Хилядният етаж

РАЙЛИН

Райлин стоеше в кухнята, притиснала таблета до ухото си, и се опитваше да се свърже отново с полицейското управление. Беше минала седмица, откакто бяха арестували Хиръл, и все още не го бяха включили в одобрения списък за свиждане. Защо се бавеха толкова?

— Здравейте — започна тя в мига, в който от регистратурата вдигнаха. — Обаждам се, за да попитам за Хиръл…

— Госпожице Майърс, както ви казах вчера, приятелят ви все още не е получил одобрение — сопна се пазачът, когато позна гласа й. — Ние ще ви уведомим, ясно?

След това затвори.

Райлин опря на лакти на плота и отпусна глава в ръце. Дори да не обичаше вече Хиръл, не й беше приятно, че той е в затвора и страда. През изминалата седмица ходеше да вижда майка му и баща му всяка вечер, просто за да ги увери, че Хиръл е невинен и всичко ще се оправи. Друв я поглеждаше с извити вежди и Райлин се изчервяваше, че са я хванали в лъжа. Какво друго можеше да каже на семейство Караджан — че няма никаква надежда ли?

Въздъхна и продължи да тъпче елегантната сребърна хладилна чанта на Корд с електролитни напитки и енергийни барчета. Независимо от всичко, което се случваше, беше твърдо решена да отиде на турнира по волейбол на Криса. Не я беше гледала как играе от месеци. Дори щеше да занесе закуски като някои от майките на момичетата. Идеята беше на Корд: той бе настоял да й даде назаем хладилната чанта, защото Райлин, разбира се, нямаше.

При мисълта за Корд по устните й затрепка усмивка. Беше странно колко лесно той се превърна от неин работодател в… в онова, което беше сега. Беше странно и същевременно естествено, почти неизбежно.

Корд беше настоял да продължи да й плаща за цяла седмица, като твърдеше, че вината за уволнението й от количката със закуски е негова. Райлин прие парите — не можеше да си позволи да откаже, — но упорито продължи да чисти, макар Корд да я увери, че не се налага. Излизаше единствено за да отиде на интервюта за друга работа, но на нито едно място не я взеха. През изминалата седмица й отказаха от пет места.

— Просто не разбирам защо не останеш тук — повтаряше Корд. — Би трябвало да се върнеш на училище, вместо да се забиеш на поредното място, което ще бъде чисто и просто задънена улица. Прекалено умна си, за да се оставиш така, Райлин. — Тя се изкушаваше да приеме помощ от Корд, но се чувстваше неловко, защото във връзката им нямаше баланс. Той може и да беше прав за завършването, но тя трябваше да измисли първо откъде да намери пари.

Двамата прекарваха заедно повече време след Париж: следобедите, когато той се върнеше от училище или от мястото, на което изчезваше така мистериозно. Обикновено стояха у тях, просто си приказваха, гледаха холофилми, смееха се и се целуваха. След това пак се целуваха. Следващата крачка така и не я направиха, главно защото Райлин бе разкъсвана от чувство на вина. Трябваше да скъса с Хиръл, преди да позволи да се случи нещо друго. Нямаше търпение да го направи: чувстваше, че проблемът я разкъсва отвътре, че живее в лъжа.

На вратата се почука и Райлин вдигна стреснато поглед и отиде да отговори.

— Лъкс! — възкликна тя и прегърна приятелката си. Лъкс беше със сиви копринени панталони с връзка и потник в същия бонбонено-ябълков цвят като опашката й. — Тази седмица косата ти ще отива страхотно на очите ми — добави Райлин и кимна към новия цвят.

Лъкс се усмихна неубедително. Тя все още ходеше на училище, а следобедите работеше във фризьорски салон на деветдесетия етаж, където чистеше конусите за боя и метеше след подстригване. Стилистите не се интересуваха дали Лъкс ще използва остатъците от боя върху себе си, в резултат на което косата й се променяше в калейдоскоп от цветове.

— Не отговори на нито един от есемесите ми тази седмица. Започнах да се тревожа — обясни Лъкс.

— Извинявай. Беше истинска лудница. — Райлин усети, че я бодва чувство за вина. Не че имаше намерение да пренебрегне приятелката си: просто не знаеше как да отговори. Лъкс й пускаше есемеси непрекъснато, откакто бяха арестували Хиръл, и вероятно бе решила, че трябва да поразведри приятелката си. Ако само знаеше истината, мислеше си Райлин, че се опитва да скъса с Хиръл, но все още не е успяла… А, да, между другото, започваше да изпитва чувства към момчето от горните етажи, за което работеше.

— Затова се опитвах да се свържа с теб, Рай — каза Лъкс. Вдигна отчаяно ръка и Райлин забеляза, че държи кафяв плик с покупки. — Донесох разни неща, за да си направим шоколадови палачинки. Реших, че малко готинка храна няма да ти дойде зле. Ти обаче си заета. — И хвърли поглед към хладилната чанта, а после към сресаната коса и синята рокля на Райлин.

Райлин се усмихна, когато си спомни колко пъти майка й беше правила тези палачинки, докато бяха деца. Не бяха нищо особено, просто бананови палачинки с шоколадов чипс. Криса ги обичаше и винаги искаше от тях, но все още не можеше да каже „банан“, затова тичаше из кухнята и викаше: „Намбо! Намбо!“, докато Райлин и Лъкс вадеха кутията с микс за палачинки, и лицето й грейваше, щом я видеше.

— Шоколадови намбо палачинки, страхотно — възкликна Райлин. — Само че отивам на турнира на Криса. Искаш ли да дойдеш и ти? След това ще си направим закуска за обяд.

Лъкс се поколеба, но после кимна.

— Добре. — Все още гледаше Райлин, очевидно объркана от нещо в изражението й.

— Как е тайфата? — попита Райлин, докато излизаха от апартамента. Даде си сметка, че почти не е виждала приятелите си, откакто бе започнала работа за Корд. — Виждала ли си Андре и Ви наскоро? — Най-много я интересуваше Ви. Така и не можеше да си обясни как са заловили Хиръл, докато Ви, който продаваше много повече, все още си върти търговията.

— Снощи ходихме в стоманената гора. Диджеят беше кофти, затова се разкарахме и си палнахме халюциногенни запалчици на онзи затънтен ъгъл при изхода на Седемнайсета улица. — Райлин знаеше за кой ъгъл говори приятелката й. Там преди няколко години всички бяха пушили за пръв път и тя неочаквано се почувства толкова гладна, че й се доповръща. „Ще мине — увери я Лъкс и се изкиска, — а когато мине, ще се почувстваш невероятно“. Оказа се права.

— Не е същото без вас с Хиръл — добави Лъкс.

— Да, притеснявам се за него. Просто искам да си поговорим, но не ме допускат. — Райлин въздъхна, когато слязоха от Сима близо до училището. Хладилната чанта се носеше леко зад нея. Лъкс я погледна, но не каза нищо.

Стигнаха пред двойните врати на спортната зала към средно училище „Ървинг“ и Райлин усети тръпка на нетърпение, че се връща тук. Отдавна не се беше мяркала в училището.

Влязоха в спортната зала тъкмо когато турнирът започваше. Всичко беше същото както Райлин го помнеше, задушно, с лека миризма на пот, с издраскано термофолио на пода. Райлин не разбираше как е възможно залата, която, както и всичко останало в Кулата, беше само на двайсет години, вече да изглежда като нещо от миналия век. Вероятно защото никой никога не я поддържаше и чистеше.

Беше пълно с народ; Райлин знаеше, че това е областен турнир, но очевидно не беше наясно колко е важно това събитие. Криса и останалите от отбора на „Ървинг“ се бяха свили от тяхната страна на мрежата, свели глави. Холографският им талисман, огромен сив вълк, обикаляше наоколо и караше най-малките зрители да пропискват. Райлин дори забеляза няколко миниховеркамери, които летяха около звездните играчи и показваха тяхната перспектива на гигантски екрани, монтирани високо.

Двете с Лъкс се настаниха на пейките. Криса щеше да бие сервис: прецени топката и се надигна на пети. Тъмната й опашка се люшна. Райлин наблюдаваше, обзета от страхопочитание, как тя хвърли топката във въздуха и я запрати от другата страна на мрежата.

— Много е добра — прошепна Лъкс.

Райлин кимна.

— Да. — Обичаше да наблюдава Криса, как тялото й застива в пълна концентрация, а след това се задейства безотказно като машина. Криса се движеше грациозно като танцьорка, все едно беше в една от нискогравитационните камери и краката й почти не докосваха земята. Сърцето на Райлин се сви от гордост. В подобни моменти си казваше, че всичко, от което се е отказала, си е струвало.

Таблетът й завибрира. Беше съобщение от Корд. „Вечеря днес?“

„Не мога“, отговори Райлин и стрелна Лъкс с поглед. Приятелката й не откъсваше очи от играта. Имаше нужда от това време с приятелката си. „Ще правим закуска за вечеря. Знаеш как е“.

„Закуска за вечеря си струва единствено ако е закуска в леглото“, отвърна Корд. Райлин му изпрати раздразнено усмихнато лице и пъхна таблета в джоба си. Лъкс обаче забеляза изражението й и попита:

— Добри новини?

На Райлин отчаяно й се искаше да разкаже всичко на Лъкс. Само че не беше сигурна дали приятелката й ще разбере. Как би могла, след като самата Райлин не разбираше.

— Не точно — отвърна с надеждата Лъкс да не разпитва повече.

Когато играта приключи и бе даден сигнал за край, Райлин помъкна хладилната чанта към мястото, където се беше събрал отборът на Криса. Лъкс я последва. Лицата на играчите бяха поруменели след победата и всички се поздравяваха.

— Райлин! Не знаех, че ще дойдеш! И Лъкс! — възкликна Криса, а след това привлече Райлин за прегръдка. На долната част на ръката й имаше малък червен пач — монитор за жизнените показатели, каза си Райлин, за да следи сърдечния ритъм и метаболизъм на Криса, съдържанието на потта й.

— Кога го получи? — попита тя.

Криса сви рамене.

— Карат всички, които ще се явяват на ранен подбор, да ги носят — обясни тя и Райлин неочаквано си спомни за една нощ в стоманената гора, последния път, когато си бе сложила пач. Сякаш бе минала цяла вечност оттогава.

— Донесла си закусчици? — продължи Криса, като видя хладилната чанта, и се усмихна доволно.

— Знам, аз съм най-готината кака на света. — Райлин изтласка чантата напред и я отвори. Момичетата забъркаха нетърпеливо за напитките.

Криса грабна електролитна напитка и отпи дълга глътка. След това отпусна бутилката, погледна Райлин и отбеляза:

— Изглеждаш различно. Нещо с косата си ли си направила?

— Бъркаш ме с Лъкс — отвърна небрежно Райлин и Криса се разсмя.

— Права си. Сигурно е така, защото си с рокля — отвърна Криса. Райлин обаче знаеше какво вижда сестра й, въпреки че момиченцето все още не бе разбрало.

Независимо от всичко, което ставаше, Райлин беше щастлива.