Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

— Това е най-откаченото парти, което сме организирали — прошепна Ейвъри на Атлас, докато се натискаха в тесния килер за бельо. Копнееше за този момент още от началото на вечерта. Беше изтънчено мъчение: да среща погледите на Атлас от другия край на стаята, да докосват ръце, когато се разминават, но да не могат да направят нищо, докато не се измъкнат тайно.

— Направо е върхът — отвърна той и я целуна.

Ейвъри се наслаждаваше на забраненото удоволствие, на прегръдките на момчето, което обичаше, с което възнамеряваше да избяга след няколко дена, докато съучениците им бяха на метри от тях. Наистина беше лудост.

Прииска й се да разкъса ризата му копче след копче и да го смъкне върху пухкавите кърпи, но вместо това, без да иска, удари главата му в рафта. Той изруга и се намръщи.

— Извинявай! — възкликна Ейвъри и отстъпи крачка назад.

— Не, аз се извинявам — разсмя се кисело той. — Трябваше да отидем в моята стая, но вече е заета.

— И моята е заета! — Във всеки друг случай Ейвъри щеше да побеснее, че някаква двойка се е настанила в спалнята й. Сега обаче, докато беше с Атлас, косата й разрошена, синята рокля покрита с пухчета от белите кърпи, й беше все едно. — Предполагам, че това е издайническият знак за страхотно парти — добави тя.

— Както казах, страхотен купон. — Атлас се наведе и я целуна отново. — Ще се видим навън — прошепна и се измъкна в коридора. Ейвъри преброи до двайсет, преди да излезе и да тръгне в обратната посока, неспособна да заличи широката усмивка от лицето си.

Партито беше страхотно. Ейвъри се опитваше да се наслади на всяка подробност, за да може да си припомня всичко някой ден, когато двамата с Атлас ще са стари и побелели и ще живеят щастливо заедно. По-рано следобеда бяха инструктирали роботите да изтласкат мебелите до стените, за да разчистят нещо като дансинг в средата. Сега стаята беше препълнена с хора, всички се смееха, пиеха и се забавляваха. На плота блестяха бутилки алкохол, празните непрекъснато подменяни с пълни. Музиката дънеше от високоговорители, заглушаваше всички разговори. Засега поне никой не беше направил нищо глупаво.

Ейвъри щеше да помни това парти завинаги, дори да беше пълна катастрофа. Тя ценеше всеки миг от времето си с Атлас, особено сега, след като най-сетне бяха разкрили любовта си един към друг.

Отправи се към дансинга и видя там Риша със Скот Вандиър — това беше нещо ново — и Джес с Патрик, както винаги. Де да можеше и тя да потанцува за кратко поне с Атлас. След това обаче си напомни с неустоима усмивка, че им предстои цял един живот.

Нечия ръка стисна рамото й като в менгеме.

— Търсех те.

Ейвъри ахна. Лида изглеждаше ужасно. Косата й беше опъната на стегнат кок, подчертаваше острите й черти, сега изопнати, уморени, устата й свита в тънка линия. Изглеждаше крехка в роклята на геометрични фигури, сякаш тялото й действаше единствено благодарение на силата на волята й — и на наркотиците, явно.

Ейвъри познаваше този поглед; Лида изглеждаше по същия начин понякога преди изпити, след като беше пила твърде много ксенперхеидрен. Тогава беше като пренавита пружина през целия ден, правеше теста, след това се прибираше и се наспиваше. Ейвъри не одобряваше, но всеки път, когато споменеше този факт, Лида се затваряше в себе си и се държеше отбранително.

Лида пусна ръката й. Цялата трепереше от вълнение.

— Не мога да повярвам какви ги вършиш. Ти си безобразна приятелка, нали го знаеш? Да не говорим колко си противна — разсъска се тя.

— Лида. Какво си взела? — попита Ейвъри и внимателно потегли приятелката си към края на стаята.

— Пусни ме! — повиши глас Лида, без да й пука дали ще стане скандал. Няколко души ги погледнаха с извити вежди. — Знам — заяви тя. — Така че не се ебавай с мен, ясно ли ти е?

Ейвъри усети нервен прилив на очакване. Не смееше да проговори. Опитваше се да прочете какво пише в очите на Лида, които се стрелкаха като обезумели. Инстинктът й подсказа, че търси Атлас.

— Той къде е? — изсъска Лида.

— Кой? — попита Ейвъри, доколкото можа невинно.

— Брат ти! Или може би трябва да кажа любовникът ти?

Ейвъри усети, че й прилошава, сякаш светът се люшна опасно. Лида изрече думите почти шепнешком, а шумът в стаята беше толкова оглушителен, че Ейвъри бе сигурна, че никой не е чул — засега. Въпреки това не можеше да си позволи да стане гаф.

— Може ли да поговорим по този въпрос насаме? — попита тя с цялото достойнство, на което бе способна. Погледна Лида право в очите. — Моля те. Заради дългогодишното ни приятелство. Моля те, не го прави тук, много те моля.

Нещо от старата Лида просветна в очите на бившата й приятелка и тя се поотпусна малко, сякаш до този момент се беше движила подхранвана от сляпа ярост, а сега вече нямаше стимул, който да я държи изправена.

— Добре — примири се Лида. — За две минути.

Ейвъри кимна. Това бе най-доброто, на което можеше да разчита в момента.

— Ела — помоли тя и си лепна изкуствена усмивка, докато кимаше на всички, покрай които минаваше, сякаш всичко беше наред. Преструваше се, че двете с най-добрата й приятелка отиват да си оправят заедно грима, да поклюкарстват, а не да се заплашват с най-тъмните, най-лични тайни.

Където и да отидеха, навсякъде беше пълно с гости. И нейната стая, и стаята на Атлас, и библиотеката, и оранжерията: партито беше пуснало пипалата си навсякъде. Във всички стаи имаше хора, някои припаднали, други се натискаха — или комбинация от двете. Ейвъри усети, че Лида става неспокойна, безмълвна бомба с часовников механизъм, която отброява секундите.

И тогава й хрумна идея, която щеше да промени всичко, завинаги.

— Насам — посочи тя, отвори вратата към килера и посегна към тайната ръчка. — Никой няма горе. Можем да говорим насаме.

Изтегли стълбата надолу и над тях се очерта малък квадрат нощно синьо. Веднага й стана ясно колко е разстроена Лида, защото дори не реагира на съществуването на скрит достъп до покрива от апартамента на Ейвъри. Просто наведе малко глава и каза с леденостуден глас:

— Първо ти.

Ейвъри се заизкачва към мрака. Кожените й италиански обувки на висок ток се изплъзваха по стълбата.