Тъмен завет

Тридесет и първа глава

Ритмичното клатушкане, тихото равномерно барабанене, задушаващият, упойващ въздух, ароматът на кожени дрехи и топли, чисти тела — всичко това ми пречеше да се събудя. Но лекият натиск върху китките ми беше достатъчен да ми напомни за множеството ми неудобства. А лицето ми…

Преглътнах болезнения си вик. Вкусът на кръв се върна в устата ми, горчив и металически, все едно имах патрон върху езика си. Опитах да отворя очи, въпреки че усещах клепачите си залепнали с твърда коричка, левият успях само да открехна леко. Очната ми ябълка пулсираше и при най-малкото движение. Пращящи гласове се носеха край мен.

— Код десет…

— … заподозреният се придвижва пеша…

Облегалката, на която се бях отпуснала, внезапно помръдна. Инстинктивно опитах да вдигна пред себе си ръце, за да се защитя, и свинската опашка се впи в кожата на китките ми.

Беше Роман.

Взираше се в мен с притворени очи и като го погледнах, ми направи знак да мълча. Приянка седеше до него и наблюдаваше бързо прелитащия отвъд прозореца пейзаж. Техните ръце също бяха пристегнати зад гърбовете им и те държаха телата си наведени под странен ъгъл, за да намерят що-годе удобна поза. Покашлях се и в черепа ми прокънтя болка, която се устреми към едната ми скула.

Решетката, разделяща ни от предните седалки на полицейската кола, издрънча, когато полицайката почука по нея с познато жълто устройство.

— Разбрахме ли се да мълчите и да не мърдате? — попита тя. — Искате ли пак да ви покажа как действа ей тази джаджа? Винаги съм готова да напомням на хората значението на думата „съдействие“.

Приянка отвори уста и ъгълчетата ѝ се вирнаха в подигравателна усмивка, но Роман я блъсна с рамо.

Полицайката поклати глава.

— Прощавай, Спяща красавице, но след около пет минути ще ти се прииска още да беше в безсъзнание. Виждаш ли онези далечни светлинки? — Пътувахме по черен път, обграден отвсякъде от пустиня. Единственото нещо, което се мяркаше, бяха размитите светлини по склона на самотната планина отпред. — Порадвайте се на гледката, докато имате този шанс.

Искрено се тревожех, че Приянка ще избухне, ако не ѝ отвърне с някоя хаплива реплика. Вместо това обаче тя си пое няколко успокоителни глътки въздух и плъзна очи към мен. Явно прочете въпроса по изражението ми, защото преглътна сухо и кимна.

От противоположната посока по пътя се появи облак от прахоляк. Друга полицейска кола. Докато се разминавахме, двамата полицаи вътре махнаха на колегите си.

— Май няма да сте единствените нови попълнения тази вечер — отбеляза шофьорът. — Изведнъж изпълзяхте като дървеници от стара мебел.

Гневна тръпка се прокрадна по тялото ми и прехапах долната си устна, за да замълча. Цялата ми работа с правителството целеше да ни изведе от сенките, да ни позволи да разцъфнем под слънчевата светлина, до която обществото бе готово да ни предостави достъп. Очаквах, надявах се, че лека-полека ще съумеем да променим начина им на мислене. Ала истината беше, че всъщност изобщо не искаха да мислят за нас.

Пътят ставаше все по-разбит, колкото повече се приближавахме до сградата. Лекото гадене, което ме измъчваше през последните минути, се засилваше с всяко друсане и подскачане на колата. Чак в този момент осъзнах, че пред нас не се издига планина. Извисяваше се висока бетонна стена, обточена с прожектори и бодлива тел.

Стиснах очи, но зад клепачите си видях друга стена — пак с бодлива тел. Кожата ми ту пламваше, ту измръзваше, приклещена между летния зной и онзи далечен спомен за сняг. Умората пъплеше от върховете на пръстите ми чак до стъпалата ми в онези възголеми черни ботуши. Устата ми се изпълни със слюнка.

Спри — казах си. — Спри. Не си там. Тук си.

Тук бях. Тук, заедно с Приянка и Роман. Рамото му се притисна в моето — извърташе тялото си така, че да докоснем пръстите си зад гърбовете си. Стиснах с палец и показалец неговите и чак тогава част от вцепенението се разсея.

Щом наближихме табелата, разбрах защо Уилър, Тексас, ми звучеше познато.

Приянка вдиша рязко, но моят дъх заседна в гърлото ми.

Не…

Снимките и видеоматериалите, които бях виждала, представяха мястото като двойно по-малко, обградено от живописна зеленина и боядисано в топли, приветливи цветове. Като училище. Какви кадри беше изпратил екипът на Джоузеф Мур, когато спечелиха субсидиите за изграждането на това възпитателно заведение?

Двайсетметровите му бетонни стени бяха наклонени навътре като сключени ръце. Цялото здание излъчваше електричество, подобно на разтопена звезда. Електрически кабели идваха от четирите посоки и бясно протичащият по тях ток сякаш стенеше.

Направил е нов лагер.

Конгресът… Круз… сигурно нямаха представа. Не биха одобрили нещо такова.

Пътят се извиваше и свършваше при единия край на масивната сграда, чиито стени се издигаха право към небето с незнайно колко етажи и прозорци. Всичко тук беше изградено единствено с цел да е функционално и да всява страх — не бяха пилели нито пари, нито време за естетически допълнения, които биха смекчили потискащия вид на постройката.

Приведох се, за да погледна през предния прозорец. През приземния етаж на заведението беше прокаран бетонен проход, същински тунел.

Колата се отправи към кабината на охраната, разположена на цели сто метра от самата сграда и очевидно служеща като свръзка между нея и металната мрежа, върху която вече се фокусираха очите ми. Не просто един пласт метална мрежа, а няколко. Между тях имаше затворени пропускателни проходи за коли. Вълна на чист, искрен ужас се разля надолу по гръбнака ми.

Ако една електрическа врата се повредеше, винаги щеше да има още една, и още една на пътя на побягналия затворник.

Облизах потта по горната си устна — имаш вкус на сол и гел за коса. Полицейската кола намали пред някакъв войник. Не, не беше войник — не и от американската армия, нито от въоръжените сили на ООН. Не носеше униформа, а камуфлажна риза и черна кевларена жилетка.

Мъжът застана на средата на пътя и замаха, докато шофьорът не намали. Сетне тръгна към неговата страна на колата с буреносно изражение на лице.

— О, това ще е интересно — изшушука полицаят зад волана. — Привет. Добър вечер. Караме трима пси. Идиотите си въобразяваха, че могат да ограбят…

— Не може да продължавате да ни разтоварвате деца тук, все едно карате боклук на сметище — озъби му се мъжът. — Шефът наложи ограничения. Вече имаме нова система. Сканирахте ли ги дори, преди да ги довлачите чак дотук?

— Наистина ли мислиш, че правителството ни осигурява такова оборудване? — попита го полицайката, привеждайки се през партньора си, за да погледне охранителя. — Знаеш как е с бюрократщината. Виж какво… Ще предам новината на отдела, ако приемеш за последно тези тримата.

Мъжът на входа изсумтя с отвращение и влезе в кабината. Оттам се появи друг и освети с фенерче задната седалка. Ние тримата извърнахме лица.

— Хубаво — изръмжа първият. — Следващия път се обадете предварително и ги впишете в регистъра.

— Дадено — съгласи се полицаят. А докато вдигаше прозореца си, добави: — Задник.

Пред нас първата порта изжужа и се плъзна бавно настрани. Докато минавахме през първия проход в мрежата, после и през следващия, пръстите ми се вкопчиха в тези на Роман. На третата врата полицайката се обърна да ни погледне през решетката.

— С удоволствие ви прехвърлям в други ръце.

Портите мощно се затвориха зад нас и мрежата се раздрънча. По всеки от пластовете ѝ течеше електричество и сякаш пращеше предупредително.

Спряхме в основата на сградата, построена като крепост. Когато и последната врата се захлопна зад нас, лампите по ниския таван на тунела угаснаха и замигаха в червено в синхрон със сирената.

От двете страни на полицейската кола имаше по една черна метална врата. Отвориха се едновременно и от тях излязоха шестима тежковъоръжени мъже. Под еднаквите си черни жилетки всички носеха различни блузи — едни с дълъг ръкав, други — без ръкав.

Не са организирана военна сила — осъзнах. Роман също ги наблюдаваше изпитателно и очевидно стигаше до същото заключение. Мъжете пред нас бяха наемници.

Шофьорът ни отключи задните врати и побърза да отстъпи встрани. Преди да си поема дъх, някакъв въоръжен мъж се пресегна в колата и ме сграбчи за раменете.

Нито звук, не им доставяй това…

Мисълта изскочи от ума ми, когато се стоварих на земята, блъсвайки главата си във вратата.

— Ей! — чух Роман да възроптава, но вече не го виждах през черните петна, плуващи пред очите ми.

Двама въоръжени мъже вдигнаха вцепененото ми тяло от земята и ме завлякоха през вратата отляво към непрогледния мрак на коридора отвъд нея.