Тъмен завет

Девета глава

Нощта превърна празното шосе в тъмна асфалтова ивица, виеща се към далечния хоризонт. Имах чувството, че гоня луната, но не успявам да я достигна дори със светлината от фаровете.

Минах през дупка в шосето и трусът ме изтръгна от унеса ми. Износените амортисьори на пикапа изстреляха и трима ни от дългата седалка. Приянка удари чело в стъклото, на което го беше опряла. Измърмори в просъница, но само след секунди пак се предаде на умората.

Плъзнах очи към издутината в джоба на якето ѝ, обратно към пътя, и пак към джоба. Прехапах долната си устна, пресегнах се през спящия Роман, внимавайки да не докосна издигащите му се гърди, и протегнах пръсти към дънковото ѝ яке.

Вземи телефона, спри колата, без да ги събудиш, и си плюй на петите.

Само че Приянка се размърда и ми обърна гръб. Въпреки че не си бях сложила предпазния колан, нямаше как да стигна телефона, без да се покатеря върху Роман.

— Мамка му — процедих и върнах концентрацията си към пътя, стисвайки волана толкова силно, че долових как старата кожа се нацепва под ръцете ми.

С Приянка носихме часове наред припадналия Роман. Дивите треви преминаха в царевични ниви, които пък ни отведоха до една изоставена ферма и раздрънкан пикап, зарязан до порутен хамбар. Използвах малкото закътано електричество в генератора на къщата, за да запаля двигателя.

Пикапът беше стар модел с малко останал живот и счупен бензиномер, който ни държеше в неприятно неведение относно разполагаемото гориво. На Лиъм много щеше да му хареса. Би го нарекъл „чаровна класика“ и би го кръстил на някоя стара рок песен.

Може би… щях да се обадя и на него, след като кажех на Дунди къде се намирам и го успокоях, че съм добре. Ако не беше сменил номера си.

Свалих прозореца с надеждата свежият въздух на лятната нощ да разсее мъглата на умората в главата ми. Рано или късно щяхме да стигнем до нечия къща, до мотел или поне до бензиностанция. Просто трябваше да остана будна дотогава.

Имах чувството, че от дни не бях яла и пила вода. И не бях мигнала, ако изключим комата, предизвикана от похитителите. Може би затова Приянка не беше възразила да карам, очакваше да отбия след броени минути, за да поспя.

Пак надникнах към нея. Държеше пистолета в скута си. Телефонът, който бях откраднала от войника, нямаше обхват — или нямаше клетъчни кули наоколо, или някой се беше досетил какво е станало и веднага бе прекъснал връзката с мобилния оператор. Всъщност нямаше значение. Още като се качихме в пикапа, опитах да се свържа с батерията му, но тя се оказа напълно изтощена.

Не заспивай — казах си. — Просто не заспивай.

Съзнанието ми искаше кафе. Но разполагах единствено с радио.

В началото сигналът беше непостоянен и прекъсваше песните с пращене. С всеки следващ километър обаче се засилваше, което ми вдъхваше упование, че скоро ще се върнем в цивилизацията. И макар че хващахме само тази станция с ретро хитове, поне ми даваше възможност да правя нещо — любимия трик за будуване на Лиъм — пеене.

Зашушуках си текста на една известна рок песен, но имах усещането, че главата ми тежи хиляда килограма, и не успявах да хвана ритъма.

— За пръв път чувам тази песен.

Пикапът кривна към насрещната лента. Сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите, раздирайки се в гръдния ми кош.

— Божичко!

— Извинявай! — програчи той. — Трябваше да…

— Не — прекъснах го и върнах пикапа в нашата лента с ръка на сърцето. — Няма нищо. — Адреналинът беше напомпал нервите ми до пръсване и погледът му, тревогата в него ме изпълниха с гневно недоумение. — Събудил си се значи.

Не бъди мил с мен — казах му наум, връщайки вниманието си към пътя. — Не се преструвай.

— Къде сме? — попита той, потривайки челото си.

Приведе се напред и се обърна към Приянка, за да я огледа с ярките си, угрижени очи. Тя не помръдна.

— Нямам представа — отвърнах рязко и се поизправих в седалката. — Просто ще карам, докато стигнем до някое място, откъдето ще мога да се обадя по телефона.

— От колко време спя? — попита ме с тон, който подсказваше, че вероятно не желае да узнае отговора.

— От няколко часа — отговорих. — Достатъчно дълго, че да се чудя дали изобщо някога ще се събудиш.

Той изруга тихо.

— Часове?

— Часове. Приянка ми обясни за мигрените ти — казах му. — Че се появяват при силен стрес. Вярно ли е?

— Блъсват ме като чук и ме изкарват от съзнание, но обикновено траят най-много час. — Роман отново прокара белязаната си ръка по лицето си. — Какво друго ти каза Приянка?

Май и този път не искаше да чуе отговора. Разбира се. Може би той щеше да се окаже по-удачният за разпит.

— За миналото ви в Кръга „Псион“ — отвърнах, следейки за реакцията му. — И че сте присъствали на речта ми, защото сте искали „ново начало“.

— Кръгът „Псион“? — Той отпусна глава назад в облегалката и разтегна устни в недоволна гримаса. Не пропуснах и погледа, който ѝ хвърли. — Май ти е казала твърде много.

— Защо? — подхванах закачливо. — Да не би операцията ви да е от типа „ако ти разкрия още, ще трябва да те убия“?

— Да — потвърди безизразно той. — Колкото повече знаеш, на толкова по-голяма опасност си изложена. Пък има и… допълнителни рискове за правителствените служители.

Пренебрегнах студения бодеж в тила си и запазих игривия тон.

— Защото са внедрили шпиони сред нас ли?

— Не, защото можеш да докладваш за участието ни и така ще ни приберат за разпит.

Зяпнах го смаяно.

— Не бих постъпила така.

— Защо не? — вметна той, взрян през предното стъкло. — Няма значение как би постъпила лично ти, би било твой дълг. Твоя отговорност.

Незнайно защо идеята ме подразни.

— Способна съм да работя за правителството и в същото време да оказвам неофициална помощ, ако сметна за нужно. Ако е вярно, че искате ново начало и сте загърбили онзи живот, нямам причина да ви докладвам.

Само дето не беше точно така. Правителството от години издирваше следи към Кръга „Псион“. Мисълта, че укривах полезна информация, щеше да ме гризе. И можеше да ме подтикне да докладвам.

Но всичко това щеше да е от значение само ако в историята им имаше и зрънце истина. А всеки разговор с тези двамата сочеше, че просто я използват за прикритие. Същото важеше и за отказа на Роман да ми разкрие повече.

— Съжалявам — пророни той с онзи приглушен глас, който не нарушаваше тишината, а дори я задълбочаваше. — Боже, много съжалявам. Не знам какво друго да кажа… освен благодаря.

— Не ми благодари — отвърнах, мъчейки се да устоя на притегателната сила на очите му. Болката си имаше своя собствена гравитация, а думите му бяха пропити с мъка, която непрекъснато ме теглеше към себе си. — Не направих кой знае колко.

— Останала си с Приянка — настоя той. — Помогнала си ѝ.

Помогнала съм ѝ? Това можеше да се каже само ако бях имала избор. Но дори досега да ме беше лъгал, поне тези му думи звучаха искрено.

— Ще ти се реванширам — обяви с дълбок гърлен глас — Няма да забравя помощта ти и повече никога няма да предам доверието ти.

Прямотата в обещанието му най-накрая ме накара да извърна очи към него. Роман се взираше в мен, лицето му беше същински калейдоскоп от едва сдържани емоции.

— Нямаш вина — уверих го, чувствайки как кожата ми се нагорещява отново.

Погледът му беше като…

Като нищо.

Като на лъжец.

Върнах очи към пътя.

— Няма нищо. Наистина. Не го мисли.

— Не мога да не го мисля — каза притаено той. — Само за това мисля. Само това е важно за мен в момента.

Не знаех как да му отговоря. И не знаех защо исках да му отговоря. Усещах се крехка като розово листенце, макар че открай време се борех за бодли.

— Ние с Приянка… Ние… — подхвана неуверено Роман.

— Сами сте на света — довърших. — Тя ми сподели и това.

Той поклати глава и прокара загрубели пръсти през гъстата си тъмна коса.

— Какво? Не е ли вярно? — настоях.

— Вярно е — отговори, потривайки опакото на белязаната си ръка. — Имах… загубих сестра си. А години преди това двамата изгубихме майка си. Колкото и да се грижех за нея, накрая всичко пропадна. Мъжът, който ни гледаше, имаше сърце на змия и не успях да спася сестра си от него. Не успях да спася семейството си.

Помъчих се да преглътна буцата в гърлото си.

— Съжалявам.

— Колкото и странно да ти звучи… наистина съм ти изключително благодарен, задето си помогнала на Приянка. Това е съвършената истина.

— Разбирам те — отвърнах, преди да съумея да се спра. — Вероятно по-добре, отколкото предполагаш.

И аз не бях успяла да спася семейството си.

Може би всичко това беше просто фарс, част от целия им план — да ме привлекат на своя страна чрез сантиментална манипулация. Но веднага ми се прииска да отхвърля тази мисъл. Единствените случаи, в които двамата ми се струваха искрени, бяха моментите, когато губеха контрол над ситуацията и говореха или действаха, водени от дълбоки емоции. Тези кратки погледи към истинската им същност — две хлапета, борещи се упорито един за друг — ме караха да смятам, че не целяха да ме наранят или убият. Поне така се надявах.

Минаха десетина минути, преди да осъзная, че помежду ни с Роман се е спуснало мълчание. Надникнах скришом към него — явно и той нямаше нищо против тишината.

За пръв път от дълго време не чувствах нужда да говоря каквото и да било. Нямаше кого да утешавам или убеждавам. Да очаровам или насърчавам. Потънах в себе си… чак до дъното на съзнанието си. Можех да подишам. Да остана в покой.

За моя изненада се оказваше, че и Роман е имал потребност от същото.

Някои хора се бояха от мълчанието. Правеха какво ли не, за да го запълнят, говореха безсмислици, задаваха въпроси, колкото да получат отговор. Като че ли мнозина от тях го възприемаха като провал. Доказателство, че не бяха достатъчно интересни личности или че връзката с отсрещния не е достатъчно силна. Или пък просто се притесняваха какво може да разкрие тишината за тях.

— Искаш ли да си починеш? — попита ме едва доловимо той, уловил погледа ми.

— Не, добре съм — отвърнах.

Нямах намерение да предавам волана на някого от двама им. Докато беше в моите ръце, имах поне някакъв контрол над посоката ни.

Бях толкова убедена, че ще ми се опълчи, че ще изтъкне, че той е отпочинал, а аз съм уморена, но той просто кимна. Повярва ми.

— Защо спря да пееш? — попита ме вместо това.

— Пеех само за да се… за да не мисля за други неща — отговорих. — Пък и не знам никоя от последните песни.

— И аз — призна с облекчение той.

Добре тогава. Защо пък да не си поприказваме? Така поне нямаше да заспя зад волана.

— Каква музика слушаш? Или нямаш предпочитания?

Той притисна юмрук към устата си и се подвоуми.

— Ами… Приянка все разправя, че съм имал вкус като на старец. Харесвам класиката. По-стари песни. Имаха си име, но сега не се сещам.

— За класическа музика ли говориш, или за евъргрийни?

— Евъргрийни, точно така! — възкликна той с грейнало лице. — Синатра, Били Холидей, Нина Симон… С тяхна помощ научих английски. Само техни плочи имаше в къщата, където отраснах. Харесвам ги и защото музиката им е простичка.

Сбърчих чело.

— В какъв смисъл?

— Гласовете им са дълбоки и сложни, това е ясно — обясни бавно Роман. — Но текстовете им обикновено са простички, пеят за любов, за носталгия, за раздяла. Ще ми се и животът да беше толкова лесно скроен.

Той изненадващо се изправи в седалката си и вдиша рязко. Върнах погледа си към пътя, претърсвайки мрака отвъд обсега на фаровете.

— Какво? — попитах. — Какво видя?

— Тази я знам! — каза той и усили радиото.

Заслушах се за момент.

— Изключено — заявих стъписано накрая.

Той вдигна пръст, изчаквайки припева, приковал очи в таблото. А сетне запя.

Въпреки че беше прегракнал, имаше хубав, дълбок глас — извиси се ясно като камбанен звън, напълно различен от обичайния му тих говор. В първия миг така ме смая, че дори не се заслушах в текста.

— Хайде, Айлийн, нали съм твой любим — запя Роман, стараейки се да не събуди Приянка.

Изсмях се шокирано. Той изглеждаше толкова доволен от себе си, че за малко щях да му го кажа.

— Това не е текстът. За какво е тази песен според теб?

Роман ме стрелна сериозно.

— Тя е паднала духом, а той се опитва да я разведри. Да ѝ влее кураж.

— Убеждава я да си легне с него — обясних му. — Направо я тормози.

— Не! — възмути се той. — Сериозно ли?

— Сериозно — потвърдих.

Роман килна глава към радиото, заслушан в следващия куплет. След малко се пресегна и го изключи.

— Моята версия ми харесва повече — обобщи.

— Знаеш ли — подхванах аз, — май и на мен повече ми харесва твоята версия.

Той сви рамене и извърна очи към пътя. Помежду ни пак се разстла мълчание, но усещах как с всеки изминал километър то се насища с напрежение. Бавно ме обземаше студена, потискаща мисъл.

Проклятие.

Бях се… изпуснала. Разговорът ни потръгна спокойно и бях толкова уморена, че свалих гарда. Искаше ми се да вярвам, че съм се разкрила пред него, за да го заблудя, че съм клъвнала въдицата им, но така само щях да излъжа себе си.

Трябваше да запомня едно. Всичко това беше невъзможно и никога нямаше да е истинско.