Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

Ейвъри никога не беше виждала църквата „Сейнт Мартин“ на 947-и толкова претъпкана, както на сутринта на погребението на Ерис.

Погребението на Ерис. Беше й почти невъзможно да повярва, дори на нея, дори след като я бе видяла да загива.

Осветлението в църквата беше приглушено; беше пълно с опечалени в тъмни дрехи. Единственото цветно петно бяха белите цветя върху лакирания дървен ковчег отпред и екранът, подпрян до него, на който се въртяха снимки на Ерис — до една от напудрени фотосесии, които я беше карала да прави майка й: нямаше ги спонтанните селфита, с които Ерис пълнеше фийдовете си.

На Ерис никак нямаше да й хареса, помисли си Ейвъри и изхлипа. Погребението беше мрачно и прекалено традиционно. С нищо не намекваше за същността на Ерис, жива и жизнена, жадна за живот.

Имаше толкова много спомени от Ерис. Като деца си правеха маскаради, караха се за роклята на принцесата, която си сменяше цвета при всяко замахване с вълшебната пръчица. Ами в седми клас, когато си направиха ужасните прически, вечерта, когато пиха бира, а Ерис я вмъкна тайно у тях и държеше ужасната прическа, докато Ейвъри повръщаше цяла нощ. Кискаха се в часа по латински, защото всички думи в превода им се струваха мръсни. Ами когато избягаха за един уикенд в Лондон, защото Ерис заяви, че й било писнало от Ню Йорк…

Напоследък на Ерис й беше трудно и на Ейвъри й се прииска да я беше подкрепила повече. Ерис имаше нужда от нея, но тя нали се беше оплела в драмата с Атлас, Лида и Уот, а можеше да направи повече, отколкото да й организира парти по случай рождения ден. Дори то завърши с провал.

Добре поне че Ерис беше щастлива през последните две седмици с момичето от долните етажи, с което се срещаше. Ейвъри се питаше къде е момичето, дали е дошло. Прииска й се да се запознае с нея. Ерис дори не й беше казала името й.

Ейвъри се огледа. Изглежда, всички, които познаваха Ерис, бяха дошли, всичките им съученици и учители, родителите на приятелите им и приятелите на родителите. Забеляза Уот отзад, очите му сведени, също като нейните, въпреки че тя не беше говорила с него от онази нощ. Другите приятели на Ерис седяха на редицата зад нея: Джес, Риша, дори Минг — и Лида, разбира се, чиито очи прогаряха дупки в гърба на Ейвъри през цялото време. Семейството на Ерис беше на първия ред: майка й, облечена в черна рокля от кретон, която не беше твърде подходяща за погребение; Лейн, лелята на Ерис, беше дошла от Калифорния; и за огромна изненада на Ейвъри, Евърет Радсън и възрастната му майка. Баба Радсън гледаше напред с неразгадаеми очи. Беше се накичила с повече диаманти, отколкото Ейвъри беше виждала някой някога да носи, сякаш щеше да компенсира с карати отминалата младост. Седналият до нея господин Радсън хлипаше в кърпичка с монограм.

Ейвъри искаше да бъде разстроен заради Ерис. Не беше правилно да я изостави приживе, а сега, след смъртта й, да скърби. Същевременно не можеше да му се сърди, не и на човек, който бе така съкрушен от мъка.

Ейвъри и семейството й бяха на втория ред, зад Дод-Радсън, изненадващо почетно място, при положение че Ерис беше загинала на партито на Ейвъри. Родителите на Ерис не я виняха за случилото се. Тя обаче не можеше да каже същото за своите родители, които почти не я поглеждаха. Бяха все още пребледнели от шока. До Ейвъри се беше настанил Атлас, красив както винаги, с тъмен костюм. Непрекъснато се опитваше да привлече погледа й, но тя гледаше, без да помръдва, екрана, на който се сменяха портрети на мъртвата й приятелка.

— Дошли сме без нищо на този свят и няма да отнесем нищо…

Нищо, нищо, нищо, ехтеше думата в главата й. Ейвъри не знаеше нищо, защото точно това бе направила за Ерис. Не каза на никого истината за смъртта на приятелката си. Дори на Атлас.

Истината не променя нещата, опитваше се да си повтаря тя. Нищо нямаше да върне Ерис. Тя обаче знаеше, че тези мисли са проява на страх, че защитава собствения си интерес, и се презираше, че мисли по този начин.

След като Ерис падна — преди три вечери, макар да й се струваше, че е минал цял един живот, — Ейвъри прекрати партито и се обади на полицията. Те пристигнаха почти веднага. Ейвъри ги заведе на покрива и обясни с разтреперан глас как е намерила стълбата, как е качила приятели, за да им покаже гледката. Четиримата отидоха на разпит. Както се бяха разбрали, до един подкрепиха историята на Лида: Ерис била пияна и се подхлъзнала.

Ейвъри се смая колко лесно приеха лъжата им. Никой не поиска доказателство, никой не предяви обвинения. Ейвъри знаеше, че трябва да я държат отговорна, че е отворила вход към покрива, но единственото последствие беше, че пристигна екип по поддръжката и запечата изхода. Сега не спираха да я следят погледи и бе още по-зле, отколкото преди. „Какъв шок, че Ейвъри Фулър не умее да преценява — шушукаха всички. — Да остави пияна приятелка да се качи на покрива. Каква трагедия!“

Органът на огромната църква засвири и всички се изправиха, за да запеят погребален химн. Ейвъри посегна към старовремската книга с химни — църквата не беше от тези, в които думите излизат на лещите ти, както беше в нейната — и се опита да запее. Стискаше книгата с дясната си ръка, докато лявата, от страната на Атлас, висеше отстрани. Той я докосна с малкия си пръст, много внимателно, за да изкаже безмълвната си подкрепа.

Ейвъри не му обърна никакво внимание. Усещаше как Лида я зяпа от задния ред, предизвикваше я, изпробваше издръжливостта й.

Не знаеше какво да прави с Атлас. Обичаше го до болка, любовта й засищаше всяка нейна клетка. Само че тази любов беше сложна сега, заредена с трагедия и мъка.

Не можеха да избягат, не и след като Лида знаеше истината. Преди щеше да е съвсем наред — родителите им щяха да измислят нещо, точно както бяха направили миналата година, когато Атлас изчезна. Ако обаче избягаха сега, Лида щеше да разкрие тайната им в мига, в който изчезнат. Ейвъри нямаше намерение да подложи родителите си на подобно мъчение. Двамата с Атлас трябваше да останат, поне докато не измислят как да се справят с Лида.

Тайна за тайна, помисли си кисело тя. Да, тя знаеше тайна за Лида и с нея щеше да я спре да разкрие тяхната с Атлас. Колко дълго щеше да продължи този мъчителен баланс?

Всичко вече беше различно. Времето преди смъртта на Ерис изглеждаше като цял един живот, съвсем различен свят. Старата Ейвъри вече я нямаше. Старата Ейвъри беше съсипана и нова Ейвъри — по-корава, по-чуплива — се беше родила от късчетата на старата.

Докато стоеше в църквата, неспособна дори да заплаче за смъртта на приятелката си, й се струваше, че никога няма да е в безопасност, докато Лида е край нея.