Хилядният етаж

ЕРИС

Ерис Дод-Радсън се зарови по-дълбоко под пухкавата копринена възглавница, бясна на звъненето, което ставаше все по-настойчиво в ушите й.

— Още пет минутки — измърмори тя. Звъненето не спря. — Казах, че искам да си доспя! — сопна се тя, но едва сега разбра, че това не е алармата. Беше рингтонът на Ейвъри: беше го надула максимално, за да я буди дори когато спи. — Приеми обаждане — продължи да мърмори тя.

— Тръгнала ли си вече! — прозвуча гласът на Ейвъри в ухото й по-високо от обикновено, за да надвика шума от партито. Ерис погледна часовника, оцветените в яркорозово числа долу вляво на полезрението й. Партито на Корд беше започнало преди половин час, а тя все още се изтягаше в леглото и нямаше никаква представа какво да облече.

— Очевидно. — Вече беше почти пред гардероба и се измъкваше от огромната тениска, докато подмяташе разхвърляни дрехи и възглавници. — Просто… Ох! — писна тя и се наведе да разтрие ударения пръст.

— Господи. Още си у вас — обвини я Ейвъри през смях. — Какво е станало? Пак ли си решила да проспиш следобеда?

— Обичам да карам всички да ме чакат, за да им е гот, когато ме видят — отвърна Ерис.

— Казваш всички, но имаш предвид Корд.

— Не, имам предвид всички. Най-вече теб, Ейвъри — уточни Ерис. — И да не си посмяла да се забавляваш прекалено много без мен.

— Няма, обещавам. Кликни ми, когато тръгнеш — помоли Ейвъри и затвори.

Ерис винеше баща си за тази работа. Осемнайсетият й рожден ден беше след няколко седмици, затова днес трябваше да отидат при семейния адвокат, за да започнат да изготвят документите по фонда й. Цялата работа се оказа безобразно досадна, трябваше да се подписват купища документи в присъствието на официален свидетел, да правят тестове за наркотици и ДНК. Тя дори не разбра всичко, освен че, след като подпише, един ден ще бъде богата.

Бащата на Ерис беше от семейство с пари — неговото семейство беше създало технологията за магнитно отблъскване, благодарение на която ховерите се носеха над земята. Евърет единствено бе умножил и без това огромното им богатство, като бе станал най-известният в цял свят пластичен хирург. Единствените му грешки бяха два безумно скъпи развода преди най-сетне да се запознае с майката на Ерис, когато бил на четирийсет, а тя модел на двайсет и пет. Никога не споменаваше предишните си бракове и тъй като от тях нямаше деца, Ерис не разпитваше, а и честно казано не й беше приятно да мисли по този въпрос.

Влезе в стаята-гардероб, нарисува кръг на огледалната стена и тя се превърна в тъчскрийн, който освети всичко вътре. Корд всяка година организираше това парти „Отново на училище“ и всяка година се разразяваше ожесточено съревнование за най-готиния костюм. Тя въздъхна и започна да оглежда вариантите: златна рокля с презрамки и ниска талия, наметка с качулка, обточена с изкуствена кожа, която й беше дала майка й, яркорозова рокля на пайети от миналия Хелоуийн. Нито един тоалет не й се стори подходящ.

Майната му, реши тя. Защо изобщо се чудеше кой костюм да избере? Нямаше ли да изпъкне повече, ако не беше с костюм?

— Черен топ „Алиша“ — заяви тя и гардеробът изплю избраното в ниша в края. Ерис навлече топа върху дантеления сутиен, сложи си любимите велурени панталони, които бе сигурна, че придават страхотински вид на дупето й. Сложи си сребърни маншети, вдигна ръка, за да си пусне опашката, и светлорусата й коса се отпусна по раменете й.

Тя прехапа устни, настани се пред тоалетката и отпусна ръце върху двата електропулсора на сешоара.

— Права — нареди, затвори очи и се стегна.

Първо изтръпнаха дланите й, след това ръцете и накрая скалпът, когато електричеството от машината премина през нея. Другите момичета в училище не спираха да се оплакват от сешоара, но Ерис тайно се наслаждаваше на усещането: на горещия чист начин, по който възпламеняваше нервите й, почти като болка. Когато вдигна ръка, косата й се стелеше права от двете страни на лицето. Почука на екрана на тоалетката и затвори очи, докато фин спрей грим замъгли всичко. Когато погледна отново, очната линия подчертаваше странните, неповторими кехлибарени точици по ирисите, ружът омекотяваше скулите, а пръснатите по носа лунички изпъкваха. Въпреки това нещо липсваше.

Вместо да чака да се сети, Ерис мина през тъмната спалня на родителите си и влезе в гардеробната на майка си. Протегна ръка към сейфа с бижута и набра кода, който знаеше още от десетгодишна. Сгушени вътре до богата колекция скъпоценни камъни и огърлица от едри черни перли бяха поставени обиците на майка й от цветно стъкло. Беше рядко стъкло, демодирано, неустойчиво, обаче истинско, което можеше да се счупи.

Обиците бяха безобразно скъпи, ръчно изработени от витражите на стара църква. Бащата на Ерис ги беше купил на търг за двайсетата годишнина от сватбата им. Ерис не обърна внимание на чувството за вина, което я бодна, посегна и сложи нежните капчици на ушите си.

Беше почти на вратата, когато баща й се провикна от хола:

— Ерис? Къде отиваш?

— Здрасти, татко. — Обърна се, но остана стъпила с единия крак в антрето, за да може да се измъкне бързо. Баща й седеше в любимия си ъгъл на кафявото кожено канапе и четеше нещо на таблета си, вероятно медицинско списание или досие на пациент. Гъстата му коса бе почти напълно побеляла, около очите му се бяха събрали бръчки на загриженост, които той отказваше да премахне оперативно като родителите на повечето приятели на Ерис. Все разправяше, че пациентите му се чувствали уверени, когато виждали бръчките му. Ерис тайно си мислеше, че е супер готско от страна на баща й да остарява естествено.

— На партито на един приятел — обясни тя. Баща й погледна тоалета и Ерис едва сега се сети, че не е скрила обиците. Дискретно се наведе, та косата й да се спусне напред и да ги скрие, но Евърет вече клатеше глава.

— Ерис, не можеш да ги сложиш — заяви малко развеселено. — Те са най-скъпото нещо в апартамента ни.

— Това е доста преувеличено и ти го знаеш. — Майката на Ерис се показа от кухнята облечена в алена вечерна рокля, косата й вдигната на висок кок, от който се спускаше водопад от къдрици. — Здравей, миличка — каза Каролайн Дод на дъщеря си. — Какво ще кажеш за някоя и друга глътчица шампанско, преди да излезеш? Тъкмо се канех да отворя бутилка розе „Моанте“, което харесваш.

— Да не би да е от избата, където плувахме в басейна?

— Искаш да кажеш там, където пишеше „Басейнът не работи“ ли? — По устните на баща й плъзна усмивка. Това бе едно от най-смешните семейни пътувания. Родителите на Ерис й позволиха да пие вино на обяд, а беше толкова горещо, че Ерис и майка й се опитваха да си веят със салфетките по време на обяда; накрая се превиваха от кикот и се промъкнаха до затворения басейн на хотела и скочиха вътре напълно облечени.

— Изобщо не бяхме видели надписа! — разсмя се Каролайн и отвори бутилката. Изпукването на тапата прозвуча в целия апартамент. Ерис сви рамене и пое протегнатата чаша. Наистина беше любимото й.

— Кой прави парти? — попита Каролайн.

— Корд. И без това вече закъснях… — Ерис все още не беше казала на майка си за тях с Корд. Споделяше с нея почти всичко, но никога не споменаваше за гаджета и свалки.

— Модерно е да се закъснява — обади се баща й. — Освен това ще закъснееш само минутка, за да върнеш обиците, и ще бъдеш не по-малко модерна.

— Стига, Евърет. Какво толкова?

Баща й поклати глава и се предаде, както Ерис много добре знаеше, че ще се случи.

— Добре, Каролайн. След като нямаш нищо против, Ерис може да ги поноси.

— Отново си малцинство — пошегува се момичето и се усмихна многозначително на баща си. Той винаги се шегуваше, че е най-незначителният човек в апартамента, винаги малцинство пред двете жени, нито една, от които не отстъпваше.

— Както всеки път — разсмя се Евърет.

— Как да кажа не, след като ти стоят толкова разкошно. — Каролайн отпусна ръце върху раменете на Ерис и я обърна към огромното едновремешно огледало на стената.

Ерис беше младо копие на майка си. Единствените незначителни различия, освен възрастта, бяха дребните промени, които баща й се бе съгласил да й направи през пролетта — нищо съществено, единствено влагането на златисти точици в очите и премахване с лазер на няколко лунички, за да се избистри тенът й. Нищо друго не подлежеше на промяна. Чертите на Ерис си бяха изцяло нейни, плътните устни и сладко вирнатото носле, повечето й коса, истински букет от нюанси — червеникаво и медно, светлорусо и наситено златисто. Косата на Ерис беше най-красивото у нея, но тя цялата беше прелестна и го знаеше много добре.

Тръсна нетърпеливо глава и обиците затанцуваха, уловиха всички великолепни цветове на косата и сякаш засияха с вътрешна светлина.

— Забавлявай се — пожела й майка й. Ерис срещна погледа й в огледалото и се усмихна.

— Благодаря. Много ще ги пазя. — Допи шампанското и сложи чашата на масата. — Обичам ви — подвикна на родителите си на излизане. Обиците блестяха на фона на косата й като две звезди.

Асансьор С тъкмо спираше, когато Ерис стигна на перона, и това и се стори добър знак. Тя винаги придаваше дори на най-незначителните неща значение като на предзнаменование. Миналата година на прозореца й имаше петно, подобно на сърце. Тя не каза и дума на поддръжката и то остана седмици наред, докато следващият дъжд не го отми. Обичаше да си казва, че то й е донесло късмет.

Последва тълпата и се промъкна отстрани в асансьора. В друг случай би взела ховер, но сега закъсняваше и така беше по-бързо, освен това линия С й беше любимата с прозрачните панели. Обичаше да наблюдава как етажите се стрелкат покрай нея, как сенките се редуват с тежките метални рамки, които разделяха нивата, а тълпите, които чакаха местните асансьори, се сливаха в неразграничим поток от цветове.

След секунди асансьорът спря. Ерис се промъкна през множеството на експресната спирка, чакащите ховери и роботите за продажба на вестници, за да завие по централното авеню. Също като нея, Корд живееше от скъпата северна страна на Кулата, през прозорците не се виждаха нито сградите в центъра, нито старата част на града. Неговият етаж беше малко по-голям — Кулата ставаше по-тясна нагоре и свършваше с апартамента на Ейвъри, който бе единствен на последното ниво, но тя усещаше разликата дори в тези шестнайсет етажа. Улиците бяха все така широки, обточени с тесни тревни площи и истински дървета, поддържани от дискретни пръскачки. Соларните лампи бяха приглушени, за да създават същото впечатление като истинското слънце, което се виждаше единствено от апартаментите с изглед навън. Само че енергията тук долу беше различна, струваше й се по-шумно, усещаше се кипеж. Може би се дължеше на търговските площи отстрани на централното авеню, нищо че бяха само кафенета и пробна на „Брукс Бръдърс“.

Ерис стигна до улицата на Корд — най-обикновена сенчеста задънена улица, която водеше към входа на семейство Андъртън; никой друг не живееше на тази пресечка. Бомбастично 1А бе изписано над вратата, сякаш някой имаше нужда да му се напомня чий е този дом. Както и останалата част от света, Ерис се питаше защо Корд продължава да живее тук след смъртта на родителите си и след като по-големият му брат, Брайс, се бе изнесъл. Жилището бе прекалено голямо за сам човек.

Апартаментът се оказа претъпкан с хора и ставаше все по-топло въпреки вентилационната система. Ерис мярна Макстън Фелд в обособената оранжерия — опитваше се да репрограмира оросителната система така, че от пръскачките да излиза бира. Спря при трапезарията, където някой беше качил масата на ховер подложки за напитки, за да играят на летящ пинг-понг, но и тук не забеляза тъмната коса на Корд.

В кухнята пък се мотаеше единствено момиче, което Ерис не познаваше, с тъмна опашка и прилепнали дънки. Запита се лениво коя е тъкмо когато непознатата започна да трупа чинии и да ги изнася. Значи Корд си имаше нова прислужница, а новата прислужница вече бе побързала да свали униформата. Ерис така и не разбираше защо му трябва да плаща за домашна помощница; единствено хора като семейство Фулър или бабата на Ерис имаха персонал. Останалите си купуваха необходимите роботи от пазара и ги включваха, когато нещо се изцапаше. Може би тъкмо това бе причината: да плати за човешка работна ръка, неавтоматизирана.

„Ти каква би трябвало да бъдеш? Прекалено готина за костюм ли? Или просто се каниш да спиш тук?“ — пусна есемес Ейвъри.

„Предпочитам професионална притегателна сила за погледи“, отвърна Ерис и се огледа с усмивка.

Ейвъри беше застанала на прозореца на хола, облечена в семпла права рокля с холограмни крила и ореол, който се носеше над главата й. Всеки друг би изглеждал така, сякаш е навлякъл някакво подобие на костюм в последния момент, докато на Ейвъри, както можеше да се предполага, изглеждаше божествено. До нея беше Лида в нещо черно с пера и Минг, в тъп костюм на дявол. Сигурно беше чула, че Ейвъри ще бъде ангел. Тъпа работа. Ерис нямаше желание да говори с нито едно от двете момичета, затова пусна съобщение на Ейвъри, че ще се върне, и тръгна да търси Корд.

Двамата започнаха да излизат това лято, тъй като и двамата бяха вързани в града. Отначало Ерис малко се притесняваше — всички останали бяха хукнали към Европа или Хамптън, или плажовете на Мейн, докато на нея й се налагаше да виси в града и да стажува в кабинета на баща си. Така се бяха разбрали заради дребните поправки, които й бе направил миналата пролет.

— Трябва ти стаж — беше заявил. Не че тя имаше намерение да работи и ден през живота си. Въпреки това Ерис се съгласи. Много искаше поправките на лицето си.

Оказа се точно толкова досадно, колкото беше предполагала, до вечерта, когато не се натъкна на Корд в „Лайтнинг Лаундж“. От дума на дума стигнаха до атомни шотове и излязоха да се поразтъпчат на близкия балкон. Там, притиснати в подсиленото стъкло, се целунаха за пръв път.

Сега Ерис се питаше как така не се е случило по-рано. Двамата с Корд се познаваха от години, още откакто семейството й се премести в Ню Йорк, когато тя беше на осем. Бяха прекарали няколко години в Швейцария, за да може баща й да изучи най-новите европейски техники в хирургията. Ерис изкара първите си две години в американското училище в Лозана, но когато се върна, говореше странна смесица от френски и английски, нямаше понятие от таблицата за умножение, затова академия „Бъркли“ дискретно предложи да запише отново втори клас.

Никога нямаше да забрави онзи първи ден, когато влезе в залата за обяд, без да познава никой от новия си клас. Корд се настани до нея на празната маса.

— Искаш ли да ти покажа една готска зомби игра? — попита я и й показа как да нагласи контактните си лещи така, че храната да прилича на мозък. Ерис се смя толкова много, че спагетите едва не изскочиха през носа й.

Това се случи две години преди родителите му да починат.

Откри Корд в стаята за игра, настанил се на масивна старовремска маса с Дру Лотън и Хоакин Суарес, стиснали в ръце съвсем истински картонени карти за игра. Това бе една от странните прищевки на Корд — настояваше да играе на „Ти губиш“ със стара колода. Твърдеше, че всички изглеждат някак отнесени, когато включат играта на контактните си лещи, уж седят около масата, но всъщност зяпат настрани един от друг, зареяли погледи някъде в пространството.

Ерис остана така за кратко, за да му се порадва и възхити. Беше страхотен. Не по онзи зализано съвършен начин като Ейвъри, а по един по-мургав, малко разпасан начин; чертите му смес от бразилската чувственост на майка му и класическата челюст и нос на фамилия Андъртън. Ерис направи крачка напред и Корд вдигна очи. Тя бе възнаградена от искрицата възхищение в леденосините му очи.

— Здрасти — подхвърли той. Тя се опря на лакти на празния стол срещу него, така че деколтето на топа да подчертае гърдите й, и го погледна през масата. В погледа му имаше нещо шокиращо интимно. Сякаш той можеше да се протегне и да я докосне единствено с очи.

— Искаш ли да поиграеш? — Корд й подаде купчинка карти.

— Не съм сигурна. Може да отида да потанцувам. — Тук й се струваше прекалено тихо. Прииска й се да се върне при шума и хаоса на партито.

— Хайде, само една ръка. В момента съм сам срещу тези двамата. Не е много забавно да играя сам — оплака се той.

— Добре, но ще играя с Хоакин — реши Ерис, като единствената причина бе да подразни Корд. — Нали знаеш, че винаги печеля.

— Този път няма да стане — разсмя се Корд.

Както можеше да се предполага, купчината чипове пред тях с Хоакин стана три пъти по-висока. Ерис протегна ръце над главата си и оттласна стола от масата.

— Отивам да си взема нещо за пиене — подхвърли многозначително. — Някой иска ли нещо?

— Защо не? — Корд срещна погледа й. — Идвам с теб.

Двамата се пъхнаха в гардеробното и телата им се притиснаха.

— Тази вечер изглеждаш фантастично — промълви Корд.

— Стига приказки. — Ерис привлече главата му надолу и го целуна силно.

Корт се наведе и горещите му устни завладяха нейните. Плъзна ръка около кръста й и се заигра с подгъва на топа. Ерис усети как пулсът му се ускорява, където голата му китка докосваше кожата. Целувката стана по-дълбока, по-настойчива.

Тя се отдръпна и отстъпи назад, остави го да се олюлее напред.

— Какво? — въздъхна той.

— Отивам да танцувам — отвърна тя и вдигна ръка, за да оправи презрамките на сутиена си и да приглади коса; движенията й бяха бързи, отмерени, точни. Това беше любимата й част: да напомни на Корд, че той я желае. Да го накара да почувства отчаяние. — До после.

Докато вървеше по коридора, усещаше тежкия поглед на гаджето й да пробягва по тялото й. Не си позволи да погледне назад. Само ъгълчето на устата й — червеното червило едва забележимо размазано — се изви в триумфална усмивка.