Хилядният етаж

ЕРИС

Ерис стоеше на опашката в бакалията на ъгъла. На едната й ръка висеше малка кошница, а в другата стискаше купони, които бе открила на евтините листовки, които се разпространяваха на долните етажи. Майка й й беше прехвърлила няколко нанодолара, за да може да купи нещо за вечеря. Каролайн беше излязла с „много важен човек“, както бе казала, след като беше облякла бяла изгладена блуза и си бе сложила перлите за пръв път от седмици. Ерис за момент се запита дали този важен човек не е Евърет. Не че вече й дремеше какво прави той. Освен това беше много по-вероятно да става въпрос за интервю за работа, поне така реши, а след това напълно изгуби интерес.

Хубавото бе, че тази вечер щеше да разполага с апартамента и нямаше да й се налага да седи прибрала крака срещу майка си на масата, където коленете им се удряха, докато ядяха нудълс и зеленчуков бульон в пълно мълчание.

Напоследък Ерис често бе сама. След трагичното парти по случай рождения й ден, когато всички научиха истината за бедността й, се чувстваше изолирана и отритната. Всичките й приятелки, разбира се, твърдяха, че всичко е наред; на следващия ден до една й пуснаха съобщения, за да я подкрепят, все още се мотаеха с нея в училище, непрекъснато питаха дали има нужда от нещо. Не че Ерис им вярваше. Приятелството с Ейвъри отбиваше най-неприятното, но въпреки това всеки път, когато минаваше по коридора, около нея се носеше шепот, десетки погледи следяха всяко нейно движение. Долавяше съжалението в гласовете на съучениците си, когато обсъждаха колко ужасно се чувства, въпреки че мнозина, в това Ерис бе сигурна, се радваха на падението й.

Миналата седмица всеки ден след училище се прибираше право в апартамента и колкото и да беше невероятно, си пишеше домашните — просто нямаше какво друго да прави — и си лягаше рано, а след това лежеше и мигаше в мрака. Дори след като най-сетне заспеше, сънищата й бяха пълни със заключени стаи и трескаво преследване по безкрайни тъмни коридори. Нямаха нищо общо със сънищата за летене и пъстрите фантазии, които качваше на Твореца на сънища.

Като цяло седмицата беше кошмарна. Искаше й се да има още някой, с когото да поговори, освен с Ейвъри. Ако двамата с Корд все още бяха заедно, можеше да избяга у тях. Непрекъснато забавяше крачка пред апартамента на Мариел, но след това въздъхваше и продължаваше. Не бе забравила как избягваше момичето след онази нощ преди два уикенда, така че сега не можеше просто да почука на вратата и да я покани да излязат.

Пристъпи нетърпеливо от крак на крак. Всичко на горните етажи беше много по-бързо. Там роботите сканираха покупките и сметката бе готова за секунди, след това дрон ги доставяше, където трябва. Тя обаче бързо научи, че нищо тук долу не е автоматизирано и така ефикасно.

Най-сетне Ерис пристъпи към касата и старата касиерка започна да маркира покупките й с безобразно стар ръчен скенер. Ерис се изключи, погледът й се насочи към прашния щанд за сирене; мелачката за ядки скърцаше шумно, момичето на съседната каса беше с дълга пясъчноруса плитка и големи тъжни очи. Приличаше на тринайсетгодишна.

— Шейсет и два долара и двайсет и шест цента — разнесе се монотонният глас на касиерката. Ерис извади таблета си от чантата, прокара го пред скенера и машината подсвирна гневно. — Транзакцията е отказана — каза касиерката и в гласа й прозвуча раздразнение. — Имате ли друга сметка, която можете да използвате?

— Ами… — Ерис сведе поглед, пръстите й се плъзнаха по екрана, докато извикваше баланса на сметката, и неочаквано усети, че й призлява. В сметката й имаше по-малко от петдесет нанодолара. Как бе възможно да се случи подобно нещо? — Извинете — измърмори тя и лицето й стана огненочервено, — ще извадя няколко неща, след това ми кажете отново сметката. — Чу хората зад нея да недоволстват и й се прииска да потъне в земята и да изчезне.

Задържа меганудълсите и соса за паста, поколеба се дали да остави пилето или сладоледа с шоколад и лайм. Най-сетне, след кратко колебание, остави сладоледа.

— Сега би трябвало да стане — каза тя, и в същия момент нечия ръка отзад се пресегна и извади сладоледа.

— Трябва да се научиш да пресмяташ цената на продуктите, докато пазаруваш — каза Мариел. — Ако не можеш да я сметнеш сама, има съответната програма на таблета ти.

— Здрасти — каза тихо Ерис, без капка изненада. — Как е? — Този път транзакцията беше одобрена и тя отстъпи настрани, докато касиерката сканираше покупките на Мариел.

— Че какво ти пука? — Мариел докосна таблета си и подхвърли сладоледа на Ерис. — Заповядай.

— Няма нужда. — Ерис последва Мариел по коридора. Чувстваше се безкрайно неловко. Дори не бе разбрала, че Мариел купува сладоледа за нея.

— Напротив. Ти имаше толкова нещастен вид, когато го оставяше. — Мариел сви рамене. — Приеми го като закъснял подарък за рождения ти ден. Видях на фийдовете, че миналата седмица си празнувала.

Ерис усети как я бодва чувство за вина.

— Виж, аз не…

— Забрави тази работа. Не ми дължиш нищо.

— Извинявай!

Няколко души се обърнаха любопитно към тях и Ерис сниши глас.

— Извинявай — повтори неубедително, защото не бе свикнала да се извинява. — Постъпих гадно. Месецът ми беше супер кофти. Не исках да… — Замълча безпомощно. — Както и да е, наистина съжалявам. Благодаря ти за сладоледа.

— Все тая. Всичко е наред. — Бяха пред вратата на Мариел. Тя я блъсна с ханш; не беше заключена и тя понечи да влезе.

— Чакай! — Ерис мразеше да се моли, но вече беше тук, така че какво толкова. — Искаш ли да поизлезем заедно довечера?

Мариел се изсмя.

— Извинявай, Ерис. Не мога да си опразвам графика всеки път, когато имаш нужда да се понатискаш с някого.

— Имах предвид да излезем като приятелки. — Ерис се опита да не го каже отбранително. — Аз просто… Не познавам абсолютно никой тук долу. Много съм самотна.

— Имам си планове за тези вечер. Не говоря за парти — каза Мариел, но гласът й бе поомекнал. Ерис се запита дали не е напипала слабото й място.

— Може ли да дойда?

Мариел изви вежда и я изгледа.

— Не си ядеш сладоледа.

— Моля те.

Мариел дръпна чашката сладолед от ръката на Ерис, смъкна капачето, след това забоде нокътя си, лакиран в червено, и загреба с пръст.

— М-м-м. Шоколад и лайм. Отличен избор. И да — продължи тя, когато Ерис отвори уста отново, — може да дойдеш. Но ако дойдеш, няма мърдане. И никакво пиене на вино.

— Значи отиваме на парти — заяви доволно Ерис.

Мариел се засмя пак, но не каза нищо.

— Водиш ме на църква? — изсъска Ерис, застанала пред огромните резбовани дървени врати на катедрала „Сейнт Пол“. — Нали знаеш, че е петък?

— Мама работи през уикендите, така че винаги идваме в петък вечер вместо в неделя сутринта — каза Мариел. — Можеш да се прибираш, ако искаш.

Ерис се колебаеше. Не бяха далече от дома. Досега дори не беше забелязала тази църква, но тя се намираше на нищо и никакви десет пресечки от тяхната улица.

— Не — реши тя.

— Няма да си тръгваш по-рано обаче — напомни й Мариел и спря пред тежката врата, която се отвори навътре. Топна ръка в светената вода до входа. Когато Ерис подмина мраморния купел, без да го докосне, Мариел въздъхна и се обърна, за да втрие няколко капчици с палец на челото й. Ерис не се отдръпна.

Последва новата си приятелка по една странична пътека и се настани на пейката, където двойка на средна възраст с тъмни коси и момче на около дванайсет вече се бяха настанили. Родителите на Мариел и брат й, сети се Ерис. Мариел прошепна нещо, което Ерис не чу, и те й махнаха. Всички се усмихнаха и й кимнаха, след това отново се обърнаха към хора и запяха.

Ерис се огледа с любопитство. Беше хладно, светлината бе приглушена, повечето идваше от витражите по стените. Ерис знаеше, че не са близо до която и да е от страните на Кулата, така че това сигурно бяха фалшиви прозорци, осветени отзад от соларни лампи. Таванът се извиваше високо над тях, заемаше почти целия следващ етаж и може би дори част от сто и пети. Каменни статуи на хора в роби и с ореоли се редяха покрай стените.

Ерис със закъснение забеляза, че всички коленичат. Побърза да ги последва и отпусна колене на възглавницата. Всички запяха песен, но тя не знаеше думите. Погледна Мариел.

— Просто се моли — прошепна й тя. Така че Ерис затвори очи и остави непознатите думи да я обгърнат.

През останалата част от службата следеше и повтаряше движенията на паството: сядаше, коленичеше, изправяше се, сядаше отново, тананикаше песните заедно с другите и седеше тихо по време на молитвите. Хорът пееше, гласовете се смесваха със записите на пиано и всичко това бе като магия. Ерис се почувства спокойна, сякаш бе постигнала мир със себе си. Мислите й се отнесоха към родителите й — какви са били, когато са се запознали, когато майка й е била млада манекенка, изоставила кариерата си заради по-възрастен човек, а баща й тъкмо е бил приключил втория си развод. Представи си биологичния си баща — къде се намира в момента, какви са общите им черти.

Погледна към семейството на Мариел — четиримата се бяха хванали за ръце — и откри, че се надява всичко при тях да е наред. Също и в нейното откачено, съсипано семейство. Може би молитвите бяха тъкмо затова, каза си тя, просто да пожелаеш добро на другите.

Свещеникът каза нещо и всички се изправиха неочаквано, стиснаха си ръцете, пожелаха си хубави неща. Всичко това беше напълно чуждо на Ерис — да докосва хора, които дори не познава. Същевременно й се стори хубаво — да е на място, където никой не я съди, никой не се интересува от миналото й, нито знае името й. След като стисна ръцете на хората от семейството на Мариел и на целия ред пред тях, Ерис най-сетне се обърна към Мариел.

— Мир вам — прошепна, гласът й бе малко дрезгав.

— И на вашия дух — отвърна Мариел и стисна ръката на Ерис.

Когато седнаха отново, Мариел не я пусна. Преплете пръсти с нейните. Ерис не каза нищо, гледаше право напред, но ръката й остана в ръката на новата й приятелка. Стисна я лекичко и след малко Мариел също я стисна.

Останаха хванати за ръце до края на службата.

Когато службата свърши, Ерис последва семейството на Мариел и останалите хора навън. След спокойствието вътре светът изведнъж се оказа шумен и пренаселен. Ерис отскочи настрани, когато медицински ховер с пусната сирена избръмча гневно покрай тях.

— Благодаря, че ми позволихте да дойда на църква с вас — каза тя, а приятелката й просто кимна.

— Ерис — каза майката на Мариел. — Разкажи ми за себе си. Какво ви доведе със семейството ти на „Гроздовиден ресник“?

Момичето стрелна Мариел с поглед, изненадана, че не е споделила нищо.

— Семейството ми преживява сложен момент — призна тя.

— Всъщност само ние с мама сме тук долу. Родителите ми се разделят. — Усети, че става все по-лесно с всеки път, когато го казва. Може би след време щеше да го казва, без да има желание да ревне.

— Много ми е мъчно — отвърна майката на Мариел и я изненада, като я прегърна. Ерис не беше прегръщана от никого освен от родителите си, дори Ейвъри не го беше правила. — Двете с майка ти искате ли да дойдете на вечеря — попита, когато приближиха апартамента.

Ерис се поколеба, изненадана от силното си желание да се съгласи.

— Мама е навън, но аз ще дойда с удоволствие — призна тя.

Майката на Мариел се усмихна широко и влезе. Мариел не откъсваше очи от Ерис; на лицето й се беше изписало странно изражение.

— Какво има? Не искаш ли да дойда? — попита Ерис.

Мариел поклати глава.

— Не, просто… Всеки път, когато реша, че си ми ясна, ти правиш нещо неочаквано.

Ерис се разсмя.

— Е, случва се. Дори аз все още не съм разбрала себе си, а се опитвам от осемнайсет години.

Мариел извъртя очи и я поведе в апартамента.

Ерис седна доволно на кухненската маса у семейство Валконсуело — оказа се, че това е фамилията на Мариел, — докато родителите на Мариел тракаха с тенджери и тигани в топлата уютно разхвърляна кухня. Малко по-късно чу цвърченето на домати и наденица. Устата й се напълни със слюнка: напоследък не беше яла нищо освен консервирана храна, купена готова, и онова, което сервираха в стола в училището.

Вечерята беше великолепна и абсолютно хаотична. На Ерис и хареса начинът, по който семейство Валконсуело се шегуват и заяждат, как спорят за някакъв баскетболен мач и споменават играчи, за които изобщо не беше чувала. Накрая бащата на Мариел отиде да приеме пинг в спалнята, а майка й изведе прозяващия се Маркос от кухнята.

— Ние с Ерис ще оправим масата — обади се Мариел, без да откъсва очи от лицето на приятелката си.

— А, Ерис е гостенка — провикна се майката на Мариел от коридора.

— С удоволствие ще помогна — настоя Ерис и стана, за да вдигне масата. Беше възнаградена от изумлението, изписало се на лицето на Мариел. Я стига, помисли си развеселено, ще се справя с измиването на няколко чинии.

Почистиха кухнята в мълчание.

— Защо ме остави да дойда с вас тази вечер? — попита след малко Ерис.

Мариел сви рамене.

— Нали каза, че си самотна. Службата винаги ми помага, когато се чувствам така.

Най-сетне, когато всичко беше почистено, Мариел изключи лампата и запали изкуствена свещ.

— Извинявай — каза и сложи свещта на средата на масата. — Просто се опитваме да намалим сметката за електричество.

— Това ли е сигналът, че трябва да си тръгвам? — попита Ерис малко необмислено.

Странни сенки от свещта затанцуваха по лицето на Мариел — лице с изразителна костна структура, която издаваше сила на волята; очите й се превърнаха в езерца от тъмнина, които Ерис не можа да разгадае. Никога не беше изпитвала това към друг — че се познават до болка и същевременно са непознати. Посегна през масата към ръката на приятелката си, но Мариел се отдръпна и поклати глава.

— Всъщност, да, това е сигналът, че трябва да си ходиш — въздъхна тя. — Не мога отново да тръгна с теб по този път, след като знам как ще завърши.

Ерис знаеше, че трябва да си тръгва, но тогава Мариел се наведе леко напред и я погледна. Все още не беше решила.

— Този път няма да свърши по същия начин — чу Ерис гласа си.

— Защо да ти вярвам?

— Ами ако го даваме бавно? — предложи Ерис и стана. Не беше сигурна защо иска това, но бе сигурна, че го иска.

Мариел наведе замислено глава. Пламъкът на свещта заблестя по евтините червени камъни на обиците й, искрици червен огън сред черната пелена от коса.

— Може би — отвърна най-сетне тя.

Ерис кимна.

— Знаеш къде да ме намериш — каза, излезе и затвори вратата.

Ерис Дод-Радсън, помисли си тя, самозвана кралица на небрежните свалки, предлага да го дават бавно. Кой да предположи?