Хилядният етаж

ЛИДА

Лида се олюля, после коленичи зад фонтана, за да не я види никой от ресторанта. Не че тя трябваше да е засрамената. Ерис и баща й трябваше да са. За момент се замисли дали да не се прибере вкъщи, но беше наистина отчаяна, ръцете й трепереха и не можеше да рискува майка й да я хване. Горката й нищо неподозираща, измамена майка.

Бръкна в плика, който й беше дал Рос. Наркотиците се пръснаха по детелината пред нея, малкият й фонтан от изкуствено щастие. Погледът на Лида веднага беше привлечен от малкото черно пликче на Стъпалцата. Май не беше чак толкова зле — защо да не се поразсее с нещо, да поразведри обърканата си глава… и без това всичко вървеше зле.

Скъса горната част на пликчето, лапна жълтото хапче и го преглътна на сухо.

Последва кратък момент на неудобство, докато умът й се бореше. Това не се случваше, когато Стъпалцата бяха направени за теб, разбира се, но винаги имаше около минута на приспособяване, когато вземеш чужди Стъпалца, тъй като нуждите на тяхното съзнание се натрапваше в ума ти. Тя притаи дъх, насили ума си да мълчи и хапчето се плъзна гладко и я обгърна също като одеяло.

Всичко изглеждаше по-меко, по-течно. Времето се разтягаше също като гума. Тя примигна. На когото и да принадлежеше това, определено беше свързано с някакво безпокойство — това бе истински релаксант. Тя почти усети другия човек, като призрачно присъствие, когато наркотикът започна да си проправя път през ума й в търсене на спомени, които не бяха там, опитваше се да намери емоционален отклик от човека, за когото беше предназначен.

Лида протегна крака пред себе си и се опря на лакти, а останалите наркотици се разпиляха по детелината около нея като пъстри бонбонки. Сенките ставаха по-дълбоки, протегнаха се около фонтана и краката й. Вече не беше студено. Ерис и баща й, помисли си отново Лида и се изсмя мрачно, приглушено. Затвори очи. Сенки от спомени, недооформени мисли се завихриха в ума й. Познавам те, прииска й се да каже, но защо? Странно, всичко това беше като дежа вю, приличаше на песен, която беше чувала преди. Цветове и сенки танцуваха около нея.

Познаваше това състояние.

Неочаквано, инстинктивно, с дълбока животинска сигурност, събудена от наркотика, също както нуждата да диша, тя доби увереност. Беше правила същото и преди, беше изпитвала този микс от химикали и невростимуланти. Това бяха Стъпалцата на Корд.

Странно, зачуди се тя и зарови ръце в четирилистните детелини. Счупи си един нокът. Заболя я малко. Какво търсеха Стъпалцата на Корд при Рос? Корд нямаше нужда от пари. Сигурно бяха откраднати.

Трябваше да съобщи на Корд! Трябваше да му каже!

Лида се понесе към 969-ия като балон.

— Корд! — Задумка по вратата. Някак беше успяла да се добере, макар че не помнеше да се е качвала на асансьор, нито на ховер. Слава богу, помисли си, защото ръцете й започнаха да се отделят от тялото и тя започваше да се притеснява. Пъхна ги под мишниците си. — Корд! — повтори, този път по-високо.

Вратата се отвори рязко, но не Корд застана на прага, ами Брайс.

— Лида? Какво има? — попита бавно по-големият брат на Корд. Беше облечен, готов да излезе, с тъмни дънки и риза с яка с много разкопчани копчета. Изглеждаше много готин. Прииска й се да е като него.

Лида примигна. Не беше сигурна защо е дошла. Може би Брайс знаеше.

— Добре ли си? — попита той и присви загрижено очи. Тя продължаваше да стои в странната поза, пъхнала ръце под мишниците си. Отпусна ги смутено. По-важното беше Брайс да я хареса. Нищо, че ръцете й отплаваха нанякъде.

— Влез — покани я той и стисна рамото й, за да я поведе навътре. Стените се огънаха към нея като вълните на океан.

Брайс я поведе да седне на канапето в хола и тикна в ръката й чаша студена вода. Тя я изпи на мига. Той не каза нищо, просто я напълни отново. Тя изпи втората чаша по-бавно.

— Яко си се надрусала — отбеляза той и тя остана щастлива от одобрението му или поне от веселите нотки в гласа му. — Какво взе?

Лида все още стискаше чантата си. Извади празното пликче от Стъпалцата и го подаде на Брайс, без да каже и дума.

— На Корд — сети се да каже.

Брайс присви очи.

— Искаш да ми кажеш, че са на Корд ли? Той ли ти ги даде?

Тя не отговори.

— Лида Мари Коул! — каза неочаквано Брайс, протегна ръка и я стисна за раменете и нещо в цялата тази работа — дали цялото й име, което тя нямаше представа, че той знае — я свести, поне отчасти. Тя тръсна глава.

— Не — изграчи Лида и прочисти гърлото си. — Дилърът ми ги даде. Затова исках да… искам да кажа, че се притесних за Корд. Откраднати са, нали? — Пъхна ръце под дупето си и остана да седи така, за да не се вижда, че треперят.

Брайс се досети и очите му заблестяха.

— Райлин — промълви той.

— Какво? — попита Лида. Брайс я погледна с присвити очи, след това очевидно реши, че или е твърде надрусана, за да помни, или няма значение.

— Новата ни прислужница. Струва ми се, че двамата с Корд са станали твърде… близки — обясни той.

— Уволни я — заяви автоматично Лида. — Като го знам какъв е Корд, вече е преспал с нея.

— Харесва ми колко си безпощадна — разсмя се Брайс. — И още нещо, Лида, винаги можеш да помолиш Корд или мен, ако искаш Стъпалца. Не ходи отново при дилъра си. Този път наистина си извадила късмет.

— Изобщо не съм искала Стъпалца, дилърът ми имаше само това… исках ксенперхеидрен.

— Чакай малко — спря я Брайс. — Стой тук. — Като че ли щеше да иде някъде, помисли си замаяно тя.

След малко той се върна.

— Виж какво имам. — И пусна цяло пакетче хапчета в протегнатата й ръка.

Бяха малки, квадратни, маркирани с мъничко К.

— Слава богу — простена Лида и взе две наведнъж.

Мислите й, досега размазани и объркани, веднага се съживиха. Цялото й тяло бе залято от нова вълна енергия. Погледна Брайс, който седеше и не откъсваше очи от нея — и му личеше, че се забавлява славно.

— Благодаря ти — каза тя, думите й бяха по-ясни отпреди. — Брайс Андъртън, подвижен медицински шкаф. Прав си, трябваше да дойда при теб още от самото начало.

— Ето това е онази Лида Коул, която всички познаваме и обичаме — каза сухо той и Лида огледа апартамента с нови очи. Не беше идвала тук от години, освен на партита, когато беше пълно с хора и много шумно. Беше по-широко, отколкото помнеше. Всичко изглеждаше по-остро, детайлите по-очевидни, сякаш очертани с дебели черни маркери, като онези, с които рисуваше като дете. Сърцето й биеше толкова бързо, че заплашваше да изскочи от гърдите.

— Аз трябва да тръгвам — каза след малко Брайс, без да откъсва очи от нея. — Много ми се иска да остана. Ти си много по-забавна от Корд напоследък.

Тя с нежелание протегна ръка, за да му върне пакетчето, но Брайс поклати глава.

— О, задръж ги. Това е най-малкото, което мога да направя, след онова, което ми каза.

Лида кимна с благодарност и попита:

— Може ли да остана за мъничко, преди да се прибера у нас?

Брайс сви рамене и тръгна към вратата.

Хиляди сцени танцуваха сред бързите мисли на Лида. Ерис и баща й се целуват. Атлас. Ейвъри. Онзи, с който Ейвъри излизаше, Уот, който й се присмиваше на галата. Очите на Атлас, когато й каза, че има друга. Заслужаваш истината, така й каза. Истината ще те освободи, нали така се казваше? Трябваше да каже на Корд да уволни прислужницата. Трябваше да разбере коя Атлас харесва повече от нея. Както желаеш, бе казала Надя и бе обещала да открие, но след това нищо не стана така, както Лида искаше.

Всичко това се въртеше в ума й, калейдоскоп от размазани цветове, но въпреки че допреди малко заплашваше да я погълне, сега Лида бе изключително съсредоточена и мислеше бързо. Господи, колко обичаше стимулантите. А пък ксенперхеидренът беше най-добрият. Тя си пое дълбоко дъх и остави наркотика да плъзне през вените й, да стигне чак до върховете на пръстите.

Надя. Трябваше да попита Надя за Ерис и баща си, да разбере откога продължава тази работа. Господи, помисли си с отвращение, сигурно е започнало веднага след като Ерис е разбрала, че е бедна. Малката златотърсачка.

Бе на средата на съобщението, когато си спомни, че вече не може да пита Надя. Надя я беше зарязала.

Имаше нещо странно в тази Надя.

Неочаквано Лида се досети. Отговорът беше толкова елегантен в простотата си, че тя се запита как е възможно досега да не се е сетила.

Знаеше къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Движеше се бързо, очите й стъклени, дишането малко по-бързо, но тя метна чантата на рамо и тръгна към експресния асансьор.