Хилядният етаж

ЛИДА

Следващия следобед Лида беше застанала в източноазиатската градина в единия край на кампуса. Тук беше тихо и хладно. Почти никой не идваше насам. Единствените звуци долитаха откъм градинските роботи, които рисуваха вълни по пясъка, и от фонтана, който бълбукаше весело в един ъгъл.

Чакаше Ейвъри. И двете имаха час в химическата лаборатория; бяха го подбрали миналата пролет, когато си правеха програмата. Винаги подреждаха заедно часовете си и винаги се срещаха в дзен градината преди първия час в лабораторията, за да отидат заедно и да са сигурни, че ще са партньорки. Това беше традиция още от осми клас.

Лида крачеше в кръг из градината, наблюдаваше как минутите минават на училищния таблет и чакаше, доколкото смееше. Лещите й не работеха в рамките на училището, така че не можеше да се свърже с Ейвъри. Градинският робот размести вълничките и се зае да прави малки квадратчета. Истинска слънчева светлина се процеждаше отвън, благодарение на система от огледала на таванските прозорци. Лида прехапа недоволно устни. Каква безсмислена градина. Как е възможно някой да почувства дзен, след като това тъпо нещо непрекъснато ръчка камъните.

Ейвъри нямаше да дойде. Лида трябваше да тръгва, но преди това пристъпи напред и изрита неочаквано и силно робота.

Той описа дъга във въздуха и тупна по гръб с приятно хрущене. Колелата продължиха да се въртят напразно. Ако Ейвъри беше тук, щеше да се разсмее. При тази мисъл Лида се разстрои още повече. Остави робота да си лежи и забърза към крилото за точни науки.

Стигна до кабинета по химия тъкмо когато звънецът би за начало на часа и забеляза Ейвъри на втория ред, кръстосала небрежно дългите си крака.

— Здрасти — изсъска Лида и се настани на празното място до приятелката си. — Чаках те в градината. Да не би да забрави?

— О, да. Извинявай. — Ейвъри се обърна към предната част на стаята, моливът й бе опрян на таблета; беше готова да си води бележки.

Лида преглътна острия отговор и се опита да се съсредоточи върху първите думи на професор Питкин. Той имаше докторска степен по естествени науки и беше написал учебника по химия в национален мащаб. Тъкмо затова родителите плащаха за „Бъркли“: защото преподавателите бяха лидери в своите сфери, хора, които изготвяха лекционните видеоматериали, които гледаха всички, вместо учителите в обществените училища, които повтаряха прочетеното. Когато Лида погледна професора, единствената й мисъл беше, че с голото си теме и червендалестите си бузи прилича на презрял плод. Можеха да го нарекат професор Сливов. Започна да пише смешката на Ейвъри, след това остави химикалката с въздишка.

Отношенията им с Ейвъри бяха странни. Лида не беше сигурна дали е заради партито на Корд — дали Ейвъри все още не беше ядосана, че не й е казала истината за лятото, или ставаше въпрос за Атлас. Държа се странно през цялата игра на АР. Дори излезе от играта по едно време!

Лида се запита дали Ейвъри не е нещастна, че не е попитала първо нея, преди да покани Атлас да излязат. Щеше да е странно от страна на Ейвъри да се сърди, че най-добрата й приятелка излиза с брат й, но пък чак толкова…

Да, чак толкова, ако приятелката ти не само излиза с брат ти, но и е спала с него, помисли си неочаквано Лида. Усети как й прилошава. Знаеше ли Ейвъри за Андите? Това би обяснило поведението й: сигурно се беше вкиснала, че Лида е изгубила девствеността си с Атлас и дори не й е казала, на нея, най-най-добрата си приятелка. Как обаче Лида да каже и дума, след като Ейвъри се стараеше по всякакъв начин да защитава Атлас?

Погледна профила на приятелката си и отчаяно се опита да разбере какво мисли тя. Дали да й се извини? Не искаше да го прави, освен ако Ейвъри не знаеше. А пък Лида нямаше никакво намерение да тича при Атлас, за да го пита дали е казал на сестра си за преживяното.

Завладя я старата позната нужда за малко ксенперхеидрен, съзнанието й зашепна, че това е единственият отговор, че наркотикът ще заличи цялата й несигурност. Аз съм самодостатъчна, заповтаря тихо Лида, но мантрата не успя да я успокои, както ставаше в Силвър Коув.

Може би Надя щеше да й каже какво става с Ейвъри. Хакерът следеше движението на Атлас през последните дни, осигуряваше разпечатки от фликърите му и бележки от битбанката му, въпреки че тези неща не й бяха от помощ. Вината не беше на Надя. Проблемът беше в Атлас: той беше твърде затворен, точно затова беше толкова трудно.

Ейвъри вдигна глава и я погледна и Лида извърна очи, подразнена, че са я хванали да зяпа. С неудоволствие си припомни началото на седми клас, когато се притесняваше много какво мислят другите за нея.

В сравнение със средата на Кулата горните етажи бяха изискани, високотехнологични и неприлично скъпи. А пък съучениците й правеха всичко толкова бързо, подхвърляха си забележки в нещо като код. На Лида й се искаше да знае какво си казват, за кого се отнасят смешките им. Наблюдаваше внимателно една определена група момичета, които излъчваха самоувереност, ръководени от висока блондинка, която бе толкова съвършена, сякаш не беше истинска. Отчаяно й се искаше да стане една от тях.

Скоро научи, че някои от съучениците й посягат към ксенперхеидрен — хапче при безпокойство, същото като онова, което пиеше майка й — като помощ в учебния процес.

С лекота задигна от хапчетата на майка си. Родителите на Лида бяха толкова доверчиви, че никога не включваха биозащитата на тъч повърхностите в новия си апартамент. Същата вечер Лида се шмугна в банята им, докато те гледаха холограми, и извади ксенперхеидрена на майка си от шкафчето с лекарства. Изтръска две хапчета в шепата си и се измъкна в коридора за секунди. На следващия ден, преди училище, глътна едното.

И светът веднага стана по-ярък, по-фокусиран. Умът й се движеше със скоростта на светлината, минираше дългосрочната й памет с отдавна забравени факти, беше нащрек и внимаваше за всяка подробност в света. Чувстваше се по-самоуверена от когато и да било. Когато на обяд приближи до Ейвъри и поиска да седне на нейната маса, Ейвъри се усмихна и я покани. Задействана от ксенперхеидрена, Лида се смееше на подходящите вицове, казваше правилните неща. В този момент разбра, че е приета във вътрешния кръг.

През следващите години вземаше все повече и повече от хапчетата, докато накрая започна да купува от дилъра Рос, за да престане да краде от майка си. Опита се да ги ограничи, да пие единствено преди изпити и големи партита, но поне социално нямаше нужда от тях, след като вече беше станала приятелка с Ейвъри. Тя обаче харесваше онази Лида, която хапчетата изваждаха на показ. С тях беше остроумна и находчива, по-проницателна, разбираше нюансите на всяка ситуация и умееше да манипулира околните в своя полза. Тази Лида измисляше как да получи всичко, което пожелае.

С изключение, разбира се, на Атлас.

Лида се стресна и се съсредоточи, когато усети, че всички около нея се изправят; столовете застъргаха по подовете, когато учениците започнаха да се разделят по двойки. Обърна се към Ейвъри, но тя беше с гръб към нея и говореше със Сид Пинкълстийн.

— Ейвъри? — повика я Лида и я докосна по рамото. — Нали сме партньорки?

— Току-що обещах на Сид — извини се приятелката й. Сид пък не можеше да повярва на невероятния си късмет. — Трета година, молби за колеж и какво ли още не. Трябва ми добър успех — добави тя бързо. — Извинявай.

Леле. Ейвъри толкова отчаяно се стараеше да я избягва, че предпочиташе да се сближи със Сид Пръдлистийн.

— Разбира се — отвърна Лида. — Риша? — Стисна ръката на другото момиче и я потегли, кипнала от яд и злоба, към лабораторната маса.

— Ето ги. — Риша извика лабораторните инструкции на таблета си. Очите й се плъзгаха между Лида и Ейвъри, която работеше заедно със Сид през две маси. Лида обаче бе започнала да смесва елементите, да хвърля безразборно химикали в купичката и да ги мачка с чукчето.

— Според инструкциите магнезият не ни е необходим… — започна предпазливо Риша и я погледна над очилата си.

— Късно — отвърна Лида.

Какво пък толкова, по дяволите, помисли си, обзета от бяс. Ако имаше късмет, щеше да последва експлозия.