Тъмен завет

Тридесет и шеста глава

Войникът се строполи на земята, вдигайки вълна от катранена кал. Макс успя да отскочи встрани, но на Къби ѝ се наложи да се претърколи, за да не падне върху нея. Всички изглеждахме не по-малко учудени от войника. Синьото момче притисна ръка към гърдите си, сякаш физически бе ударило мъжа.

В първия момент никой не помръдна. Възцари се пълна тишина. След това се спусна хаос. Наоколо проехтяха смаяни възклицания, а отгоре се чу тропане на метал — войниците вадеха оръжията си.

Къби посегна към пистолета на падналия мъж.

Роман изкрещя:

— Едно!

Не се замислих. Не казах нищо. Просто реагирах. Намерих онази сребриста нишка в съзнанието си, вкопчих се в нея и я застисках, докато не удуших енергията, вибрираща в двата прожектора над главата ми. Стъклата и крушките им се пръснаха на парчета, принуждавайки войниците и децата наоколо да се разпилеят.

Гласовете над нас се пропиваха с паника.

— Код „Бяло“! — извиси глас някой. — Имаме код „Бяло“… Съобщи по радиостанцията…

— … не работи…

— … мъча се да извикам подкрепления, но сигналът… Нещо не е наред със сигнала!

Много от децата се разтърчаха из арената с разперени към прожекторите ръце. Претовареното електричество накара крушките да се взривят, обсипвайки със стъкла и искри войниците под тях.

Пълният мрак ме дезориентира за миг. Препънах се, но бързо стъпих на крака и се завъртя към останалите. Силуетите им се открояваха в нощта, не различавах лицата им, но очите ми лека-полека се приспособяваха към тъмното. Повечето деца изпълняваха нарежданията ни и се бяха скрили под металните пътеки, където войниците трудно можеха да се прицелят в тях.

Каквото всъщност и опитваха да направят в момента.

— Две! — изкрещях.

Момичетата до мен бяха Сродници. Докоснаха ме с ръце, докато вдигаха войниците във въздуха, следвайки сигнала на другите като тях. Писъците на мъжете, полетели към земята, трябваше да ме стреснат. Вместо това обаче страхът им потече като бурен електрически поток през тялото ми и като че усили думите, жужащи като недобре настроена радиостанция в съзнанието ми.

Върнахме си силите.

Превъзхождаме ги числено.

Контролът е в наши ръце.

Щом не можехме да оправим повредената система, щяхме да я разбием на парчета и да я изградим наново.

Далечни крясъци — малцината войници, работещи в самата сграда, се изляха на металната пътека от вратата на втория етаж. Но още преди да минат над входната клетка, вече хвърчаха към земята.

Няколко от наемниците се мъчеха да избягат от арената, изкачвайки се по металната мрежа на клетката, но малка групичка Сродници им налетя с писъци и юмруци и бързо ги свали. Нечий тъмен силует на покрива съумя да стреля веднъж, преди да полети напред. Пушката му падна в калта секунда преди него.

Из въздуха засвистяха още изстрели, но децата скоро обградиха войниците, изтръгнаха оръжията от ръцете им и още преди да са станали на крака, ги затласкаха присмехулно към другия край на арената.

— Отзовете се! Има ли някого? Код „Бяло“!

Наведох се да взема пистолета, потънал в калта пред краката ми. С беснеещ пулс блъснах дръжката му в главата на войника с радиостанцията и той отново се просна на земята. Зад гърба ми се чу металното изщракване на вдигнат предпазител. Завъртях се към звука.

— Залегни! — нареди ми Къби, а сетне с неочаквано спокойствие простреля войника, когато не бях забелязала да ме връхлита в гръб.

Той падна с агонизиращ рев, стиснал унищоженото си коляно. Когато вдигнах поглед, най-накрая съзрях по-дребничките силуети на малките деца, притичващи покрай стената към главната сграда. Макс куцукаше зад тях с пистолет в ръце.

— Три? — попита Къби.

— Три — кимнах аз.

— Три! — изкрещя тя.

Хората ѝ се спуснаха към нея, въоръжени с откраднатите пистолети. Повечето войници лежаха на земята с ръце зад главите и забити в калта лица, но неколцина още бяха на крака и стреляха по децата. Чух, че някой зарежда пистолета си, и се извърнах към звука. Група момчета притича покрай мен, шляпайки с бясна скорост през калта. Следваха Къби, която вече препускаше към мрежата, разделяща арената от централната сграда.

Нов куршумен залп разцепи въздуха зад мен. Хвърлих се по очи на земята, покривайки главата си с ръце, и въздухът изхвърча от дробовете ми. Момчетата сякаш подскочиха, когато куршумите удариха гърбовете им. Кръвта им плисна още преди да се сгромолясат на земята.

Тялото ми като че ли стана съвършено безчувствено. Калта се впиваше в мен, сякаш искаше да ме повлече надолу, да ме задуши. Не можех да се опра на дланите си. Арената започваше да се върти пред очите ми, да се размива.

Ставай!

Къби и няколко от приятелите ѝ се спуснаха обратно към нас, стреляйки с яростни викове по войника, свалил момчетата. Като ги достигнаха, коленичиха до тях и започнаха да опипват телата им за пулс, да ги разтърсват. И никой не забелязваше другия войник, прицелил се в тях. Отворих уста да извикам, да ги предупредя, ала беше твърде късно. Когато стрелбата му най-сетне стихна, единствено Къби се надигна от земята.

Изправи се!

Калта се превърна в сняг под мен.

Ставай!

Понечих да вдигна глава, но в тялото ми сякаш не беше останала и капчица сила. Онези момчета… защо си бях въобразила, че ще успеем? Защо се заблуждавах, че всички ще се измъкнем живи оттук?

Изправи се!

Тъмна фигура препускаше към мен, стреляйки по нещо, което не виждах. За една неистова секунда си помислих, че е Лиъм. И зачаках внимателните му ръце да ме вдигнат, да ме отведат оттук. Вместо това фигурата спря до мен, зае отбранителна позиция и продължи да стреля. Изстрелите му бяха като гръм, тътнещ в ритъм с трескавия тропот на крака, устремени към оградата.

Можеш да станеш.

Трябва да станеш.

Можех да стана. Можех сама. Отново и отново, и отново. Докато имах въздух в дробовете си, можех да се изправям на крака.

Плъзнах длани нагоре в калта, измъквайки ги изпод тежестта на тялото си. Щом се изравниха с раменете ми, разперих пръсти за опора и се надигнах от земята. Фигурата до мен прокара ръка по гърба и раменете ми — Роман.

Маската му бе паднала в мрака и по лицето му се четеше чист ужас.

— Ранена ли си? — изкрещя той.

Поклатих глава, неспособна да отговоря с глас. Долепих дясна ръка до лявото си рамо. Добре съм. Роман кимна и ми отвърна със същия жест. Всичко е наред.

Можех да стана. Можех сама.

По лицето му лъщеше тънък слой пот и тялото му започваше да трепери по онзи познат начин. До броени минути, и болката щеше да го връхлети.

Сграбчих свободната му ръка, щастлива да усетя здравата хватка на пръстите му около моите. Трябваше да се уверя, че няма да изостане. Още е тук, още е невредим.

Приянка ни чакаше на вратата с кипящо от сила тяло и обезумяло изражение на лице. Като видя, че сме добре, се обърна и побягна с останалите към сградата. Бутнах Роман към нея.

— Върви! — наредих му. — Ще проверя дали другите имат нужда от помощ.

— Пет минути — каза той и пак притисна ръка към рамото си.

Сторих същия жест и ми поолекна. Добре сме.

Той си запроправя път през тълпата от деца и изчезна в сградата. Една от приятелките на Къби стоеше до оградата с пушка в ръце и махаше на всички да влизат. Като ме видя, спря да маха. Извърнах се да проверя кой е зад мен.

Единствено войници. Тичаха към нас, оплискани в кал и с яростни викове на уста. Макар и оказали се без оръжия, все още разполагаха с тейзъри. Палки.

— Наистина ли няма други? — учудих се.

— Ти си последната — отвърна момичето, докато заключваше портата. — Действай!

Кимнах. Приянка не беше изключила окончателно електричеството в арената — само го беше прекъснала временно. Незабавно го върнах в оградата. Достигайки я, войниците запищяха, а ние просто се обърнахме и поехме навътре.

Някой, вероятно Сродник, бе изкъртил вратата на стаята за обеззаразяване, за да улесни достъпа ни до сградата. Кутиите с лични вещи вече бяха преровени, но аз не си направих труда да проверя дали моите дрехи още са там. Бяхме оставили истинските си притежания в колата, паркирана на цели осемдесет километра северно оттук, на границата между Тексас и Оклахома.

Всички следвахме дирята на унищожението надолу по стълбище, което не си спомнях да съм зървала на идване. Приянка и Роман ги нямаше.

Дай им малко време — помислих си, игнорирайки острия бодеж на тревога в корема ми.

— Къде отиваме? — провикна се същото момиче към някого тъкмо когато свърнахме след последния ъгъл на стълбището и сами видяхме.

Стояхме пред огромен гараж.

Сигурно се простираше по цялата дължина на арената. Вътре бяха паркирани не само личните автомобили на наемниците, но и военни камиони и микробуси, с които по всяка вероятност караха децата дотук.

На задната стена имаше шкафчета и дъска с кукички за ключове. Вратите на шкафчетата вече бяха изкъртени, а съдържанието им — чанти, раници, дрехи — преровено. Къби хвърляше всякакви лични вещи на децата, подредени в учудващо хрисима опашка.

— Използвайте колите по не повече от няколко часа — пробвах да надвикам ръмжащите двигатели и развълнуваното, трескаво бърборене на децата. — И не спирайте за нищо!

Няколко ми отвърнаха с потвърждение, че са разбрали инструкциите ми. Макс и една тийнейджърка качваха част от по-малките деца в някакъв джип. Той им махна, а момичето зае шофьорската седалка. На предната пасажерска се настани едно момче.

Явно повечето тръгваха заедно. Дотук добре. Но наблюдавайки ги как се отделят на групички, спрях и надникнах притеснено към изхода.

Хайде — помислих си. — Къде се губите бе, хора?

Къби раздаде набързо ключовете за колите, оставяйки два по-малки за нас. Докато минаваше покрай мен, ми ги метна с широка усмивка на лице.

— Ще се видим в следващата дупка, заек.

Ключовете не бяха за кола, а за два от мотоциклетите, паркирани до далечната източна стена на гаража. Макс дотича до мен, отскачайки встрани от един зелен джип, който профуча край нас.

— Забелязваш ли ги някъде? — провикна се към мен.

Минаха секунди. Минути. Повече.

— Дали да не отида да ги потърся…?

— Не, ето ги! — изкрещя Макс и се изстреля като куршум покрай оставащите автомобили.

Видях ги секунда след него. Приянка почти носеше Роман на гърба си. Вените и сухожилията по ръцете ѝ изпъкваха и цялата се тресеше като чайник върху печка.

— Стана — извика тя, натъквайки се на изражението ми. — Стана, стана, стана!

— Чудесно…

— С мотори ли ще сме? Обожавам мотори, о, боже, обожавам ги…

Плеснах с ръце пред лицето ѝ. Приянка се обърна към мен с разширени зеници и пламнали от нетърпение бузи. Мъкнеше тялото на Роман върху раменете си, а дори не се беше изпотила.

— Тръгваме ли? Действаме ли? — попита. — Защо ме зяпаш така?

Проверих пулса на Роман. Очите му се открехнаха леко и когато Приянка го остави на земята, той притисна дясната си ръка към лявото рамо. Държеше спринцовка.

— Претършувахме медицинското им крило, няма страшно — обясни Приянка. — Като се измъкнем оттук, ще взема дозата, ще се успокоя, обещавам, владея се, добре съм, само ме оставете да полетя още малко… оставете ме да полетя.

— Ако обещаеш да се владееш — стиснах я за китката, — ще те оставим.

Роман погледна мотоциклетите и съумя да изрече:

— Не мога.

Челото му се сбърчи в явна агония.

— Можеш. — Макс вдигна колана на един от войниците. — Помниш ли как се кара мотор? — Попита той Приянка.

— Помня, че те побеждавах във всяко, всяко, всяко едно състезание — отвърна тя, поемайки колана от ръцете му. — Качете го зад мен и да си обираме крушите!

Приянка яхна първия мотор и ни остави с Макс да наместим отпуснатото тяло на Роман зад нея. Преметнах колана през гърдите му и го закопчах с безмълвна молитва.

Тя запали и отпраши към вратата още преди с Макс да сме се качили на нашия мотор.

— Това е… — подхвана той.

— Не го мисли — казах му. — Просто тръгвай.

Думите ми се сляха със стърженето на гаражната врата, когато другите най-после успяха да я отворят докрай. Всички изхвърчаха сред оглушителна какофония от клаксони, разбивайки вратата от метална мрежа, която ми се беше сторила толкова страховита на влизане. Първите пикали и джипове пометоха цялата ограда с нея и я сгазиха в прахоляка. От колите зад тях се разнесоха ликуващи викове. Звукът се разля като вълна над всички ни и сякаш захрани наелектризиращите наченки на надеждата.

След като и последната кола напусна гаража, Макс натисна педала на газта и изравни мотора ни с този на Приянка. Изфучахме с бясна скорост и светът внезапно се разтвори пред нас. Тъй като прожекторите не работеха, виждах само необятно небе, осеяно със звезди.

Щом не ни възприемат като човеци — мислех си, — ще им дадем да разберат, че сме нещо повече.

Колата ни чакаше точно където я бяхме оставили — зад един порутен, обезлюден търговски център отвъд границата с Оклахома. Вече не можех да преброя колко коли бяхме откраднали досега, само за този план си бяхме присвоили две. Едната скрихме тук, а с втората се върнахме в Тексас и я зарязахме на бензиностанцията, където ни заловиха.

Един по един свалихме униформите и ги захвърлихме заедно с моторите. Макс се откъсна от нас за малко и тръгна към ведрата табела, приветстваща ни след щатската граница.

— Приемаш ли поканата на Оклахома да „откриеш съвършенството“? — попитах го, гледайки как кръстосва съсредоточено с отметната назад глава. Можех да се закълна, че чувам далечно бръмчене на хеликоптери. — Трябва да вървим.

Или пък това беше звукът от вятърните турбини? Подминахме стотици, щръкнали от земята като цветя с откъснати листенца. Приличаха ми на скелети — съвсем удачно за тази част от страната, изглеждаща толкова стара и потънала в прахоляк, досущ като разпадащи се кости.

— Всичко… наред ли е?

Роман се свести малко преди да стигнем до колата, но още не ми се струваше добре. Кожата му белееше като тебешир и се олюляваше, крачейки към мен. Пресегнах се инстинктивно да му дам опора. Той ми стрелна леко печален поглед, но все пак прие помощта ми.

Сега, след като страхът и гневът в сърцето ми бяха прегорели, вътре се стелеше единствено онази тишина. Тишина, която не те държеше заложник, а ти изясняваше всичко. Уютната тишина в компанията на някого, който вече не се нуждаеше от думи, за да знае какво е в сърцето ти.

— Мисля, че трябва да се покрием някъде за известно време и да си съставим стратегия — каза Приянка, идвайки зад нас. Успокоителното започваше да действа и краката ѝ се влачеха в прахоляка. — На Макс му е потребно време да се приготви за риболов. Ако някой има предложения за такова митично място, цялата съм в слух.

Оклахома… Доколкото знаех, никой от бившата Детска лига не живееше тук. Само… не можех да повярвам, че не се сетих по-рано. Сам и Лукас, приятелите на Руби, се преселиха в Канзас с фалшиви лични документи след изчезването ѝ. Дадоха ни адрес, в случай че се натъкнехме на Червени, нуждаещи се от помощта им.

Просто не ми се щеше да нарушавам крехкото им спокойствие.

Отчаяните времена налагат отчаяни мерки — помислих си. Само дето отчаянието вече ни беше постоянен спътник.

— Досещам се за едно място — казах.

В сравнение с ада от изминалите дни следващите няколко часа протекоха с изненадваща лекота. След като реших, че съм шофирала достатъчно, предадох волана — и адреса на Сам и Дукас — на Роман. В умората си просто поддържахме курс на север, докато слънцето не изгря и не влязохме в Канзас.

— Събуди се, Дороти2 — поразклати ме Приянка. Вдигнах глава от рамото ѝ, където бях заспала, и се поизправих на задната седалка. — Прескочихме луната и ето ни в Канзас.

Замъгленият ми от съня ум даде друг глас на думите ѝ.

Аз съм Гейб. Това е Дороти.

— Не ме наричай така — казах, потривайки лицето си.

— О, но Дороти толкова ти отива, като се замисля…

Дороти, май… май не биваше да напускаме Оз…

— Прия — натъртих аз с мъничко от онази стара болка. — Никога не ме наричай така.

— Добре — отвърна кротко тя.

— Това трябва да е, нали? — посочи през предното стъкло Макс.

В далечината се открояваше малка селска къща с отделна дървена постройка, навярно барака или хамбар. Като свърнахме по дългата ѝ входна алея, мярнах няколко пасящи крави, шепа превъзбудени кози и кочина с две прасета.

— Изглежда безопасно — обяви Приянка, когато Роман паркира.

Излязох първа и опитах да надзърна през прозорците на къщата. Плътните бели пердета напълно скриваха вътрешността ѝ. Другите останаха при колата, а аз се качих на верандата, за да почукам на вратата.

Никой не ми отвори. Долепих ухо до дървото, ослушвайки се за движение вътре. Личеше си, че има някой вкъщи. Забелязваха се пресни отпечатъци от обувки в калта, водещи от къщата до коритото в кочината, както и до курника от другата страна на хамбара. Един петел мина наперено покрай нас, тръгнал към малката шумна постройка. Пътят му се пресичаше с втора диря от стъпки, тази към вратата на хамбара.

— Зу… — подхвана Роман, пресягайки се към пистолета си.

Махнах му да остане на мястото си. Сам и Лукас едва ли често имаха посетители. Можеше да сме ги уплашили с неочакваната си поява.

Отворих предпазливо вратата на хамбара, отстъпвайки назад заедно с нея. Когато никой не изскочи отвътре, влязох и плъзнах поглед из мрака.

След миг някой ме сръчка в гърба с дулото на пушка.

— Ръцете горе! — нареди познат глас. — Обърни се съвсем бавно…

Щом осъзнах кой стои зад мен, тялото ми сякаш пламна и сърцето ми така затуптя, че очаквах да се взриви всеки момент. Някак съумях да извърна глава назад.

— Божичко! — Лицето му пребледня под брадата. Той свали пушката. — Можеше да те гръмна! Уплаши ме до смърт…

Втурнах се напред и се хвърлих на врата на Лиъм.

Три години по-рано

Стигнахме преди изгрев в Блекстоун, спящо градче, което още не се беше пробудило от икономическия спад в страната. Няколко от кварталите, през които минахме, издирвайки стенописа от шифрованото послание на Лиъм и Руби, приличаха на оставени на произвола.

— Добре — измърмори Дунди. — Започвам да се чувствам нелепо…

В дните, когато още обикаляхме с Бети, обичахме сутрини като тази, защото шансовете да ни видят и докладват спадаха достатъчно, че да можем да паркираме някъде и да починем за няколко часа. Сега обаче долавях обратния ефект върху Дунди. Той клатеше глава след всяка изоставена къща, въздишаше всеки път, минехме ли през дупка в асфалта. Очевидно онова, което аз възприемах като голям късмет, за него беше недовършена работа.

Имаме още много да се трудим. Колкото повече мислех по въпроса, толкова повече ми натежаваше подобно прозрение. Струваше ми се неосъществимо — колко още улици, колко още квартали изглеждаха по този начин? Как щяхме да ги оправим в рамките на един живот?

— Натам… — посочих аз. Малък пътен знак едва се крепеше на стълба си. Беше изкривен и огънат назад, но все пак се четеше. — Старата главна улица е надясно. Звучи обещаващо.

Колкото и часове да се бяхме лутали в кръг, щом намерихме правилната улица, без усилие открихме и стенописа. Закачулен светец ни приветстваше с разтворени ръце. На фона на мръсната тухлена стена боите изглеждаха ярки и пресни. Намокрена от лекия дъждец, картината сякаш сияеше.

Няколко коли бяха паркирани пред магазините по улицата. Виждаха се бакалия, аптека и…

— Ето го кафенето — посочи Дунди. — Добре. Какво трябваше да сторим сега?

— Трябва да напишем някакво име на стената и да оставим камък — прочетох пак от листа. — Сетне трябва да влезем в кафенето и да си купим чай.

Той ме погледна.

— Защо точно чай?

— Това ли ти се вижда най-странно? — учудих се. — Имаш ли нещо за писане?

Претърсихме колата и накрая се докопахме до стара химикалка от жабката. След като огледахме улицата, за да се уверим, че никой не ни наблюдава, излязохме от колата и отидохме до стенописа. Студеният въздух хапеше кожата ми, докато се взирах във внушителната картина.

— Ама че абсурд! — измърмори Дунди, мъчейки се да надраска името си върху една от изрисуваните тухли.

Буквите бяха толкова бледи, че дори не си направих труда да напиша своето име, като ми подаде химикалката.

Още в началото го бях предупредила, че не поемаме на лов за провизии, и продължавах да смятам така. Много добре знаех, че адресът няма внезапно да изникне на стената, след като изпълнехме успешно мистериозните стъпки от листа. Най-вероятно самите те нямаха никакво значение — важно беше да ни видят, че вършим това. Явно някой наблюдаваше мястото и щеше да докладва на Лиъм и Руби, че сме дошли и чакаме да ни вземат.

— Трябваше просто да ни даде скапания адрес — измрънка Дунди. — Чувствам се глупаво. Хайде, да се връщаме в колата…

— Чакай малко — спрях го, оглеждайки земята наоколо. — Камък…

Взех едно отчупено парче тухла и пак се обърнах към стенописа. В инструкциите не пишеше къде точно да го поставя, ето защо си избрах да е в краката на нарисуваната фигура.

— Това е абсурдно — повтори Дунди, пъхвайки ръце в джобовете си.

— Иди да купиш чай — казах му.

Искаше ми се да го придружа, ала не биваше да привличаме внимание, особено ако така можеше да подплашим Лиъм и Руби.

Дунди въздъхна, но затътри крака по калната улица.

— Чакай малко — спрях го.

Той ми позволи да сваля леко шапката му и да наглася шала му така, че да скрива идентификационната му значка. Махнах очилата му за всеки случай. Сигурно нямаше нито една снимка без тях.

Дунди ме удостои с леко разфокусиран, но осезаемо яден поглед.

— Само този път — обещах.

Чакането в колата бе същинско мъчение. Когато най-сетне се появи на улицата с две изпускащи пара чаши, изглеждаше още по-недоволен и отпреди.

— Нищо ли? — попитах.

Той ми подаде любимия ми горещ шоколад.

— Хвърлих на всички в кафенето толкова съмнителни погледи, че ако Лиъм и Руби не се появят, местната полиция гарантирано ще дойде… ох, проклятие…

Горещ чай плисна към гърдите му и Дунди се зае да попива мокрото със салфетка. Чашата пак се наклони опасно.

— Дай ми я — предложих.

Докато ми подаваше пластмасовата си чаша, защитната ѝ картонена обвивка се смъкна малко по-надолу.

Оставих напитката си и я изхлузих напълно. Завъртях чашата, за да му покажа адреса, написан от едната ѝ страна.

Дунди се облегна на седалката си и пусна салфетката на пода на колата.

— Така — каза той. — Дай да видя картата отново.

В крайна сметка се оказа, че адресът дори не е на къща. Отведе ни по тясна задна уличка към разчистен парцел земя. Щях да се досетя, че това е мястото, дори да не бях зърнала цифрите, изписани със спрей на дървото в дъното на уличката, или пък червения пикап, паркиран леко встрани.

Дунди спря до пикапа и угаси двигателя. За момент просто останахме по местата си, заслушани в шумоленето на дъжда по листата на близките дървета. Капките се стичаха по предното стъкло, замъглявайки видимостта ни към света наоколо.

— Какво ще кажеш да излезем и да се поогледаме? — предложих, вече стиснала дръжката на вратата.

— Добре — съгласи се той.

Разделихме се, за да обиколим по-бързо мястото. Като наближих отсрещния край на полето, дъждът започна да звучи различно. По-силно. Навлязох по-надълбоко в горичката, избутвайки храсталаците по пътя си, докато не установих причината.

— Зу? — извика ме Дунди.

— Тук съм! — Размахах широко ръце, за да ме забележи. — Ела да погледнеш!

И Дунди погледна, ала изобщо не му хареса онова, което видя. Единствената дума, с която можех да опиша изражението му, беше „мрачно“.

— Какво има? — настоях аз.

Преди да ми е отговорил, сред мъглата изникна тъмен силует. Движеше се бързо и плавно по сребристата повърхност на езерото. Карирана риза. Бейзболна шапка. Подсвиркваше си песен на „Ролинг Стоунс“.

Лиъм.

Завъртя се върху тясната пейка на лодката, очевидно съзрял двама ни с Дунди. Спускането от горичката към водата беше стръмно, прекалено стръмно да изтичам и да го посрещна така, както ми се искаше.

— По дяволите, не е за вярване, че ме изпреварихте! — провикна се той, обръщайки лодката, за да я спре до брега. — На стотина метра в тази посока има нещо като плажче, откъдето ще ми е по-лесно да ви взема… Освен ако не копнееш да се метнеш като лебед в обятията ми, Дундич? Знаеш колко си падам по драматичните срещи.

Дунди тръгна в уречената посока. Лиъм ме изгледа въпросително от лодката. Аз свих рамене. И двамата познавахме Дунди. Към някои ситуации се приспособяваше по-бавно.

Хълмът се оказа по-каменист, отколкото очаквах. Дунди се обърна да ми помогне, наблюдавайки ме изпитателно, докато прескачах някакво повалено дърво.

— Добре съм, сериозно — изшушука, усещайки, че и аз го наблюдавам.

Щом стигнахме до равния участък от брега, Лиъм вече ни чакаше там. Пуснах ръката на Дунди, а Лиъм скочи от лодката тъкмо навреме да ме прегърне, когато хукнах към него. Разсмя се леко задъхано и ме завъртя в кръг, докато и на двамата не ни се зави свят.

— Ето така обичам да ме поздравяват! — каза той и подръпна килната ми шапка върху ушите ми.

Веднага, щом ме остави на земята, забих юмрук в корема му. Той се преви надве със смях.

— Повече да не сте посмели да си тръгнете без предупреждение! — смъмрих го аз, давайки израз на шестмесечните си тревоги и гняв. — Не се прави така.

Лиъм изпъна гръб и радостта напусна изражението му.

— Вярно е. Не е редно. Ако имаше как да ви предам съобщение, без да рискувам някой да го пресече… но трябваше да намеря начин. Просто накрая настъпи такава лудница, особено след случката с бащата на Руби. Наложи се да се измъкнем, преди нещата да се влошат още повече… независимо от последиците.

Споменатите последици се състояха в това, че правителството обяви и двамата за бегълци от закона. На нито един друг пси не бяха наложени толкова много проверки и вечерни часове като на Руби, а когато с Лиъм избягаха, тя наруши обещанието си към временния президент и Обединените нации да следва стриктно уговорките помежду им. Вече не ни позволяваха да живеем извън системата, която правителството така методично ни беше устроило. Не и законно.

— Не е… — подхвана Дунди, но се спря.

Още стоеше с ръце в джобовете на якето си, чиято материя бе достатъчно фина, за да видя, че са свити на юмруци вътре. Лиъм отвори широко обятия.

— Готов съм за втори рунд, приятелче. Не се съпротивлявай на хипарското в себе си.

— Възможно ли е първо да се скрием от дъжда? — попита Дунди, сваляйки очилата си, за да ги избърше в ризата си.

Лиъм впери поглед в него, докато дъждът се стичаше по козирката на оръфаната му шапка. Накрая отпусна ръце до тялото си и пак надникна към мен. Усмихнах му се горчиво.

Това не ми се нравеше. Очаквах да е малко неловко отначало, а и поведението на Лиъм, сякаш нищо не се е случило, не помагаше особено, но пък не виждах причина да е чак толкова неловко.

Отидох зад Дунди, сложих ръце на гърба му и го бутнах напред, докато накрая не се отпусна дотам, че да прегърне Лиъм набързо.

— Извинявай — измънка той. — Просто съм уморен. Тръгнахме рано.

— Помня колко обичаш да ставаш рано. Помня и как веднъж те пренесох като булка от една мотелска стая до Бети, за да поемем преди съмване.

Дунди пак свали очилата си, за да ги подсуши, макар че този път не бяха мокри.

Напрегнатото мълчание наново се възцари помежду ни.

— Ви в колата ли е? — попита Лиъм, надзъртайки зад нас.

— Имаше работа — обясни Дунди.

Изражението на Лиъм посърна.

— Аха. Може би следващия път.

— Може би — каза Дунди, а после кимна към лодката. — Ще се съберем ли и тримата? Предполагам, че скривалището ви е на отсрещния бряг на езерото.

— Правилна догадка, драги ми Дундисън — потвърди Лиъм, извръщайки се към водата с ръце на хълбоците. — Не е голямо колкото езерото Лий, но пък нали всички езера трябва да си имат кумир? Страхотен късмет е, че намерихме такова място.

— Обстановката наистина е доста… позната — провлече Дунди.

Поредният объркан поглед помрачи усмивката на Лиъм, но той се съвзе светкавично и ми помогна да се кача в лодката. С усилие се събрахме и тримата. В крайна сметка се наложи да седна на дъното ѝ, използвайки пуловера на Дунди като постелка. Лиъм ни избута обратно във водата и скочи вътре с отработена лекота. Подадох му греблата.

— Ииии — потегляме.

Лодката се понесе покрай брега и Лиъм запретна ръкави. Хладът и подгизналата му риза като че ли не го притесняваха. Дори сияеше от радост. Изглеждаше някак… спокоен. Като никога преди. Ведрината се бе завърнала в очите му и лицето му пак имаше онзи здрав вид. Спомням си как в последните трескави седмици, преди да затворят лагерите, на моменти не можех да го позная. Цялата тревога, скръбта по брат му, постоянните заплахи към Руби — всичко бавно го съсипваше и дълбаеше дупка в сърцето му.

— Извинявайте за потайността — каза той. — Стараем се да коригираме спънките при осъществяването на контакт. Сега всичко изглежда доста объркано, но едва ли старата мрежа ще срещне някакви трудности с разпространяването на инструкциите през следващите няколко седмици.

— Чакай малко. На кого още разпращате съобщения? — попитах.

Лиъм гребеше с усмивка на лице.

— Това не е просто нашият нов дом. С Руби решихме да го превърнем в убежище за други деца в беда. Вече взехме три по сигнал на стари приятели от Детската лига.

— Страхотно! — удивих се. И съвсем типично за тях. Веднага си ги представих как обикалят по тъмни улички, помагайки на деца в нужда. — Бегълци ли са?

Лиъм надникна към Дунди, който седеше с гръб към нас, потопил пръсти във водата.

— Тримата при нас са били малтретирани, след като се върнали в домовете си.

Ръката на Дунди застина във водата.

— Е — подех с пресилена бодрост. — Това е… чудесно. Даже страхотно. — Неловкото мълчание се завръщаше. — Как се озовахте тук?

Докато разказваше историята, Лиъм постепенно се отпусна. След като двамата с Руби бяха изчезнали, седмици наред бяха живели в палатка, докато Хари, доведеният баща на Лиъм, не отишъл да ги вземе. А когато банката обявила за продажба апартамента над кафенето ѝ, госпожа Уайт им продала къщата си. Прекалено уморително било да пътува от дома до работа и обратно, обясни Лиъм, защото до къщата се стигало само през езерото или с дълъг преход през гъстата гора, обгърнала цялата местност. По-голямата част от лятото посветили на ремонти, за да съберат в комфортни условия възможно най-много деца. Освен това изкопали тунел за бягство през мазето.

Лодката излезе на другия бряг и Лиъм изскочи да я издърпа докрай на сушата. С Дунди изчакахме да я върне в малкия ѝ навес, който после загърна с брезент, за да не го вали дъждът. През това време се възползвах да издърпам Дунди настрана, приковавайки го с поглед.

— Скривалище за деца сред гората, до брега на езеро, и то под закрилата на Оранжев пси — прошушна Дунди. — Не, изобщо не ми звучи познато.

Изтръпнах.

— Моля те, не им го казвай.

— Повярвай ми — настоя той, отправяйки очи към черната пътека, криволичеща между дърветата, — нищо няма да им кажа.

Не ми се вярваше.

— Насам — обади се Лиъм. — Имаме да повървим малко, а Руби ни чака с горещ шоколад.

Почти ненавиждах Дунди, задето ме подсети за „Ийст Ривър“. Това място нямаше нищо общо с лагера — с Руби и Лиъм начело, тук несъмнено щяха да постигнат всичко, което „Ийст Ривър“ само обещаваше. Пък и вместо множество малки колиби, тук се издигаше просто една огромна приветлива къща. Веднага я видях заедно с нещо друго.

— Това на дървото къщичка ли е? — изненадах се, сочейки платформата, вградена в близкото дърво.

Лиъм се засмя.

— Да. Още не е готова, но ми хрумна, че ще е много забавно. Пък и ако децата искат уединение, просто ще се качват горе.

Вратата на къщата се отвори рязко и Руби излезе на покритата веранда. Държеше два чадъра с ядосано изражение на лице.

Лиъм я погледна гузно.

— Бързах.

— Бях ги оставила до вратата — изтъкна тя.

— Добре де, развълнувах се и ги забравих, знаеш как е — отвърна той. — Имаме си гости, скъпа. Ела да ги поздравиш.

Тя врътна очи, отвори единия чадър и тръгна към нас. Имах чувството, че сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми. Да я видя с топъл бял пуловер, червени гумени ботуши и лице, най-сетне освободено от сенките, бе най-хубавата награда след цялото онова тревожно чакане и търсене. Тя бутна втория чадър до гърдите на Лиъм и ме прегърна.

— Замръзнала си — каза и ме притисна още по-плътно до себе си.

Пуловерът ѝ беше мек и ухаеше приятно на канела и карамфил.

— Страхотни ботуши! — възкликнах.

Тя поклати глава.

— Лиъм е запазил чувството си за хумор. Впечатлена съм, че си устоял на желанието да го бутнеш в езерото, Дунди.

Той обаче се взираше в нея почти втрещен. Напълно го разбирах. Все едно намирахме друг човек. За пръв път я виждах толкова спокойна. В такъв покой.

— Да ти призная — поде Дунди, — действително ми хрумна веднъж или петдесет пъти.

Когато Руби отиде да го прегърне, той не се възпротиви. Приласка я към себе си, заровил лице в свободната ѝ плитка.

— За протокола, онзи хипарски момент си беше много забавен — настоя Лиъм.

— О, да — отвърна Дунди, най-сетне звучейки като себе си, — само дето се случи единствено в твоята глава.

Познатият ритъм на разговора ме накара да се отпусна. Руби поведе Дунди към верандата с ръка на гърба му и го попита как сме пътували.

Лиъм ги загледа и усмивката му постепенно посърна.

— Няма страшно — успокоих го с приглушен глас — Просто беше разтревожен. Дай му малко време.

— Така ли? — каза Лиъм и подръпна закачливо шапката върху очите ми. — Престани да ми четеш мислите, ако обичаш. В тази къща има място само за един телепат.

Над вратата висеше мъничка дървена табела с надпис „УБЕЖИЩЕ“. Веднага, щом прекрачих прага, името се оправда. Вътре цареше топла, уютна атмосфера, съвършено откъсната от хладината на външния свят. От кухнята се носеше неустоим аромат на масло и отнякъде се чуваше пукот на разпален огън.

Руби изхлузи ботушите си и ги остави до три чифта кални кецове. Лиъм също се събу и ние последвахме примера им. Докато закачвах мократа си шапка на една от кукичките, за да съхне, от горния етаж се разнесоха гласове.

— Скалъпих нещо като обяд — каза Руби. — Искате ли първо да ви разведа из къщата?

— Здрасти! — извика някой от другия край на коридора.

Вдигнах очи и изобщо не се изненадах да открия три любопитни лица. Момчето с тъмна кожа изшътка на момичето, което продължи да ни маха все така развълнувано. Руби и Лиъм си размениха любвеобилни погледи.

— Това са Чарлс и Сузуме — представи ни Руби. — А това са Лиза, Мигел и Джейкъб.

И тримата изглеждаха горе-долу мои връстници на около четиринайсет, но второто по-свито момче — Мигел, бе по-дребно от приятелите си, затова ми се стори на по-малко години. Обиколиха с нас горния етаж и момчетата ни показаха леглата си, наметнати с покривки, които бабата на Руби им беше ушила. Лиза си имаше собствена стая, която явно не беше по неин вкус.

— Само за малко е — увери я Руби, отвръщайки на широката ѝ усмивка. Сетне погледна към нас — Сам ни изпрати съобщение, че се грижели за едно момиче, което се нуждаело от дом.

Чух я, но осъзнах думите ѝ с няколко секунди закъснение. По изражението на Дунди си пролича, че и при него е станало така. През цялото това време ли бяха поддържали контакт със Сам и Лукас?

— Как са Сам и Лукас? — поинтересувах се, гневна на себе си, задето търсех потвърждение. — А Миа?

— Справят се — отговори Лиъм. — Миа иска да се върне на училище, но за целта ѝ трябва официален попечител. Е, вие знаете как е. Май са разочаровани, задето временно прекъснахме връзките си с Червените, и напълно ги разбирам.

Ведрото изражение на Руби повехна леко. В очите ѝ изплува неприкрита болка.

— Смятам, че всички сме разочаровани заради това. — Дунди се обаждаше за пръв път, откакто бяхме влезли в къщата. — Но поне с официалната система за проследяване можем да сме спокойни, че сигурността им е гарантирана.

Трополенето на дъжда по покрива изпълни последвалата тишина. Лиъм потри тила си и хвърли на Руби поглед, който не проумявах добре.

Направи нещо — пришпорих се мислено. Все някак трябваше да разсея това ужасяващо, сковано мълчание.

— Щом вторият етаж е за децата, вие къде живеете? — попитах.

Лицето на Лиъм се поотпусна.

— Скатахме се като две мишлета в таванското помещение. Хайде, ще ви го покажа!

След като разгледахме малката им, уютна спалня с рафтове, отрупани със снимки и книги, се върнахме във всекидневната на долния етаж. В единия ѝ ъгъл имаше древен телевизор, на чийто екран беше застинало на пауза някакво анимационно филмче. Каменната камина до него бумтеше мощно, топлейки стаята и коридора. Пристрастието на госпожа Уайт към тъмнозеленото и кремавото личеше навсякъде и явно бяха наследили мебелите, завесите и килимите ѝ. Макар че някои от тях изглеждаха леко протрити от употреба, придаваха на къщата вид на истински обичан дом. Лиъм, без съмнение, се гордееше с нея.

Другите деца обядваха с нас, прекъсвайки разказите на Лиъм със свои коментари. Яхнията на Руби се оказа изненадващо вкусна за човек, преживявал почти цяла година на полуфабрикати. Очевидно бе имала време да се упражнява в кухнята.

— Зу, искаш ли да хвърлиш око на задния двор? — предложи Лиза. — Наскоро си засадихме градина.

— Може ли първо да догледаме филма? — попита Джейкъб. — Остава ни още цял час.

— Градината се вижда от прозореца във всекидневната. С един куршум два заека — обади се Мигел.

— Да — съгласи се Лиъм, ставайки да занесе мръсните чинии в мивката. — Върви с тях. Тъкмо ще се опознаете.

Вдигнах поглед от подложката за хранене, която търках със салфетката си. Независимо че знаех, че не е така, като наблюдавах другите три деца — как се ръгаха с лакти, разменяха си закачливи погледи и се смееха — се чувствах толкова по-голяма от тях. А Лиъм сякаш опитваше да ме изгони от масата, за да си поговорят възрастните.

— Може би по-късно — казах на децата.

Руби прати поредния загадъчен поглед на Лиъм и стана да сипе горещ шоколад в няколко различни чаши. Тримата ми връстници грабнаха своите и хукнаха към съседната всекидневна.

— Не тичайте с… — Руби сама се спря и просто поклати глава. — Започвам да звуча точно като майка ми.

— Как е семейството ти? Баща ти? — поинтересувах се.

Разменихме си набързо новините. Аз им разказах за Кейт, Вида и Нико, за училище и за всички неща в живота ми, които се бяха превърнали в рутина. Изслушах историите им за семействата на Лиъм и Руби и за децата от Детската лига, пръснали се в различни посоки след затварянето на лагерите. Колкото повече си приказвахме, толкова по-явно ставаше, че Руби и Лиъм са поддържали контакт с всички останали, освен с нас. През цялото време Дунди се въздържаше от коментар, както ми бе обещал. Най-добрият му приятел, естествено, забеляза това.

— Добре, Дунди, казвай какво има — подкани го Лиъм. — За последно съм те виждал толкова мълчалив, когато опари езика си с гореща супа и физически не беше способен да дърдориш.

— Какво да има? — отпи от топлата си напитка Дунди.

— Защо не… — намеси се Руби.

— Сподели какви възвишени мисли ти минават през главата — поясни Лиъм. — Изсипи всички обиди, които възпираш през изминалите два часа. Много добре те познавам.

— Вече изобщо не ме познаваш — отвърна лаконично Дунди.

— Ето, каза си го — опря длани на масата Лиъм. — Хайде, излей си душата.

Дори аз настръхнах от тона му. Дунди стискаше челюсти, сякаш смилаше думите си.

— Минаха шест месеца — каза Лиъм. — Съжалявам, че се случи така. Просто нямахме време да ви обясним. Трябваше да избягаме, преди да е станало още по-опасно за двама ни и семейството на Руби.

— Разбирам — рече Дунди.

— Дали? — усъмни се Лиъм. — Защото не долавям разбиране, а онзи твой специфичен тип враждебност.

— Не е… — пробвах да се намеся аз.

— Прощавай за враждебността — подхвана с гърлен глас Дунди. — Просто се чудя защо, след като видимо сте толкова щастливи и прилично устроени, чакахте толкова време да ни осведомите, че сте живи.

Руби и Лиъм пак се спогледаха. Дунди стовари длан на масата.

— Стига с тези погледи! Просто го кажете.

— Искахме да се уверим, че… — гласът на Руби заглъхна. — Потребно ни бе време да пригодим това място за живот и да си изясним какво се случва във Вашингтон. И понеже явно продължават да ни издирват…

— О, да, продължават — натърти Дунди. — Вълнува ли ви защо Вида не можа да дойде? Защото единственият начин да не я задържат за възпрепятстване на правосъдието беше да се включи доброволно в отряда по издирването ви!

Това не го знаех. Предполагах, че двете с Кейт работят по разни проблеми на националната сигурност, като например контрола при преминаването от зона в зона.

— Съжалявам — потри челото си Руби. — Трябваше да се досетя, че ще стане нещо подобно.

— Няма за какво да съжаляваш — отсече яростно Лиъм. — Все едно да се извиняваме, че сме се надявали приятелите ни да поискат да живеят тук с нас и да се посветят на нещо истински добро.

Истински добро.

Думите му пронизаха трескавата вихрушка от мисли в главата ми. Тялото на Дунди се напрегна, посрещайки удара.

— Искате да… живеем тук? — попитах, чудейки се защо ли не усещах ръцете си, защо ли цялото ми тяло изтръпваше.

— Да — потвърди Лиъм. — Тук е по-безопасно за вас. И за двама ви. Пък и ще можеше да сте сред свои връстници. Ще намерим начин да доведем и Вида.

Каза го с такава искреност, с цялата си надежда и добрина, че не намерих сили да изрека думите, заседнали в гърлото ми.

Това момче ме вдигна на ръце от снега и ме спаси.

Това момче ме прегръщаше след всеки кошмар.

Това момче си беше спечелило любовта ми. И за нищо на света не желаех да го разочаровам.

Ала единственият ми отговор на предложението му беше: „Не съм дете“.

Останех ли тук с тях, винаги щеше да е така.

Повече не исках да живея извън системата, под вечно напрежение, че някой ден ще ме заловят. Исках да изпитвам надежда. Исках да допринасям за по-светлото бъдеще на всички, не просто да се боря за собствената си безопасност. Лиъм и Руби можеха да приютят десетина деца тук, но аз бях в състояние да помогна на хиляди.

Повече никога не исках да се чувствам безсилна.

— Не се борих толкова за оцеляването си, за да заживея в гората и да общувам с природата, или каквато там простотия смятате да постигнете на това място — заяви Дунди, ставайки от стола си.

— Хайде, искам да чуя мнението ти! — подкани го Лиъм с глас, по-студен от всякога.

Руби затвори очи и вдиша дълбоко. Питах се дали в онзи момент не ѝ се щеше просто да изчезне. Или всички ние да изчезнем.

— Опитвате се да защитавате деца в беда? Чудесно. Спасете ги. Превърни се в техен спасител, Лиъм. Винаги към тази роля си се стремял, защото е толкова праволинейна. Не те кара да се съмняваш в себе си. Не те кара да се чувстваш гузен заради решенията си. Междувременно всички ние отново сме под непрекъснато наблюдение, под заплаха всеки божи ден, мъчейки се да постигнем реална, трайна промяна.

— Така ли? — Лиъм също се изправи. — И какво сте постигнали вие досега? Принудихте всички да носят онези глупави значки, за да могат останалите да ги презират и унижават още повече. Накарахте децата да се върнат в същите домове, от които ги изгониха. И между другото, как вървят нещата с обещаните обезщетения? Дали до следващия век ще ни се реванширате някак? Или и по този въпрос ще си измиете ръцете?

Не можех да дишам. Не можех да помръдна. Светът се разми пред очите ми. Дунди и Лиъм се вторачваха един в друг през масата, мъчейки се да контролират израженията си. Накрая Лиъм се обърна и тръгна към всекидневната.

Дунди погледна Руби и излезе от кухнята, затръшвайки задната врата. Предната се тресна секунда по-късно. Подскочих и двата пъти.

Руби се облегна назад в стола си и въздъхна тежко.

— Съжалявам. — Болезнената буца в гърлото ми сякаш заглуши думата. — Не очаквах да мине така…

— Аз пък точно така очаквах да мине — каза едва-едва Руби. — Знаех, че Дунди ще е ядосан, но май… не предполагах, че ще се чувства толкова предаден.

— Вие ни изоставихте — прошепнах.

Успях да стъпя на крака, макар и да долавях как цялото ми тяло омеква. Срамувах се да плача пред нея, ала не можех да се сдържа. Всичко това бе толкова объркано.

— Да, изоставих ви — потвърди Руби с мрачно изражение. — Знам, че е така.

— Не мога да остана тук — казах ѝ. — Това място е съвършено. Ще дарите децата с много любов. Но не е за мен.

— Разбирам — отвърна тя.

Дали обаче разбираше? Чувствах необходимост да ѝ обясня, да излея сърцето си пред нея, за да проумее колко я обичам, колко обичам Лиъм, колко обичам някогашната връзка, съществувала между всички нас. Но повече никога нямаше да бъда безсилна. Не можех да остана тук.

— Всичко е наред — увери ме Руби и заобиколи масата, за да ме прегърне. — Наистина, всичко е наред. Нещата се променят. Неминуемо е.

— Не и ние — проплаках. — Никога.

Тя се приведе към мен и промълви:

— Боли ни, защото ни е грижа. Никога не се променяй. Не допускай да станеш безчувствена. Ти си най-силният човек, когото познавам.

Поклатих глава, а тя ме откъсна от себе си и приглади назад косата ми.

— Вече знаете къде можете да ни откриете. Добре дошли сте по всяко време. Каквото и да се случи, тук винаги ще има място за вас.

— Ще… ще му предадеш ли, че съжалявам? — казах, кимвайки в посоката, накъдето беше тръгнал Лиъм. — Сигурно ще ме намрази.

— Никога не би те намразил — отсече Руби. — Никога. Знам, че работата ни… изглежда незначителна, но това тук… — Тя пое глътка въздух. — Наясно съм какво очакват от мен хората, какво искат от мен, но в момента само това мога да предложа на света. Поне тази част от мен не се нуждае от преработка. От лечение. Тя е нещо ново и крехко, което трябва да защитавам. Може би ти звучи налудничаво, но тук се усещам на мястото си. Всяко дете, на което помагаме, връща по едно парченце от сломеното ми сърце.

Кимнах.

— Намери и ти призванието си — каза Руби. — А аз ще те подкрепя, независимо от всичко.

Докато вървяхме към входната врата, имах чувството, че напускам тялото си. Руби изчака да се обуя. Понечих да сваля шапката си от закачалката, но размислих.

— Може новото момиче да се нуждае от нея.

Руби опита да се усмихне, потискайки бурните си емоции. Накрая обви ръце през гърдите си и каза:

— Ще се видим скоро, нали?

Май и двете знаехме, че е непостижима мечта. Нямаше как да ги навестяваме приятелски. Да им се обаждаме през седмица-две. Дори този път едва бяхме дошли, а след изпълнението ни вероятно щяха да ни следят още по-изкъсо. Надзърнах към нея за последно, стискайки дръжката на вратата.

— Хайде — подкани ме кротко тя. — Дунди има нужда от теб.

Като излязох на верандата, дъждът вече бе постихнал. Изчаках малко с надеждата, че Лиъм ще се върне, но Дунди вече крачеше напред. Не исках да си тръгва без мен.

Очите ми отново плувнаха в сълзи, докато следвах прясната диря от стъпките му по калната пътека. Студът сякаш жилеше бузите и ръцете ми. Щом стигнах езерото, Дунди вече бе избутал лодката във водата. Чувайки скърцането на камъчетата под обувките ми, се завъртя толкова рязко, че едва не изтърва греблата. Сърцето ми се сви от изненадата по лицето му.

Загребахме заедно към отсрещния бряг на езерото. Мъглата се усукваше зад нас, скривайки пътеката към Убежището.

— Мразя го този дъжд — каза Дунди и вдигна обляно в сълзи лице към смраченото небе. — Имам чувството, че никога няма да спре.