Хилядният етаж

РАЙЛИН

Райлин прекрачи прага на апартамента на хилядния етаж и попадна в нов свят.

Дори работата в апартамента на Корд, дори пътуването до Париж не я беше подготвило за този разкош. Всичко, от просторното двуетажно фоайе до огромния хол с прозорци от пода до тавана, бе изпипано от дизайнер до най-незначителната подробност, за да подчертае вкуса и богатството на семейство Фулър.

В този неприлично скъп апартамент се бяха натъпкали стотици тийнейджъри, шумни, развеселени от пиячка и танци. Райлин ги разблъска, за да мине напред, като се стараеше да зърне Корд.

Всички я гледаха. Повечето забелязваха евтината й рокля и непретенциозните обувки и веднага я отписваха като момиче, което не си струва вниманието, но в някои от погледите имаше и интерес. Райлин гледаше право напред, готова да се озъби на всеки, който се осмели да я заговори. Трябваше да намери Корд. Не й беше никак приятно да се блъска сред гостите, да търпи оглушителната музика или начина, по който очите на присъстващите се разширяваха в лещите.

Това беше светът на Корд, напомни си тя. Не го бе усетила по този начин, докато бяха заедно — имаше чувството, че двамата са си създали собствен свят, само те двамата — но тук се бяха събрали приятелите му. Той искаше да я доведе тази вечер, ала това беше преди тя да съсипе всичко.

Таблетът й завибрира. Беше съобщение от Лъкс. „В стоманената гора съм, Хиръл също е тук, много разстроен. Ти къде си? Наред ли е всичко?“

„Добре съм. Ще ти обясня по-късно“, отговори тя бързо. Гостите наоколо забелязаха, че набира съобщението с пръсти на евтин таблет. Погледнаха очите й, забелязаха, че няма контактни лещи, и я загледаха с още по-голямо любопитство.

Без да им обръща внимание, Райлин продължи да обикаля, за да намери Корд, като се опитваше да планира какво да му каже, когато го види. Не трябваше да го прави; бе допуснала грешка, като дойде. Къде, за бога, се беше покрил? Вече два пъти бе обиколила партито, но така и не го бе зърнала. Дали пък не си беше тръгнал?

И тогава, най-сетне, го видя.

Беше в един ъгъл на библиотеката до хола, говореше с момиче с червеникаворуса коса. Райлин притаи дъх. Телата им бяха извити и устремени едно към друго, ръката й беше отпусната върху неговата, бедрата им се докосваха леко — Райлин разбра, без да има нужда някой да й казва, че Корд е спал с това момиче.

Остана неподвижна за момент, наблюдаваше как момичето се смее на нещо, което казва Корд. Беше великолепна, помисли си с горчивина Райлин, с меки извивки, големи очи и истинска грива вместо коса. Корд се смееше заедно с нея, очите му пълзяха одобрително по тялото й, ръката му се спускаше надолу по ханша.

Сякаш някой я удари в корема.

Усетил тежестта на погледа й, Корд вдигна очи.

— Райлин? — ахна той, сякаш беше оглупял и не беше сигурен дали да повярва на очите си. А и как да повярва? Каква причина имаше Райлин Майърс да се качва на хилядния етаж?

Останаха така за момент, гледаха се, сякаш бяха актьори в лош филм и образът на екрана бе застинал.

— О — ахна момичето, обърна се и погледна Райлин, а странните й кехлибарени очи заблестяха, когато я позна. — Това ли е тя? Прислужницата ти?

Тези думи — и мисълта, че Корд е говорил за нея с тази непозната — отключиха нещо у Райлин и тя се врътна, обзета от отчаяното желание да избяга.

— Чакай, Райлин! — стори й се, че чу гласа на Корд зад себе си, но не беше сигурна дали наистина го чу над шума, а и беше твърде късно — тя вече се опитваше да избяга надалеч.