Тъмен завет

Тридесет и четвърта глава

Идеята се зароди, докато произнасях думите. Роман и Приянка ме изгледаха учудено, но аз не откъснах очи от Макс.

— Мислим, че една моя приятелка е тръгнала да търси изчезнали деца и вероятно е попаднала в ръцете на „Синя звезда“ — разказах му. — Сега и тя е в неизвестност.

— Съжалявам за приятелката ти, но…

— Приятелката ѝ се казва Руби Дейли — вметна Роман.

Изражението на Макс се промени мигновено. Очите му се изцъклиха, ноздрите му се разшириха. И всичко му се изясни.

— Зу като Сузуме Кимура.

Кимнах.

— Дейли е в неизвестност от години…

— Не, укрива се от години — поправих го. — Има разлика. Ако я намерим, ще използваме доказателствата, които вероятно е натрупала, за да изобличим Мърсър и „Синя звезда“. — Като се сетих за момичетата на площадката за кънки, добавих: — И всичките им партньори в трафика на деца.

— Дори да исках да ви помогна… вече е твърде късно — отбеляза той, прокарвайки ръка по белега на главата си. — Закъсняхте.

— Да не допускаш, че тая джаджа ще ми се опъне? — засегна се Приянка. — Не се ли научи вече да не ме подценяваш?

— Чакай малко. Можеш ли да влияеш на имплантите? — смаях се аз.

Устройството, създадено от Лилиан Грей и други учени от „Леда Корп“, реално функционираше като пейсмейкър. Регулираше анормалния електрически поток през мозъка на децата с пси мутации и по този начин им отнемаше достъпа до силите им.

Тя сви рамене.

— Да. Просто мога да ги изключа.

— Без той да пострада? — надникнах към Макс. — И аз бих пробвала да деактивирам импланта, но батерията му е затворена в специална кутия, която я предпазва от техническа и пси-намеса.

— Е, и аз не съм дръзвала, затова не мога да гарантирам, че ще е безболезнено и без странични ефекти — обърна се Приянка към Макс. — Имплантът завинаги ще си остане в главата ти, но не те държи жив. Не виждам причина изключването му да ти навреди по какъвто и да било начин.

Макс сведе очи към напуканите си ръце в скута си.

— Няма да се измъкнете оттук. Нито вие, нито който и да било от нас — пророни той. — Пък и какъв е смисълът? Това е сметището на края на града. Има само крадци и разбойници. Всякакви престъпници.

— И какви престъпления са извършили? Крали са, за да оцелеят? Неволно са наранявали други хора, защото никой не ги е научил как да контролират силите си? Или при самозащита? — попитах. — Само чакат да се провиним. Законите им се затягат бавно около шиите ни като примка на бесило и вече няма измъкване. Колкото повече се съпротивляваме, толкова повече се затяга възелът и по-бързо умираме.

Макс килна смутено глава.

— Ти не работеше ли за правителството?

— Вече не.

Нямаше връщане назад. Видяла бях твърде много и бях навлязла твърде надълбоко в сенките. Но имах нужда пътят напред да ми се разкрива малко по малко и така, докато не излезехме от мрака, устремени към светлината от другата му страна.

— Чрез теб ли трябва да я издирвам? — попита ме Макс — Мога да го направя още сега, а после сте свободни да избягате оттук, щом сте толкова убедени, че има начин.

— Не — отвърна Приянка. — Тя не е виждала Руби от години. Резултатът няма да е точен. Налага се да те отведем при един човек, който я е виждал по-скоро.

Макс поклати глава и прокара грубо ръце през косата си.

— На мен тук ми е мястото. Заслужавам си го.

— Нищо подобно — уверих го. — Нито едно от децата тук не го заслужава. Не и това.

— Моля те — подхвана Роман, — умолявам те да ни помогнеш. Не защото ни го дължиш, а защото е правилната постъпка.

— Очаквах поне ти да ми влезеш в положението — каза треперливо Макс. — Не е редно… Не заслужавам да съм на свобода след всичко случило се. Как да изкупя греховете си? Не знам как да поправя грешките си. Кажи ми как…?

— Едни се покайват чрез молитви за прошка — каза Роман. — Но други вършат достатъчно добри дела, че да я заслужат. — Той огледа вътрешността на палатката. — Страдал си прекомерно. Не позволявай на болката си да се превърне в затвор.

— Цял живот не си видял покой — каза Макс.

— Така е — призна Роман. — И може би не го заслужавам. Ала искам да осигуря покой на хората, които обичам. И ти си един от тях.

— Ние оцеляхме, Максимо — обади се Приянка. — Наш дълг е да спрем Мърсър.

— И баща ми — добави приглушено той.

Изопнах гръб.

— Значи ще…?

— Да. Ще ви помогна — потвърди Макс. — Доколкото съм способен. Но не знам как да се разкараме оттук. А няма да оставя другите.

— Трябва да изпепелим това място — казах. — Трябва да им покажем, че няма просто да си кротуваме.

— За буквално или образно „изпепеляване“ говориш? — попита Приянка. — Защото съм готова да бълвам огън.

Потрих умислено лицето си.

— Колко импланти можеш да деактивираш без опасност за твоя живот?

— Зависи от трудността — отвърна Приянка. — Едва ли ще се изложа на особен риск, но някой трябва да ме следи, когато изпадна в онова състояние, защото може наистина да опожаря тая проклета дупка.

— Добре — съгласи се Роман. — Ще съм до теб през цялото време.

— Намислила съм ти и друга работа, освен изключването на имплантите — обясних гузно.

— Не се бой, искричке. Ще се опазя. Няма да ви позволя да се забавлявате без мен — увери ме Приянка.

— Е, няма да имаме време да убедим всички — каза Макс. — Децата са около стотина и някое от тях може да ни издаде, за да се подмаже на надзирателите.

— Какво възнамеряваш да направим? — попита ме Роман. — Да разберем кога се сменят войниците и да се възползваме от прозореца?

Безспорно щеше да е рисковано. Щурмът в Търмънд изискваше седмици на планиране и координирани действия с външни съучастници. А тук щяхме да разчитаме на изненадващи действия и хаос вместо на прецизно изготвена стратегия.

— Мисля да не оставяме никого тук — отговорих. — Пък и не е необходимо да убеждаваме всички. Трябва да убедим само един човек.

— Я виж ти! Май дамите идват да си поемат наказанието.

Изобщо не се изненадах, когато намерихме Къби в най-голямата палатка, също толкова неизненадващо заобиколена от всичките си бабаити. Двама от тях станаха, съзирайки двете ни с Приянка. Веднага забелязах коловете за палатка в ръцете им.

— Успокойте се — каза Приянка. — Освен ако не сте тръгнали на лов за вампири, коловете няма да са ви нужни. Идваме с мир, така да се каже.

Шатрата представляваше четири-пет свързани палатки и моментално стана ясно, че повечето от грубите вълнени одеяла на лагера са струпани тук. Използваха ги за всичко — от постелки за по-удобно спане до завеси, отделящи пространството, където се бяха събрали Къби и свитата ѝ, обградени от празни дажбени кутии и бутилки от вода.

Надникнах нагоре, за да се убедя, че наистина сме скрити от погледите на войниците над нас. Не долавях микрофони и камери. Приянка потвърди, като докосна ръката ми и поклати отривисто глава.

Едва не се изсмях. Поне наемниците не се преструваха, че ги интересува дали ще ни убият. В Каледония твърде дълго ни лъгаха, че камерите и войниците от Специален отряд „Пси“ били там, за да ни защитават. Всъщност присъстваха единствено, за да спазваме поведение и да ни наказват, провиняхме ли се. Тукашните войници не полагаха особени усилия за поддържането на реда, защото пси-способностите на всички деца бяха потушени като пламъци. Ето защо просто си седяха спокойно и гледаха как се избиваме едни други. Все пак тук живееха отритнатите от обществото. Непотърсените и непорядъчните. Тоест… моите хора.

— Къде е гаджето ви? — попита Къби.

Макс бе завел Роман на разходка из арената, за да го запознае с разположението ѝ и възможните маршрути за бягство.

— На кои от тези хлапета нямаш пълно доверие? — попитах я, вместо да ѝ отговоря.

Тя присви очи насреща ми.

— Защо те интересува?

— Имам предложение за теб — казах ѝ. — Но ще ти го съобщя само ако ме увериш, че никой няма да го изпее на наемниците, за да им се подмаже.

— Който доносничи на сивите типове, си има работа с мен — заяви тя, грабвайки собствения си кол от палатка, за да демонстрира нагледно.

— Ами ти? — настоях аз.

Децата около нея зашушукаха и си заразменяха погледи, вариращи от тревожни до любопитни. Лицето на Къби пламна и цялото ѝ перчене като че ли остана на заден план.

Док, момичето със сънен глас, седеше от лявата ѝ страна. То се отпусна назад върху ръцете си и впери присвити очи в мен.

— Опитва се да изпробва…

Къби вдигна рязко ръка и Док млъкна. Гневното възмущение по лицето ѝ прерасна в ярост и тя насочи върха на кола към гърдите си, тласкайки го към себе си, за да подчертае всяка своя дума.

— Влязох тук като всички други, отнесоха се с мен по същия начин. Да не мислиш, че бих се унижила да сътруднича на гадовете, които ни държат тук? Или пък че това помогна на някого в „Блек Рок“? За нищо на света. Просто децата ме уважават, това е.

„Блек Рок“? Пристъпих напред.

Бях решила, че е на не повече от шестнайсет, но щом е била в „Блек Рок“, лагера на второ място по големина и безпощадност след Търмънд, трябваше да е най-малко на моята възраст. Възможно беше дори да е по-голяма от мен, но животът в лишения да я беше изсмукал до кости.

Двете вторачихме нетрепващи погледи една в друга. Приянка долепи рамо до моето.

— Била си в лагер, нали? — поде Къби, сваляйки кола. — Виждам го в очите ти. Оня мрак, дето никога не те напуска.

Околните се умълчаха. Нищо чудно, че Къби с лекота беше превзела това място, познаваше до болка живота в лагерите. Затова и знаех какво да ѝ кажа — какво да кажа на всички тях. Все пак правителството не бе залагало единствено на гласа ми, научили ме бяха да склонявам съзнания и сърца. И сега се канех да използвам това свое умение.

— Предполагам, че се питаш с какво мога да съм ти полезна — подхванах, отпускайки стойката си. — Нови сме тук и не сме наясно с нещата. Все още. Права си, знам какво е да си заключен и да си мислиш, че ключът е на хиляда километра от теб. Но не е.

Приянка извърна очи към мен, видимо недоумявайки накъде бия.

— Тези места съществуват, най-вече за да ни отнемат достойнството, да ни направят покорни. Онези познават силата ни и на всяка цена искат да я потиснат. Повтарят ни, че сме прекалено малки, за да разберем, че трябва да имаме търпение, да ги слушаме, само и само да не ни позволят да разгърнем потенциала си, да постигнем нещо удивително. Тези хора — махнах над главите ни, — вярват, че заслужават буквално да стоят над нас. Няма да се трогнат, ако просто си умрем. Даже ще им облекчим работата. Твърде вероятно е именно на това да се надяват.

Сред децата се прокрадна одобрително шушукане. Къби се приведе напред и подпря ръце на коленете си.

— Войниците ви наричат скотове. Не деца, не пси, дори не изроди. Скотове, като диви зверове, улавяни за удоволствие. Гади ми се от тях. Иде ми да пищя и знам, че с всички ви е така. Някога позволявах на подобни хора да ме нараняват. Опитаха да ме прекършат и почти успяха, но няма да им позволя да нараняват и вас. Дори това да е последното — единственото — смислено дело в живота ми, ще ви помогна да избягате оттук. Заслужаваме свобода. Заслужаваме много повече от това. Обречени сме на тъмен завет, но те не подозират колко добре сме се научили да живеем в сенките, да творим своя собствена светлина.

Повторение, хипербола, диалогизъм, апофаза — всички малки реторически похвати, на които ме бяха научили Мел и авторите на речите ми, арсеналът, с чиято помощ неизменно защитавах аргументите си. Но дори тези оръжия бледнееха пред това да говориш от сърце.

Отново погледнах Къби в очите.

— Знаеш ли какво се случи в Търмънд онзи последен ден?

Тя ми се усмихна вместо отговор. И аз ѝ отвърнах с усмивка.