Хилядният етаж

ЛИДА

Лида стоеше пред портите на Хаксли Парк на Първо авеню и не спираше да опипва с поглед тихата обточена с дървета улица. Беше разтреперана и напрегната. Рос бе дал идеята да се видят тук, пред Хаксли, където се срещаха и преди терапията й.

Пое си дълбоко дъх и влезе в парка — старомодната желязна порта се отвори навътре на автоматични сензори. Нахлуха спомени. Един от първите пъти, когато бе взела ксенперхеидрен, се бе почувствала толкова заредена с енергия, че си написа домашните до края на годината. Следобеда пуши релаксанти и лежа тук на тревата, гледаше рисуваните облаци на тавана с надеждата да открие някакъв модел. Когато с Корд взеха Стъпалца заедно, гониха един комар часове наред, докато не се върнаха замаяни и не паднаха през смях в апартамента му.

А сега се беше върнала тук.

Всички знаеха, че Хаксли е най-хубавият парк на горните етажи, където да се надрусаш яко. На тавана му имаше купища вентилатори, тъй като се намираше на ъгъл на Кулата, където иначе подаването на въздух на етажа можеше да се забави. Тук нямаше детски площадки, така че наоколо не се мяркаха деца и бавачки; всъщност паркът беше празен през повечето време, закътан от източната страна на етаж, на който имаше главно офиси. Единствената част, където се мяркаха хора, беше край прозорците, където два ресторанта, единият за морски деликатеси, а другият френско бистро, гледаха към зеленината.

Както можеше да се предполага, централната алея в парка беше съвсем празна дори сега, в петък вечерта.

— Къде си, по дяволите? — прошепна Лида и прати фликър на Рос.

С напредването на вечерта вътрешните светлини на Кулата избледняваха. Лида настръхна — ставаше хладно. Централизираната вентилация означаваше, че в краищата на Кулата винаги е по-студено, особено на обществени места, където никой не плащаше сметката за електричество. Прииска й се да се беше преоблякла след училище. Само че дойде направо от часа по подготовка по CAT и дори не се отби у дома. Нямаше търпение да се надруса.

Пред нея имаше градинка с фонтан, покрит с четирилистни детелини. Лида се огледа, но не видя никого. Реши да чака Рос тук. Пантофките й изхрущяха по чакъла.

След това видя познато лице и спря по средата на пътеката.

Баща й седеше във френския ресторант, онзи с дебелите стъкла, който гледаше към розовата градина. Странно, помисли си Лида; майка й не беше ли казала, че той щял да работи до късно тази вечер? Можеше да се е измъкнал по-рано… но с кого беше? Лида се изправи на пръсти и проточи врат, за да види по-добре.

Беше с жена, която със сигурност не беше майката на Лида. Не беше жена, осъзна тя, докато я оглеждаше. Беше момиче.

А след това момичето отметна коса, великолепна червеникаво-златиста река, и Лида си каза, че познава тази коса, макар да не можеше да види лицето. Нямаше начин да я сбърка.

Какво, по дяволите, правеше баща й с Ерис?

— Четене по устни — нареди тя и се съсредоточи, доколкото можа, върху устните на Ерис в отчаяно желание да разбере какво си говорят двамата. На лещите се появи съобщение: „Четенето възпрепятствано, разстоянието твърде голямо“.

Лида не можеше да повярва. Трябваше да има някакво друго обяснение за онова, което виждаше — не бе възможно баща й да има връзка с Ерис. Сигурно имаше друга причина да вечерят сами в петък вечер, при това тайно.

Гледаше слисано как Ерис протяга ръка през масата и взема нещо от баща й. След това се изправи, наведе се напред и го целуна!

Лида имаше чувството, че онова, което наблюдава, се разиграва на забавен кадър. Краката й бяха като заковани за земята. Наблюдаваше как Ерис, все още усмихната, гласи шал на раменете си. Тъкмо този шал Лида беше видяла в чантата на баща си, безобразно скъпия шал с алените цветя.

Без да вижда нищо около себе си, Лида пристъпи напред. Искаше й се да изпищи. Или да повърне. Сега вече всичко се връзваше: странният начин, по който се държеше напоследък баща й, тайните, които пазеше…

Той имаше връзка с Ерис Дод-Радсън. Или с Ерис Дод — или както и да й беше тъпото име сега.

— Лида?

— Крайно време беше! — сопна се тя и забърза към Рос. — Защо се забави толкова?

— Някой е малко кисел. — Той беше млад, с гъста кестенява коса и толкова красиво и невинно лице, сякаш бе правено по поръчка. Кафявите му очи бяха големи, с гъсти мигли, с леко разширените зеници на човек, който носи лещи — или който е непрекъснато надрусан. Той примигна бавно, сякаш едва успяваше да не заспи.

— И така — започна той, — нося ти… лоши новини. Свършил съм ксенперхеидрена.

— Какво? — Това беше единствената причина Лида да иска среща с него: да получи пакетче ксенперхеидрен и да пие хапчетата, докато светът й не се пръсне по шевовете. — Ти сериозно ли говориш?

Той се сви.

— Извинявай, не…

— Какво, по дяволите, имаш?

Рос отвори чантата и започна да вади нещата едно по едно.

— Имам замайващи, малко трева, релаксанти, от които имаш спешна нужда…

— Ще ги взема всичките — прекъсна го Лида. Дръпна пликчето и започна да рови в него.

— Нали знаеш, че това са достатъчно наркотици за няколко…

— Вече ти казах, че пет пари не давам! Имам нужда от тях, разбра ли? — изписка тя. Рос не каза нищо. — Всичките, без тези — поправи се тя, грабна издайническите черни пликчета и му ги натика в ръката. От опит знаеше колко е ужасно, ако вземеш кофти Стъпалца, а фактът, че надписът с рецептата е бил свален, бе сигурен знак, че на когото и да са били, Лида не иска да влизат в главата й.

Рос кимна и взе Стъпалцата, без да откъсва поглед от нея.

— Защо не вземеш едно? — предложи след малко. — Безплатно. Ако прецениш, че е гадно, спираш, нали?

— При теб винаги е едно и също — заяви Лида и извъртя очи, като си спомни, че тъкмо Рос я беше зарибил с релаксантите. „Май вече съм на по-високо ниво“, помисли си. Задържа черното пакетче. Беше твърде скъпо, за да го откаже.

Кимна, за да плати на Рос, и направи едва забележимо движение, което трябваше да означава благодарност или пък „остави ме на мира“. Рос сви рамене, прие плащането й и натъпка ръце в джобовете си, преди да се оттегли.

Лида притисна червената кожена чанта до гърдите си. Вътре бе прибрала хартиения плик с наркотиците. Трябваше да се надруса, така да се надруса, че да се замае, за да заличи от главата си спомена как Ерис целува баща й.