Тъмен завет

Шестнадесета глава

Лиза седна на ръба на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си.

— Дори не знам откъде да започна. Не усетих нещо да се е объркало, преди да заминат. Лиъм изглеждаше малко разстроен, но реших, че е заради детето, което отиваше да вземе…

— Чакай малко. И двамата ли са отсъствали едновременно от Убежището? — прекъснах я. — Кога промениха това правило?

Доколкото си спомнях, още в самото начало решиха поне единият от тях винаги да остава в къщата, за да усещат децата поне тази стабилност.

— Тримата с Мигел и Джейкъб се справяме и сами тук — заяви Лиза. — Заместваме ги, когато ситуацията го налага.

Мигел се облегна в стола си и се завъртя с лице към нас.

— Поне напоследък е така. Струва ми се, че и на двамата не им се искаше, но като се разделяха, успяваха да претърсват по-голям радиус и да спасяват повече деца.

— Не са ли тръгнали заедно?

Тримата си размениха погледи, от които косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— Кажи ѝ — подкани накрая Джейкъб. — Никой от двамата не би решил, че предаваме доверието им. Все пак това е Зу.

Лиза не изглеждаше особено убедена. Онази пронизителна болка ме прободе отново.

Нямам място тук. Не съм една от тях.

Руби и Лиъм вече не бяха мои, не и както някога. Нараних ги, както те нараниха мен, и макар тези тримата да се държаха приветливо, едва ли бяха забравили последното ми посещение.

— Слушай — рече накрая Лиза. — Знаеш какви са. Тръгнаха поотделно главно защото мрежата им се разрасна и започнаха да получават все повече сигнали за деца в беда. Това не ме притесняваше. Да, имаше повече стрес, но…

— В последно време се караха — обясни директно Джейкъб.

Мигел кимна и добави:

— Не знаем защо.

— Беше все едно мама и татко да се хокат шепнешком, уж за да не ги чуваме — каза Лиза.

— Сигурно се шегувате — смотолевих накрая.

Руби и Лиъм никога не се караха.

— Не — увери ме Джейкъб. — Руби започна все по-често и по-често да излиза сама. Всички се тревожехме за нея, но Лий направо полудяваше. В такива случаи се затваряше в дърводелницата, а после всички получавахме по някое уродливо дялано животно, за което трябваше да се преструваме, че ни харесва, за да го разведрим.

Духнах кичур коса от лицето си.

— Да, представих си картинката.

— Но най-лошото в ситуацията бе — продължи Лиза, — че излизанията ѝ започнаха да се удължават и спря да води деца. Руби винаги е била затворена, но напоследък… направо не бе тук.

Руби бе такава по природа. Понякога потъваше толкова надълбоко в съзнанието си, че сякаш изчезваше пред очите ти. Ала обичаше децата и това място. След всичко, което беше преживяла, сигурно се любуваше еднакво и на тихата местност, и на уютната лудост на дома. Каквото и да я глождеше, трябваше да е сериозно, за да успее да наруши спокойствието, което беше открила тук.

— Какво е станало при последното пътуване? — попитах ги. — Като видях пикапа на Лиъм, бях убедена, че той ще ни посрещне на езерото.

— Мигел ходи да взима провизии с пикапа му — допълни Лиза. — Затова Лий тръгна без него. Ден-два след като Руби замина, получихме сигнал по мрежата, че в Мисури едно дете от Сините живеело на улицата и Лиъм реши да го потърси.

— И оттогава никой от двамата не се е свързал с вас? — попитах.

— Само Лиъм — отговори Джейкъб.

Изпънах гръб.

— Така ли? Тогава защо приказвате така, сякаш е изчезнал безследно?

— Защото не се е обаждал поне от седмица — разясни Мигел. — При последната ни връзка каза, че сигналът бил фалшив, а ние му признахме, че не знаем къде е Руби. Проследяващото устройство в телефона ѝ беше изключено. Той тръгна да я търси. Сетне загубихме сигнала и от неговия телефон и той ни изпрати съобщение от непознат номер, че апаратът му е пострадал, а от Руби още нямало и следа. Оттогава не отговаря на съобщенията ни. Затова смятам и него за изчезнал.

— Според нас може да се е опасявал, че ще го надушат, и не е искал някой да проследи обажданията му дотук — каза Джейкъб.

— Сигурно е гледал да не ви притеснява — съгласих се. — Идиот. Къде за последно засякохте Руби?

— Адресът е „Сайпърс Стрийт“ 1020-1024 в Джаксън, Мисисипи — каза Мигел. — Намира се в някакво поле.

— Говори ли ти нещо? — поинтересува се Лиза.

Поклатих глава. Нищо.

— Просто поле?

— Не получихме сателитни данни — каза Джейкъб. — Затова или е станала грешка, или… е някъде, където сателитът няма достъп.

Зрението ми се замъгли при мисълта.

— Не е мъртва — отсякох с остър, категоричен глас. — Не е. Най-много нарочно да е хвърлила телефона си там, за да заблуди някого.

Лиза направи гримаса и притисна уморено с ръка челото си. Вече от две седмици се преструваха пред другите деца, че всичко е наред, когато всъщност тайно очакваха най-лошото.

— Не знам какво да смятам — каза Джейкъб. — Обявена е награда за залавянето ѝ. Може да са я заловили и да са я предали на правителството. Или някоя престъпна група да я е отвлякла. Кой знае колко хора биха се възползвали от някого с нейните способности. Или пък… просто си е тръгнала. Сама.

Всички мускули в тялото ми сякаш се свиха наведнъж. Когато двамата с Лиъм ни напуснаха, почувствах…

Нямаше значение. Още от самото начало знаех, че са го предприели, за да защитят Руби. След като простреляха баща ѝ, когато скочил да я защити от куршума на едно изпълнено с омраза чудовище, докато се разхождали в парка, започнахме да приемаме заплахите срещу нея много по-сериозно.

Баща ѝ оцеля, но не и нейната вяра в света. Силата ѝ и контролът ѝ над нея отличаваха Руби от всички нас. Поставяха я на върха на пирамидата и я превръщаха в мишена за всеки, който се боеше от нея самата и способностите ѝ.

— Можете да изключите правителството — казах. — Не забравяйте колко бивши членове на Детската лига работят за него. Все някой от нас щеше да е чул за залавянето ѝ или да е забелязал името ѝ в някоя от системите.

Имахме приятели във всички нива на правителството, във всеки отдел. Освен това Нико следеше мрежата за подобни попълнения. Пък и правителството беше корабът с най-много пробойни. Нямаше да удържи за дълго в тайна залавянето на най-силната пси в света. Нечие его рано или късно щеше да си поиска своето.

— Според мен щяха да го обявят публично — каза Лиза. — Руби все разправяше, че бягството ѝ вредяло повече на репутацията на правителството от всичко друго, което би могла да му причини.

— Ти как мислиш? — попита ме Мигел.

— Мисля, че… — Вдишах дълбоко. — Дали е съвпадение, че Руби изчезва и малко след това някой погва мен?

— Вероятно има някаква връзка — коментира Джейкъб. — Звучи много подозрително, а и двете сте приоритетни мишени. Може да ви използват за назидание: да покажат, че никой пси не е недосегаем.

Не само способностите на Руби я правеха важна, но и историята ѝ. Затворила бе кръга, унищожавайки някогашния си затвор. Беше се превърнала в символ. Нашият символ.

Поклатих глава, объркана заради всички липсващи парчета от пъзела.

— Наистина ли не е споделила с никого от вас какво се случва, защо тръгва? Да е работила самостоятелно с някое от децата?

— С Оуен — отвърна приглушено Лиза. — Работеше с Оуен. Но той е… много уязвим.

— В какъв смисъл? — настоях.

— Той е от Червените — намеси се Джейкъб. — От Проекта „Джамборе“.

Дъхът ми секна.

— Искам да говоря с него — заявих. — Стига да не е прекалено крехък.

— Едва ли ще изкопчиш много — предупреди ме Мигел. — Оуен не е от приказливите.

— Ти щеше ли да си разговорлив, ако те бяха подлагали на такива мъчения? — попитах го. — И на оскъдна информация ще съм благодарна…

Телефонът иззвъня оглушително и всички скочихме на крака. Джейкъб се засмя неловко, но все пак се втурна към него.

— Пицария „Бети Джийн“, какво ще обичате…? О, да. Тук е. Почакай за момент.

Той се обърна към мен и ми подаде слушалката.

Вдишах дълбоко през носа и се отблъснах от бюрото. Взех слушалката и издърпах навития кабел на телефона, напускайки Пещерата на прилепите, за да се усамотя в кухнята.

Макар че си поех поредна глътка въздух, думите ми прозвучаха треперливо.

— Хрумна ли ти изобщо, че…

Ала не беше Дунди.

— Млъкни и ме изслушай. Разполагам с едва няколко минути, преди да разберат, че ме няма.

— Не — изстрелях. — Този път ти ще ме изслушаш, Ви. Какво се случва, по дяволите? Руби и Лиъм липсват от две седмици, а ти не сметна за нужно да ми кажеш! Не се прави, че сега го чуваш. Дунди ти споделя всичко.

— Естествено, че знам — изшушука Вида. — Според теб с какво се занимавам през последните седмици? Търся ги из цялата страна.

Стиснах слушалката, без да обръщам внимание на статичното електричество, което обгърна пръстите ми. Гневът ми стихна съвсем леко.

— Намери ли ги?

— Не — отговори тя. — Още не. Но не ти се обаждам заради тях, а заради теб. Добре ли си?

— Не особено — признах ѝ. Мел, агент Купър, репортерите… Спомените ме пронизаха като нажежено острие. Откровеният ми отговор почти ме докара до сълзи. — Но съм невредима.

— Разкажи ми възможно най-бързо какво стана.

— Видя ли видеоматериала? — попитах я. — Ъгълът…

— Това ме вбеси — каза Вида. — Ъгълът на проклетата камера беше по-подозрителен и от лаборатория за метамфетамини.

Историята се изля като буен поток от мен, думите сякаш се прескачаха една друга, за да излязат.

— Имам телефон. Снимах похитителите ни. Как да ти изпратя снимките?

— Искам и ти, и снимките да стоите на място, докато не дойда при вас Не изпращай файловете никъде. Колкото и сигурна, да си въобразяват, че е мрежата им. Не бива да рискуваме някой да ги проследи до Убежището.

— Не мога просто да си седя тук и да чакам… — подех ядосано.

Внезапно от другата страна на линията запращяха далечни гласове.

— Не знаех, че малоумието може да прогаря ретини, Мърфи — озъби се Вида на някого. — Не виждаш ли, че провеждам личен разговор? Дай ми секунда, дявол да го вземе! Да, със свидната ми майчица. Изобщо не ми пука…

— Вида? — извиках я. — Ви…?

— Там ли си още? — гласът ѝ прозвуча пискливо, съвсем нетипично за нея. — Трябва да вървя, съжалявам. Слушай, обичам те, разбра ли? Не прави глупости. Просто стой на място и скоро някой от нас ще дойде при теб. Ясно? — Когато не отговорих, попита наново: — Ясно ли е?

Ясно ми беше, но не ми харесваше.

— Няма просто да си вися тук, докато убийците са на свобода, а Руби…

Връзката прекъсна. Неочакваният сигнал „заето“ проникна в съзнанието ми и го изпразни.

— И аз те обичам — прошепнах.

Облегнах се за момент на кухненския шкаф, притискайки слушалката към челото си. Като я свалих, забелязах купчина вестници на плота.

Най-горният беше отпреди месец и заглавието с едри черни букви гласеше: Главен изпълнителен директор. Взех го и зачетох надолу: Корпоративният играч Джоузеф Мур купува поредната куриерска компания, която ще добави към империята си от телекомуникационни, автомобилни и превозвачески фирми. Поддръжниците му го гласят за най-високия пост в света на бизнеса.

Хвърлих вестника с отвращение и се върнах в Пещерата на прилепите, където тримата очевидно не бяха стигнали до решение и още спореха разпалено.

— Не е толкова смахнато, ако наистина пробват да я натопят…

— Кого? — прекъснах ги.

Джейкъб се завъртя и ръцете, които досега бе размахвал пред себе си, се спуснаха до тялото му. Мигел го посочи с палец.

— Този симпатичен палячо смята, че трябва да извадим онези двамата от дупката и да ги разпитаме за Кръга „Псион“.

— Единственият проблем е, че не ми се вярва наистина да са били в Кръга „Псион“ — изтъкнах аз. — Според мен си измислят.

— Мога да ги разпитам — предложи Джейкъб. — Ще видим дали ще поискат да останат, или ще ме попитат дали тази Лана не е при нас.

— Не — прекъсна го Мигел, видимо несъгласен да го излага на подобен риск. — Ако са излъгали Зу, ще излъжат и теб. Аз самият не мога да пазя тайни от теб, но, за жалост, тази твоя свръхестествена сила действа единствено на мен.

— Не можем да ги държим там завинаги — каза Джейкъб. — А и макар да не знаят точното местоположение на къщата, вероятно вече могат да се ориентират.

— Съжалявам — извиних се. — Мислех, че Руби ще помогне в това отношение.

— Не си знаела — сви рамене Мигел.

Лиза отиде до стола му и приближи лице до един от мониторите. Посочи картината на него — Роман размахваше ръце, а Приянка крещеше нещо.

— Написали са нещо на пода…

Мигел се завъртя обратно към екраните и отвори видеоматериала на най-големия от тях, намиращ се в средата. Картината бе зърнеста, но думите се четяха ясно.

— Мамка му! — изруга той и включи звука на видеото.

— Изключете телефона! — викаше Приянка. — Изключете го!

— Какъв телефон? — попита Лиза. — Какви ги дрънкат? Мигел като че ли се досети цели пет секунди преди нас и моментално изтръгна от зарядното устройство мобилния телефон, който бях донесла. Екранът му просветна. Той само го погледна и се зае да го троши на парчета.

— Мамка му!

— Недей! — креснах аз. — Снимките…!

Радиостанцията на колана на Джейкъб внезапно се съживи с пращене.

— Джей? Вдигат врява от десетина минути…

Мигом нервите ми се нагорещиха, долових как електричеството в близките жици се засилва от жужене в същински писък.

Само след секунда токът в Убежището спря.