухнат от напрежение.

— Всъщност — подхванах, отваряйки вратата, — май и аз имам потребност от известна почивка.

Затворих я зад себе си и не погледнах Приянка, докато се разминавахме. Тя се обърна и проследи с очи пътя ми към тоалетната. Като наближих сградата, сервитьорката заобиколи бара и се запъти да чисти масите до прозореца.

Наведох се, пропълзях под него и зачаках. Топъл влажен въздух изпълни дробовете ми и замилва кожата ми.

— Сузуме Кимура, момичето пси, отговорно за ужасяващото нападение в Пенсилванския университет, работеше в нейния кабинет!

Всеки мускул в тялото ми се обтегна, като чух името си, произнесено с копринения глас на Джоузеф Мур. Идваше от телевизора в закусвалнята.

— Временният президент Круз не зае поста си чрез избори, а беше назначена от кукловодите си в ООН. Всяка лоша заповед, която ѝ спускат, е в разрез с интересите на обикновения, трудолюбив американец. Тя пълни джобовете на чуждестранните ни повелители и вместо да пригажда поколението пси към обществото ни, единствено подхранва радикалните му елементи. А и как да очакваме безпристрастни решения от нейна страна, след като собствената ѝ дъщеря Роза — която, между другото, няма нито една публична изява, откакто започна кампанията на майка ѝ, е една от тях?

Исках да извади моето име и това на Роза от мръсната си уста. Момичето живееше и учеше в Канада, след като някой опита да го отвлече на път към дома му.

— Не ни е нужна нова американска мечта, просто трябва да си върнем онази, която ни откраднаха в деня, когато се съгласихме останалата част от света да решава нашите проблеми. Първата стъпка е клетвата за лоялност… — Екзалтираните възгласи, които последваха, ме накараха да изтръпна. — Да! Точно така! И… нека довърша, нека довърша… втората е да направим така, че нападение като това на Кимура и съмишлениците ѝ дегенерати повече никога да не се повтори.

Дегенерати.

Яростта ме прояждаше отвътре. Целият ми труд… всички речи… всички нападки, на които отвръщах, подавайки другата си буза… Всичко това беше стъпка напред и хиляда назад.

Телевизионният водещ отбеляза:

— Въпреки че администрацията на Круз многократно отхвърляше исканията на „Стражата на свободата“ за клетва на лоялност, нападението в Пенсилванския университет като че ли подтиква към промяна в тази насока.

Запълзях напред и станах чак когато стигнах вратата на тоалетната. От този ъгъл се виждаше отражението на телевизионния екран в предните прозорци.

Прессекретарят излезе на подиума. В думите ѝ се долавяше сдържана емоция. Двете с Мел бяха близки приятелки. Мел познаваше повечето от репортерите, отразяващи събитието.

— За да подсигурим безопасността на населението и съдействието на пси-общността, от понеделник налагаме две нови мерки. Първо, на всички пси, дори на онези под попечителството на собствените им семейства, ще бъде назначен местен правителствен служител, през когото ще минават всички искания за прекосяване на граници между зони и всякаква документация. Второ, при първата си среща със съответния отговорник всеки пси ще трябва да подпише документ, с който официално да заяви, че няма да участва в каквито и да било актове на агресия и измяна срещу Съединените щати.

С други думи, клетва за лоялност. Пристъпих смаяно напред, за да видя самия телевизор, да се уверя, че не съм попаднала в кошмар.

Значи нямаше връщане назад, дори след като докажех невинността си.

Водещият отвърна:

— Тези мерки може и да не удовлетворят „Стражата на свободата“ и други организации, изразили опасение, че не се оказва достатъчен контрол върху пси-населението на Америка, както и да не отговорят на настояването им за задължителна военна служба…

Фаровете на колата просветнаха отвъд улицата. Обърнах се стреснато към тях и зърнах Приянка да блъсва с юмрук волана, огласяйки тихата нощ с клаксона.

— … да! Тук е! Казвам ви, видях я!

Завъртях се към закусвалнята. Бялата жена зад бара крещеше в мобилния си телефон, а мъжът, който бе седял до нея, вече крачеше към страничната врата — към мен. Сервитьорката бръкна под бара, извади пушка и се прицели в мен през стъклото.

Нямах време за мислене. Сграбчих нажежената до бяло струя електричество, протичаща през лампите на тавана и флуоресцентните табели, и я дръпнах. Те избухнаха в експлозия от парчета стъкло и хората вътре се разпищяха.

Колата спря рязко на улицата пред закусвалнята и спирачките ѝ изскърцаха оглушително. Хукнах към нея, без да надниквам към тежките стъпки зад себе си, държейки погледа си върху сваленото стъкло на предната пасажерска врата, откъдето Роман се прицелваше с пистолет малко над рамото ми.

Отворих задната врата и скочих вътре, а тя се затръшна сама, когато Приянка натисна газта.

Никой не промълви нищо. Легнах настрани върху седалката и свих колене към гърдите си. Дишах на пресекулки и цялото ми тяло се тресеше от прилив на адреналин и закъснял страх.

Накрая Приянка попита ведро:

— Всички будни ли са вече?

Надигнах се, прекалено засрамена да срещна тревожния поглед на Роман. Глупачка… Пълна глупачка…

След около минута телефонът на Приянка издаде познат звук. Системата за спешна сигнализация.

Роман не прочете съобщението на глас, но аз го съзрях над рамото му.

В тъмното небе изникна дрон и прелетя светкавично над нас в посока на закусвалнята. Само след минута проехтяха сирени. Далечният им вой продължи да отеква в главата ми километри и часове наред. Дори след като се отдалечихме достатъчно, че да оставя случката в паметта си.

Само че така и не съумявах. В съзнанието ми миналото се сблъскваше с настоящето и можех единствено да будувам, за да оцелея в кошмара, който раждаха.