Тъмен завет

Тридесет и пета глава

По-трудно от обединяването на всички около плана ни се оказа измислянето на причина да се съберем на едно място, без войниците да ни заподозрат — като в същото време задържим пълното им внимание.

Не мога да променя света, но мога да променя себе си…

Надникнах към Макс, който стоеше недалеч от нас. Другите деца се стичаха покрай него като река покрай камък, но той дори не отвори очи да посрещне любопитните им погледи. Просто повтаряше изречението отново и отново.

Не знаех как да му обясня, че всъщност е грешно. За добро или лошо, един човек наистина можеше да разполага със силата да повлияе на множество чужди съдби. Всичко зависеше от трибуната му, от онази рядкост да се окажеш правилният човек в правилния момент. Ала аз самата разбирах подобно схващане вероятно далеч по-добре от другите хора. Не можех да контролирам света, ето защо контролирах собствения си глас. Почувствах ли се безсилна, неспособна да продължа напред, знаех, че е по-лесно да опитам с малки крачки, отколкото с големи подскоци.

— Сигурен ли си, че ще си готов за това? — попитах Макс Всички гледахме с притаен дъх как Приянка деактивира импланта му. Макс почти не го усети — през тялото му просто пробяга искра на статично електричество, но оттогава не спираше да трепери. Двама от приятелите на Къби тръгнаха от палатка на палатка, водейки децата в нейната на групички от петима до десетима, като умишлено протакаха случващото се цели два часа. Няколко от хлапетата решиха да запазят импланта си активен, но онези, които минаха през Приянка, сега обикаляха арената, сякаш във вените им течеше огън.

Повечето бяха Сини и Жълти, но тук-там се мяркаше и по някой Зелен — Сродници, Искри и Феномени. Термините на Приянка вършеха добра работа за идентифицирането на всяка група, без опасност някой подочул войник да проумее за какво си говорим. Децата веднага ги харесаха — имената, които сами си давахме, неизбежно щяха да са ни по-мили от етикетите, които други ни лепваха принудително.

Колкото повече деца си възвръщаха силите, толкова повече ми заприличваха на коледни лампички. Всяко имаше своя собствена светлина, но заедно вълнението им беше просто поразително. Като че твърдата броня, с която се бяха покрили, най-сетне падаше, позволявайки им да чувстват отново.

Още при първата искра на сила в съзнанията им половината деца инстинктивно понечваха да я изпробват, но Къби мълниеносно ги срязваше:

— Ако някой реши да се прави на супергерой преди сигнала — предупреждаваше тя всяка групичка, — ще го убия собственоръчно. Чухте ли? Ще изчакате един час. Трябва, иначе ще изкормят всички ни.

— Макс? — извиках го по-силно този път.

Децата в голямата палатка шушукаха предпазливо, а плановете се обсъждаха само в ъглите, към които войниците нямаха видимост. Макс наблюдаваше как Роман и Приянка съставят стратегията с няколко по-големи Сродници.

Роман бе предложил по-малките деца да не участват в първата фаза на бягството. След като Макс приключеше тук, щеше да отиде при тях в претъпканата палатка, където да изчака в безопасност края на по-ожесточения сблъсък.

Но ето че той подскочи от гласа ми и прокара разтреперана ръка през косата си.

— Извинявай, бях се замислил… Очаквах да са по-уплашени.

— И аз — признах си.

В ситуации като тази известна доза страх беше ползотворна — държеше те нащрек.

— Приянка може да включи импланта, като приключиш — напомних му. — Ако това те притеснява.

— Не. Не е това — увери ме той. — Просто… бях забравил какво е усещането. Сякаш в черепа ми се вихри буря. Ако мина покрай някого, който си мисли за друг човек или пък страда по него, силата ми иска да опознае връзката им. Да го намери.

— Да тръгне на риболов — реших да използвам метафората на Приянка.

Той кимна.

— Лана понякога използваше своята върху нас. Докато се учеше да я контролира, изпробваше границите си като Ограничител. Онези моменти на затишие ми действаха толкова облекчаващо. Когато издирвам някого, мозъкът ми като че гори от треска. Не мога да различа своята собствена реалност от тази на другия човек. Понякога се свързвам и търся неволно, виждам неща, които не бива да виждам.

— Не си виновен ти — уверих го. — Същото се случваше и на Руби, докато накрая не се научи да контролира дарбата си.

— Много съм се чудил за това — каза Макс. — Често си мислех за нея, представях си какво ли е чувството. Баща ми имаше какви ли не теории за нейната способност. Той беше вманиачен по нея не по-малко от Мърсър.

— Роман и Прия ми споменаха — отвърнах. — Да призная, изобщо не разбирам баща ти. И не само защото е експериментирал с деца. Правил го е с теб, със собствения си син.

— Нямаше особен избор. — Макс обви ръце през гърдите си. — Помниш ли всички онези поръчани от правителството опити върху още немутирали деца? Баща ми работеше за „Леда Корп“ в старата лаборатория във Филаделфия, която затвориха. Водеше ме със себе си там. После подменяше резултатите, за да изглежда така, сякаш не съм се повлиял. По онова време бях Феномен. — Той се умълча за момент, а сетне се засмя учудено. — Леле! Това не съм го споделял дори с Прия и Роман.

— Защо? — полюбопитствах аз.

— И бездруго се чувствах отритнат заради баща ми. Не желаех да им давам поредната причина да ме намразят. — Отворих уста да възразя, но той поклати глава. — Както и да е, просто ме биваше с цифрите и запаметяването. За такива таланти лесно се намираше обяснение. Все пак баща ми е най-умният човек, когото познавам. Повечето хора не биха се озадачили, ако се окажеше, че съм наследил интелекта му, или пък този на мама, която беше професор по математика.

Това ужасяващо „беше“.

— Тя…?

Макс притисна по-плътно раменете си с ръце.

— Мърсър поръча да я убият. И двете със сестра ми, макар че според мен сестра ми е загинала случайно. Трябваше да е на работа онази вечер. Винаги работеше в четвъртък вечер.

— Божичко! — смаях се. — Много съжалявам. Защо е постъпил така?

— Когато ние четиримата претърпяхме мутацията, Мърсър решил, че баща ми умишлено не е постигнал желания резултат, за да не му подсигури негова собствена Руби — обясни Макс — Искал е да убие един член от семейството му, за да му покаже какво произтича, когато го разочароват, както и да остави другия жив с вечната заплаха, надвиснала над главата му. Съвсем типично е за Мърсър. Накарал е баща ми да си мълчи пред мен, за да не се настроя срещу Мърсър, понеже му бях полезен.

— Как си разбрал тогава? — попитах.

— Видях всичко — каза дрезгаво Макс — Докато се мъчех да опозная силата си, установих, че мога да се свързвам с майка ми. И с Нийв. След като веднъж се получи мостът помежду ни, вече можех да го използвам, когато ми хрумне. И така една вечер…

— Макс… — подхванах.

Но всички думи ми се струваха банални.

— Хайде, действаме ли? — обади се иззад нас Къби. — Стъмва се.

— Ще бъдеш ли така любезна да възпреш ентусиазма си? — помоли с изстрадал глас Макс — Знам, че ме мразиш, но…

— Не те мразя, Монах — увери го тя. — Просто ме вбесяваш.

— На мен пък ми се струва… — поде той. — Ох, както и да е. Няма значение.

— Готова ли си? — извърнах се към нея аз. — Ако нещо се обърка…

— Предпочитам да умра като легенда, вместо да ме стъпчат като червей — довърши изречението ми Къби. — Всички знаят какво се случваше в Търмънд и ще се постарая да разберат, че същото се е разигравало и тук, на арената.

Обърнах се към Макс, но той вече вдигаше капака на палатката, за да започне представлението. Преди да излезе обаче, той каза:

— Знам, че не би трябвало да го искам, както и че ще намеря спокойствие само ако се отърва от омразата… но някои хора просто са чудовища. Единствената им цел е да ни поглъщат един по един.

— Е, Мърсър скоро ще се задави — отговорих.

Макс се засмя тихо и излезе от палатката.

— Не ми приличаш на човек, чийто гениален план всеки миг ще се осъществи — рече зад гърба ми Приянка.

Зениците ѝ си бяха възвърнали нормалния размер и вече не подскачаше от крак на крак, главно защото бе разсеяла прилива на адреналин с няколко бързи обиколки на арената.

— Да, леко съм притеснена — доверих ѝ, гледайки как Къби потупва окуражително хората си по раменете и им говори нещо, което не чувах от разстояние. — Малко се изненадах, че прие толкова безпроблемно. Мислех, че ще се наложи да я убеждавам по-сериозно.

— Все пак живее буквално в калта — изтъкна Приянка. — Едва ли е умувала много.

Прехапах долната си устна.

— Имам усещането, че можем да ѝ вярваме, но пък интуицията доста ме подвежда напоследък. Не е изключено да ни предаде.

— С удоволствие бих я предала от твое име, ако това ще улесни нещата — предложи Приянка.

— Невероятната избирателност на съвестта ти е едно от любимите ми неща в теб — казах ѝ. — Но май няма да се наложи.

Погледнах първо към нея, а после и към Къби, която тайно мажеше лицето си с кал. Бойната ѝ маска изглеждаше ужасяващо, каквато вероятно беше и целта. Хората ѝ започнаха да вършат същото.

— И все пак — продължи Приянка — не е необходимо да я харесваме. Просто трябва да вярваме, че на нея ѝ харесва да живее в калта по-малко, отколкото харесва нас самите.

— Заемат позиции — обяви Роман, идвайки към нас. — Къде ни искаш, Прия?

— Отивам да проверя. За да проникнем в цялата система, трябва само да имат устройство, свързващо ги с някой сървър в главната сграда — уточни тя. Преди да излезе, прегърна и двама ни силно. — Да се справите блестящо, приятели!

— Не е страшно, ако не смогнеш с всичко — уверих я. — А ако е прекалено опасно да се качваш на горния етаж…

За тази част от плана се налагаше да се осланяме на късмета си и това изобщо не ми се нравеше. След като отворехме портата, двамата с Роман щяха да потърсят контролния център. Трябваха ни доказателства, че Мур е излъгал за обучителната си програма, а охранителните камери можеше да са заснели Мърсър през изминалите дни. Най-важно беше да докажем, че работи с Мур. Без конкретни доказателства обществото щеше да приеме нашата версия на събитията просто като поредната конспиративна теория.

Приянка махна небрежно с ръка.

— Не ми трябват свръхчовешки сили, за да сваля файловете от охранителните камери на флашка. Ще се справя. — Запътвайки се към изхода, тя се обърна и ме посочи. — Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно.

— Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно — повторих.

Роман закрачи след нея, но спря внезапно. Обърна се към мен и понечи да вдигне ръце, сякаш се канеше да ги сложи на раменете ми, но бързо ги отпусна до тялото си. Погледът му запрескача между очите ми и обувките му, спирайки се на нещо много интересно в калта, което не виждах, а лицето му започваше да придобива все по-измъчен вид.

Накрая протегна ръка. Отне ми неочаквано дълго време да осъзная, че трябва да я стисна.

Без да искам, му пуснах малко ток и двамата подскочихме едновременно, но той не пусна ръката ми.

Рискувах да го обидя, ако пак попитах дали ще съумее да усвои способностите на Приянка, докато изпълнят мисията си, вече ме беше уверил, че може, и това ми стигаше. Той обаче прочете мислите ми.

— Ако припадна… — започна, без да пуска ръката ми.

— Няма да те оставим — предупредих го. — Така че дори не пробвай да го предлагаш.

— Ясно… ясно. Ако умра обаче, наистина не си правете труда — настоя той осезаемо притеснен.

Учудих се, че ръката на толкова точен стрелец може да трепери така. Пристъпих към него, без да се замислям, водена от внезапния топъл импулс в стомаха си. Сърцето ми заблъска по ребрата ми, докато в тялото ми се преплитаха смущение, вълнение и страх. В следващия момент Роман пусна ръката ми и едва не избяга от палатката.

— Да не му каза, че мирише на наакано? — попита Къби.

Поклатих смаяно глава.

— Е, ще продължите каквото там вършехте, но след като си приключим работата. Готова ли си?

Къби завъртя рамене назад, разтърсвайки ръцете си.

— Не го наранявай — прошепнах ѝ, докато излизах след нея от палатката. — Не забравяй, че всичко е за заблуда на противника.

Тя надникна към мен през рамо и изсъхналата кал по лицето ѝ се пропука от безрадостна усмивка.

— Не ти ли омръзна все да се преструваме заради някого?

— Къби! — изрева Макс от позицията си пред палатката. — Излез, страхливке такава!

— Мой ред е — каза ми тя. — Гледай да не се изложиш.

Макс удари пръв.

Юмрукът му попадна право в челюстта на Къби и силата му почти я завъртя назад. Калта засмука краката ѝ и ѝ даде достатъчна стабилност, че да откликне с ритник. Внезапно останал без въздух, Макс се преви надве. Продължиха да си разменят юмруци, шамари и ритници, тъпчейки в кръг из калта. Зрителите на арената започнаха да прииждат към боя с викове и подсвирквания.

Надзърнах към войниците, струпани над тях — зяпаха с удоволствие как двама от затворниците им опитват да се разкъсат един друг. Все повече прииждаха, за да видят боя, зарязвайки външните пътеки, по които трябваше да патрулират.

— Да не се имаш за нещо повече от нас? — изкрещя Къби. — Да не мислиш, че и ти не си същата измет?

— Мисля, че ти си най-голямата пречка тук — отвърна Макс.

Приянка и Роман стояха под крехката сянка на издигнатата пътека. Роман я държеше за рамото и двамата гледаха нагоре. След секунда очите на Приянка срещнаха моите и тя кимна.

Проникнали са.

Запроправях си път към центъра на бойната площадка и кимнах на Къби, докато минаваше покрай мен. Тя също ми кимна едва забележимо и пак налетя на Макс.

Приянка смяташе, че ще са им нужни поне пет минути да проникнат в охранителната им система и да я деактивират. Пет минути. Триста секунди.

Двеста деветдесет и девет…

Макс се нахвърли на Къби с боен рев. Неколцина от войниците се разсмяха. Въобразяваха си, че гледат продължението на предишната схватка. Съвсем очаквано от дребните чудовища в калта.

Двеста деветдесет и осем…

Секундите се изнизваха. Опитах да погледна назад към Приянка и Роман, но не ги мярках през главите на развълнуваните деца между нас. Едва не подскочих, когато Къби изрита Макс в гърлото, карайки очите му да изхвръкнат от орбитите.

Той залитна назад и се блъсна в тълпата от децата, които веднага го изтикаха обратно към Къби. Тя моментално го просна по гръб точно пред мен. Лепкава кал плисна към обувките ми.

Макс ме погледна от земята, напълно загубил доскорошното си самообладание.

„Извинявай“ — оформих с устни, а Къби дойде да го издърпа грубо на крака.

— Хайде, не се отказвай толкова лесно — каза му. — Тъкмо започвам да се забавлявам!

Той залитна, мъчейки се да се съвземе от последния удар. Финтира надясно и успя да заблуди Къби. По лицето ѝ се изписа искрена изненада, когато левият му крак се озова в свивката на едното ѝ коляно и я накара да загуби равновесие.

Момчето до мен кресна възторжено и разпери юмрук във въздуха.

Движението сякаш се случи на забавен кадър пред очите ми и секундите така се проточиха, че очаквах да спрат напълно. От юмрука му изригна сила, която първо вдигна връзките на кубинките на войника над нас, сетне обгърна цялото му тяло. Както си стоеше със злорада усмивка на лице, гърбът на войника се изви болезнено и устата му зейна в безмълвен вик. Накрая полетя от издигнатата пътека.

И се стовари в калта при всички нас.