Хилядният етаж

ЕРИС

Ерис лежеше на леглото на Мариел на една страна. С полупритворени очи наблюдаваше Мариел на бюрото й — тя ожесточено пишеше някакво домашно. Стените бяха в бледозелено, покрити със снимки на Мариел и нейни приятели и различни постери — слънцето залязва над назъбени планини, луната блести по време на затъмнение. От слушалките на Мариел се носеше кънтри музика. Ерис не познаваше друг така запален по кънтри музиката, освен Ейвъри, а тя я беше отписала отдавна като едно от непонятните прищевки на Ейвъри. Беше странно, че най-добрата приятелка на Ерис и момичето, с което излизаше, имаха общо нещо толкова необикновено.

— Приключваш ли? — попита тя, макар да нямаше нищо против да почака. Беше й по-приятно, отколкото очакваше, да прекарва време с Мариел в тишина, докато Мариел си пише домашните. Не помнеше някога да е лежала в чуждо легло, просто да се е размотавала, без каквито и да било очаквания.

— Почти — отвърна Мариел, намръщила съсредоточено чело.

„Къде си?“, получи фликър от Каролайн.

— У Мариел — отвърна тя на глас. Каролайн познаваше Мариел и знаеше, че двете с Ерис напоследък прекарват много време заедно. — Мама — обясни тя, тъй като Мариел чу съобщението.

Другото момиче кимна и каза:

— Май отношенията ви се подобряват.

Истина беше. След обяда с бащата на Лида — след като Ерис научи, че той е и неин баща — двете с майка й бяха постигнали нещо като примирие. Отново започнаха да излизат заедно както преди: обикаляха любимите си места на горните етажи, вечеряха заедно почти всяка вечер. Беше приятно да престане да негодува срещу майка си.

— Чувала ли си се отново с биологичния си баща? — попита Мариел. — Кога ще се видите пак?

— Не знам — призна Ерис. Не бяха правили планове да се виждат отново, не бяха обсъждали никаква издръжка. Тя спомена нещо пред майка си, но Каролайн й каза да не се притеснява, защото всичко било наред. Това пък какво означаваше, питаше се Ерис и се чудеше дали двете с майка й няма да се върнат на горните етажи и да станат едно щастливо семейство с останалите от фамилия Коул.

— Сигурна съм, че ще се обади — продължи Мариел с повече увереност, отколкото чувстваше Ерис. — За него сигурно също е толкова ново, колкото и за теб.

— Благодаря — каза Ерис, доволна, че е разкрила на новата си приятелка цялата истина.

Беше дошла, за да й каже всичко, още следобеда. Отчасти имаше нужда да сподели с някого, но нямаше начин да е човек от горните етажи, защото всички познаваха Лида. Разказа на Мариел главно защото искаше тя да знае и се интересуваше от мнението й. Ерис не познаваше друг, който се отнасяше към живота по същия начин като Мариел, който мислеше като нея.

— Да не говорим повече по този въпрос — предложи Ерис и неочаквано й се прииска да се разсее с друго. — Да поговорим за теб.

— Но на мен ми е приятно да говорим за теб — засече я Мариел. Ерис се изправи и я погледна гневно, а Мариел се разсмя. — Извинявай — каза, макар да не се чувстваше гузна. — За какво искаш да говорим?

— Знам, че съм безкрайно интересна — каза тя сухо. — Сериозно. Запознахме се преди колко, месец? Все още има много неща, които не знам за теб.

— Цял месец ли мина?

Ерис я замери с възглавница, а Мариел се наведе.

— Добре, добре, какво искаш да знаеш?

— Любим цвят — каза Ерис автоматично.

— Въпрос типично в стила на Ерис — отвърна Мариел, но отговори преди да бъде замерена с нова възглавница. — Зелено! Ментовозелено, ако трябва да сме честни.

— Любим предмет в училище.

— Лесна работа. Час по дискусия.

— Сериозно? — не се сдържа Ерис. Всички отличници по дискусии бяха отвратителни, с противни униформени жилетки, и се държаха така, сякаш знаеха всичко. Мариел беше твърде готина, за да е една от тях.

— След като си толкова изненадана, значи не съм спорила достатъчно с теб — пошегува се Мариел.

— Пробвай де — усмихна се Ерис. — Какво искаш да правим днес?

— Да гледаме филм.

— И аз!

Мариел се разсмя отново. Беше завъртяла стола си към Ерис и кръстоса крака. Единият й чорап беше розов с бели точки, другият на малки оранжеви тикви.

— Едва ли ще имаме една и съща кариера. — Очите й затанцуваха. — Искам да стана политически коментатор.

— Онези, дето четат новините ли?

— Онези, които водят президентските дебати и говорят за различни проблеми и пишат статии за новините. — Мариел сведе поглед и подръпна единия ръкав на пуловера си. — Просто искам да помагам на хората да разберат какво става. Да им помогна да си съставят мнение.

— Защо не се кандидатираш? Тогава няма просто да помагаш на хората да мислят, ами наистина ще вършиш нещо — предложи Ерис. Примъкна се до края на леглото, достатъчно близо, че да докосне ръката на Мариел.

— Може би — отвърна Мариел, но го каза така, сякаш не вярваше. — Още един въпрос.

Ерис наведе глава на една страна. Не знаеше нищо за романтичната история на приятелката си; дори не знаеше дали е излизала с момчета освен с момичета.

— Била ли си влюбена някога?

— Не — отвърна бързо Мариел, прекалено бързо, помисли си Ерис. Запита се кого е обичала приятелката й и с изненада усети, че я бодна разочарование, може би дори ревност. — Ами ти? — контраатакува тя.

— И аз не съм.

Зазвуча бързо кънтри парче: гласът на момиче разказваше как ще си отмъсти на някой, който й изневерил. Мариел обърна тихо гръб на домашното и Ерис взе внимателно таблета й, прегледа мързеливо фийдовете, а сърцето й блъскаше, макар самата тя да нямаше представа защо.

В момента се провеждаше галата в университетския клуб, на километри над тях. Ейвъри й бе предложила да я покани като гостенка, но Ерис беше отказала — не беше сигурна дали ще издържи на погледите, нито на шанса да види баща си — по-точно казано човека, за когото мислеше, че й е баща. Който и да е от двамата бащи, поправи се тя, защото господин Коул също щеше да присъства.

Докато минутите отлитаха, Ерис разглеждаше снимка след снимка как наконтените й приятелки си прекарват разкошно и вече съжаляваше, че бе отказала на Ейвъри. Замисли се какво ли би облякла, ако беше там. Може би розовата рокля с вълнообразен подгъв или нещо сребърно — нали това беше темата на партито тази година? Извика поканата на лещите си. Университетски клуб ви кани на вечер под звездите, пишеше на нея със сложен курсив, анимирани звезди се сипеха в краищата на полезрението й. Тази вечер имаше комета, спомни си неочаквано тя.

— Готово — обади се Мариел и натисна копчето, за да предаде домашното. — Какво искаш да правим тази вечер?

— Вземи си палтото — засмя се Ерис. — Отиваме на приключение.

— Объркана съм — каза Мариел, докато вървяха по Джърси Хайуей на Трийсет и пета. Соларните лампи хвърляха преплитащи се кръгове златиста светлина по тротоара. Пред тях Ерис вадя внушителния военноморски музей „Интрепид“, огромен стар кораб, закотвен на река Хъдсън. В трети клас ходиха там на екскурзия. Все още помнеше как Корд се опита да предизвика двете с Ейвъри да прескочат, за да проверят дали от водата няма да им пораснат хриле като на русалки. Корд — не беше мислила за него от седмици.

— Ще ти отговоря на всички въпроси, обещавам. — Ерис приближи до порта, маркирана „Кей 30: само за персонал“. Вкара кода, за който беше платила онлайн, и вратата се отвори.

Излязоха на дървен док с редици железни врати от двете страни. Водата плискаше тихо под краката им. Ерис не спираше да се усмихва. Обичаше усещането: прекрасната тръпка да тръгне на поход за нещо, което може и да не открие, като през цялото време знае, че каквото и да се случи, нощта ще си остане прелестна.

Набра същия код на една от вратите, която водеше към покрива, и откри малко пространство, изпълнено почти цялото от ховер лодка за четирима. Формата напомняше на чашката на гъба, а от лъскавия бял корпус стърчаха витла. Единствената украса беше рисунка на американското знаме.

— Сложи си това. — Тя подхвърли на Мариел надуваем колан.

— Чия е тази лодка? — Мариел стъпи на малкия док и щракна колана на кръста си. Ерис натисна копчето и ховер лодката започна да се спуска към водата.

— Ще я ползваме назаем. — Беше платила наем за след работно време, макар да беше почти сигурна, че е незаконно. Светлините около лодката превърнаха водата в наситено зелено.

Ерис изрита обувките си преди да сграбчи ръката на Мариел и да я дръпне вътре на една от белите изкуствени седалки.

— Ти знаеш ли как да караш това чудо? — попита Мариел. Разкъсваха я и оптимизъм, и ентусиазъм.

— Има си автопилот. Поне така ми казаха — ухили се Ерис и натисна бутона, за да стартира лодката.

Ховерът пое в нощта.

Носеха се по повърхността на водата, която беше непрогледно тъмна като повърхността на черно огледало. Косата на Ерис се развяваше зад нея. Пръски пареха лицето й. Усещането беше чудесно. От другата страна на реката, в Ню Джърси, пръснатите светлини мигаха топло.

Мариел гледаше над водата. Имаше нещо почти кралско в сенчестото очертание на профила й, дългия нос и високото чело. След това тя се обърна и намигна на Ерис и илюзията се разпиля.

— Къде ни водиш, о, безстрашни капитане? — извиси глас Мариел над воя на вятъра и мотора.

— Някъде, където да видим зад това. — Тя посочи Кулата, която се издигаше невъзможно високо в тъмнината.

Подминаха смътно очертаната Статуя на свободата, насочиха се на юг, около пристанищата, където Ерис чу музика и висок смях. Най-сетне, когато бяха достатъчно далече и Кулата вече не изпълваше цялото небе, Ерис угаси мотора. Наведе се, за да докосне водата с пръсти, и ги дръпна бързо. Беше леденостудена.

— Много ми харесва. Чудесна изненада — каза Мариел в неочаквано настъпилата тишина.

— Не това е изненадата — отвърна Ерис. — Поне не цялата.

Виковете откъм Саут Стрийт ставаха по-високи. Ерис чу музиката, видя розовите светлини на халюциногенни запалки над водата.

— Да не би да има някакъв рейв тази вечер? — попита Мариел.

Ерис се разсмя.

— Всички са тук поради същата причина като нас — обясни тя и прегърна приятелката си. — Погледни. — Посочи нагоре и те вдигнаха лица към небето.

През кадифено черното небе преминаваше комета, опашката й се бе разперила като ветрило.

— Много е красиво! — прошепна Мариел.

Ерис попиваше гледката, опитваше се да не мисли за университетския клуб и как Ейвъри и Лида са се притиснали към прозорците в този момент, облечени в скъпи рокли, стиснали чаши шампанско, докато кометата профучава покрай тях. Престани, каза си. Тук беше много по-хубаво.

— Почти е на мое име — каза тя. — Ерос вместо Ерис. Казват, че нямало да мине покрай Земята през следващите хиляда години.

— Богът на любовта — разсмя се Мариел. — Ерис, от друга страна, е богинята на…

— На раздора и хаоса — отвърна навъсено Ерис. — Ако името ми идва от Ерида. Но може да е и от Ирида — Дъгата. — Открай време се шегуваше с майка си заради името си. Каролайн твърдеше, че го била избрала, защото й се струвало много красиво.

— Понякога любовта и хаосът са абсолютно еднакви — отбеляза тихо Мариел. — И красиви като дъгата.

Ерис се обърна и я целуна.

Мариел отвърна с удоволствие, плъзна ръце по раменете й. В целувката имаше нещо ново, нежност, непозната за Ерис.

Най-сетне Мариел се отдръпна.

— Ерис, страхувам се.

— Какво? Защо? — Кометата беше изчезнала от небето. Откъм центъра долитаха писъците на веселяците, които я приветстваха. Ерос, кометата на любовта.

— Просто… — Мариел, изглежда, казваше нещо. Ерис усети несигурността да пробягва по кожата й, също като електричество. — Не искам да бъда наранена.

Ерис усети, че не това бе казала Мариел преди малко.

— Никога няма да направя нещо, което да те нарани. Обещавам — прошепна тя.

Циничната, обиграна част от Ерис се изсмя при тези думи, задето даваше обещание, което никога нямаше да спази. Може би този път обаче щеше да й се наложи да го спази.

Усети как Мариел се отпуска. Лодката се клатушкаше на вълните.

— Обещавам — повтори Ерис и думите се понесоха като дим в мрака.