ЕЙВЪРИ

— Зей говори с Даниела Лион. — Лида присви очи към момичето, застанало под тях в нафърфалосана черна рокля. Даниела отметна глава и отпусна пръсти върху ръката на Зей, без да пропуска да се смее гръмко на всяка негова дума.

Ейвъри проследи погледа на Лида, макар да й беше почти все едно с кого разговаря Зей.

— Няма проблем.

— А и каква би трябвало да е с тази откачена рокля? Матадорка ли? — изсъска Лида и се обърна към приятелката си.

— Според мен това е костюм на френска прислужница — реши Ейвъри и се постара да не прихне, когато се протегна към чашата си, която се носеше на ховер подложка до лакътя й.

Лида обаче не я слушаше. Беше насочила вниманието си навътре и си шепнеше нещо, вероятно планираше как да отмъсти на Даниела. Типично за Лида: когато решеше, че някой е обидил Ейвъри, реакцията й беше светкавична и безкомпромисна. Такова беше приятелството й и Ейвъри го приемаше, защото знаеше, че зад него има обич и безотказна преданост. „Дано никога не те ядосам“, шегуваше се често тя, а Лида прихваше и извиваше очи, сякаш самата идея бе нелепа.

Двете приятелки бяха застанали на площадката на втория етаж у Корд, най-горе на стълбите. Ейвъри оглеждаше пълната с гости стая. Докато беше долу, й писна, защото всички момчета се изредиха да й повтарят, че тази вечер е зашеметяваща. Наведе се напред на парапета и ореолът на главата й я последва — микроховерите му бяха програмирани да следват движенията й.

Всички бяха дошли. Ето го Кембъл Браун със сложни викингски одежди, които изглеждаха фантастично на тъмните му мускулести рамене. Лора Сондърс беше с ниско изрязано пиратско бюстие, обсипано с пайети. Джейми, по-големият брат на Лида, си беше сложил костюм на момче, което обслужва асансьори, и дори си беше отгледал брада.

— Каква е тази брада, дето я е лепнал Джейми? — обърна се развеселената Ейвъри към Лида.

— Да бе — съгласи се Лида и очите й отново върнаха обичайния си фокус. — Когато го видях онзи ден, направо ми се догади.

— Онзи ден ли? — повтори объркано Ейвъри. — Той не беше ли с теб през цялото лято?

В първия момент Лида се поколеба, но се стегна толкова бързо, че Ейвъри реши, че така й се е сторило.

— Беше, разбира се. Говоря обаче за онзи ден, когато видях как се е разкрасил с униформата и всичко. Да знаеш, че е истинска — купил я е от истински асансьорен техник.

Лида говореше напълно нормално. Изглежда, Ейвъри си беше въобразила, че е чула странните нотки в гласа й.

— Пие ми се още нещичко — реши тя и изпрати чашата към бара. — Ти искаш ли?

— Не, мерси — отвърна Лида. Чашата й беше почти пълна. Като се замисли, Ейвъри си каза, че приятелката й почти не пие тази вечер.

— Имаш да наваксваш — пошегува се тя.

Долови отново същото колебание. Звуците, които се носеха от долния етаж, станаха по-силни.

— Май още не съм във форма за партита — отвърна Лида, но смехът й прозвуча малко фалшиво.

Ейвъри наблюдаваше най-добрата си приятелка, докато тя се поклащаше напред-назад и разглеждаше малките панделчици на черните си високи обувки. Лъжеше за нещо.

При тази мисъл Ейвъри усети болка. Мислеше, че с Лида си споделят всичко.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Знам — отвърна бързо Лида, но думите й не прозвучаха искрено.

— Кажи ми къде беше това лято? — настоя Ейвъри.

— Моля те, престани.

— Обещавам да не…

Устните на Лида се свиха в тънка линия и следващите й думи прозвучаха студени и официални.

— Сериозно говоря. Казах да престанеш.

Ейвъри замълча, малко обидено.

— Просто не разбирам защо не разговаряш с мен.

— Е, понякога не ти си в центъра на събитията, Ейвъри.

Ейвъри понечи да отговори, но в същия момент долу настъпи смут, гласовете на гостите се надигнаха, за да поздравят някого. Тя погледна любопитно и видя фигурата в средата на множеството.

Всичко замря, въздухът в стаята неочаквано изчезна. Ейвъри си наложи да мисли. Усети как застаналата до нея Лида се напряга от изненада, но не можа да откъсне очи, за да погледне приятелката си.

Той се беше върнал.

— Атлас — прошепна тя, макар той да не можеше да я чуе.

Затича надолу по стълбите, тълпата се раздели, за да я пропусне да мине, стотици очи не се откъсваха от нея, вероятно снимаха и качваха снимките във фийдовете. Това изобщо не я интересуваше. Атлас се беше върнал.

И след това се озова в прегръдката му, зарови лице в рамото му, вдъхна познатия мирис за частица от безценната секунда, преди правилата на нормалното поведение да я принудят да се отдръпне.

— Върна се — изтъкна тя като глупачка, докато очите й го изпиваха.

Той беше със смачкани панталони в цвят каки и тъмносин пуловер. Стори й се по-силен, отколкото го помнеше, светлокестенявата му коса беше по-дълга, къдреше се около ушите както навремето, когато беше малък. Всичко друго си беше същото: шоколадовите очи, обрамчени с гъсти мигли, дори прекалено гъсти за мъж; пръснатите по носа му лунички; малко кривият му долен зъб, напомняне, че не е съвършен. Това бе едно от нещата, които хареса у Атлас, когато родителите й го доведоха у дома преди дванайсет години — фактът, че има истински, видими недостатъци.

— Върнах се — повтори той. Брадата му беше набола. Ейвъри копнееше да вдигне ръка и да я докосне. — Как е?

— Къде беше? — Трепна, когато чу гласа си, и заговори по-тихо. Никой, освен Лида не знаеше, че Атлас не е казал на семейството си къде е бил през всичкото това време.

— Къде ли не.

— О. — Тя не знаеше какво да каже. Трудно й беше да мисли трезво, когато той беше толкова близо. Искаше й се отново да се отпусне в прегръдката му и да го притисне толкова силно, че никога повече да не замине; да прокара ръце по раменете му и да се увери, че е истински, съвсем истински. Беше постигнала такъв напредък това лято, а ето че сега се бореше с познатата нужда да протегне ръка и да го докосне.

— Радвам се, че се върна — успя да каже.

— Така и трябва. — По лицето му се разля широка непринудена усмивка, сякаш бе най-естественото нещо на света да се появи без покана на парти, след като го е нямало десет месеца.

— Атлас… — Тя се поколеба, несигурна какво иска да каже. Толкова се беше тревожила. И за безопасността му, разбира се, но най-големият й страх беше, че той никога няма да се върне.

— Да? — подкани я тихо той.

Ейвъри пристъпи напред. Тялото й реагираше инстинктивно на близостта му, също като растение, престояло твърде дълго в тъмното и най-сетне изложено на светлина.

— Фулър! — Тай Родрик шляпна Атлас по гърба. Дойдоха и останалите хокеисти, задърпаха го, заговориха високо.

Ейвъри преглътна желанието си да протестира и отстъпи настрани. „Дръж се нормално“, напомни си тя. Над настъпилия хаос очите й срещнаха очите на Атлас и той й намигна. „После“, каза й само с устни.

Тя кимна и наруши всички обещания, които си беше дала, понесена на крилете на любовта си към него.

Загрузка...