Хилядният етаж

РАЙЛИН

Когато и последните гости напуснаха партито на Корд с клатушкане и се качиха в чакащ ховер, Райлин въздъхна облекчено. Нощта й се бе сторила безкрайна — почистваше мръсотията на пияните богаташчета, преструваше се, че не забелязва как я оглеждат някои от момчетата. Беше изтощена, главата й продължаваше да пулсира, след като се изтръгна от комуналното. Но, слава богу, най-сетне бе приключило.

Протегна ръце над главата си, пристъпи към прозорците в хола и се вгледа жадно към хоризонта в далечината. Екраните за гледка в нейния апартамент бяха толкова стари, че вече не приличаха на прозорци, ами на натруфени сцени от изкуствена гледка с прекалено ярко слънце и прекалено зелени дървета. До работното й място имаше прозорец — количката за закуски на Райлин се намираше на спирката на булевард Крейн, между Манхатън и Джърси, — но дори той беше твърде близо и от него се виждаше единствено Кулата, разположила се като гигантска стоманена крастава жаба, скриваща небето. Импулсивно притисна чело към стъклото. Беше божествено приятно и хладно.

Най-сетне се отдръпна и погледна нагоре, за да се обади на Корд и най-после да се разкара оттук. Докато вървеше, лампите зад нея угасваха, а другите отпред се включваха и осветяваха коридор, пълен със стари картини. Мина покрай огромна баня, пълна с пухести кърпи за ръце, където всяка повърхност беше тъчскрийн. По дяволите, сигурно и подът беше тъчскрийн: Райлин беше готова да се обзаложи, че може да покаже теглото ти и с гласова команда да включи отоплението. Всичко тук беше върхът, най-новото, най-скъпото — накъдето и да погледнеше, виждаше пари. Закрачи малко по-бързо.

Когото стигна до холокабинета, се поколеба. На стената не се прожектираше някоя тъпа комедия, както бе предполагала. Беше старо семейно видео.

— О, не! Да не си посмял! — възкликна майката на Корд от трепкащото 3D.

Четиригодишният Корд се ухили и вдигна градински маркуч. „Къде ли е било това? — запита се Райлин. — Сигурно са били на почивка“.

— О-па! — възкликна той и без грам съжаление насочи маркуча към майка си. Тя се разсмя, вдигна загорелите си ръце, а тъмната й коса се разстла като на русалка. Райлин беше забравила колко е красива.

Корд се наведе нетърпеливо напред, седнал почти на ръба на коженото кресло. По устните му трепкаше усмивка, докато наблюдаваше как баща му преследва малкото момче из двора.

Райлин се отдръпна крачка назад. Просто щеше да…

Подът изскърца под краката й и Корд вдигна глава на мига. Веднага спря видеото.

— Много се извинявам — заекна тя. — Просто исках да ти кажа, че приключих. Тръгвам си.

Корд огледа дрехите й, плътно прилепналите дънки и блузата с дълбоко деколте, оплетените неонови гривни на китката.

— Нямах време да се прибера и да се преоблека — добави тя, без да знае защо му обяснява всичко това. — Не ми даде много време.

Корд продължаваше да я наблюдава мълчаливо. Райлин се стресна, когато разбра, че не я е познал. Как да я познае? Не се бяха виждали от години, от Коледа, когато родителите му бяха поканили семейството й, за да им дадат подаръци и сладки. Райлин помнеше, че всичко им се стори вълшебно на двете с Криса, докато играеха в снега в оранжерията, също като в истинско преспапие, а не като онова, което майка й вадеше единствено за празниците. Корд беше прекарал всичкото време залисан в някаква холоигра, без да забелязва никого.

— Райлин Майърс — каза той най-сетне, сякаш тя бе попаднала съвсем случайно на партито, а не й се плащаше да върши работа. — Как си, мама му стара? — Посочи стола до себе си и Райлин изненадано седна и кръстоса крака.

— Освен че приятелите ти ме опипваха, добре — избъбри тя, без да мисли. — Извинявай — побърза да добави, — нощта беше дълга. — Питаше се къде са Хиръл и останалите от компанията, дали изобщо са забелязали, че е изчезнала.

— Повечето не са ми приятели — заяви Корд. Намести се и Райлин забеляза как мускулите му напират под ризата. В този момент разбра, че небрежното му държане е измама, че той я изучава много внимателно.

За кратко и двамата останаха загледани в черния екран. Странно, помисли си Райлин; ако някой й беше казал, че нощта й ще свърши тук, заедно с Корд Андъртън, тя щеше да се изсмее.

— Какво е това? — попита Корд и Райлин усети, че отново опипва колието си. Отпусна ръце в скута си.

— Беше на мама — заяви кратко с надеждата да сложи край на въпросите. Беше подарила колието на майка си като подарък за рождения й ден една година, а след това майка и не го сваляше. Райлин още помнеше болката, която изпита, когато й го изпратиха от болницата, пъхнато в пликче, с оранжева лепенка. Смъртта на майка й не й се струваше реална дотогава.

— Защо Айфеловата кула? — попита Корд с интерес.

„На теб какво ти пука“, прииска й се да му се сопне, но се овладя.

— Беше наша си шега — отвърна тя простичко. — Все си казвахме, че ако имаме пари, ще се качим на влака за Париж и ще ядем в страхотното „Кафе Пари“. Не обясни как двете с Криса превръщаха кухнята в снобско френско кафене. Правеха си барети от хартия, рисуваха си мустаци с червилото на майка си и говореха с ужасен френски акцент, докато й сервираха „специалитета на шефа“ — каквато готова замразена храна бяха намерили на разпродажбите през седмицата. Това винаги караше майка им да се усмихва след дългия ден на работа.

— И отидохте ли? — попита Корд.

Райлин едва не се изсмя на тъпия въпрос.

— Почти не съм излизала от Кулата.

В стаята неочаквано прозвучаха викове и се чу плисък на вода — екранът отново оживя. Корд побърза да го спре. Райлин помнеше, че родителите му бяха загинали преди години в самолетна катастрофа.

— Хубаво е, че имаш тези записи — наруши тя мълчанието. Разбираше защо той ги пази за себе си: тя щеше да постъпи по същия начин, ако двете с Криса имаха такива. — Ще ми се да имах повече с мама.

— Много съжалявам — отвърна Корд тихо.

— Всичко е наред. — Тя сви рамене, макар да не беше наред. Никога вече нямаше да е наред.

Напрежението бе прекъснато от неочаквано къркорене. На Райлин й трябваше малко време, докато осъзнае, че е стомахът й. Корд я погледна любопитно.

— Гладна ли си? — попита я, макар отговорът да бе очевиден. — Да нападнем каквото е останало, ако искаш.

— Добре — отвърна Райлин по-ентусиазирано, отколкото възнамеряваше. Не беше хапвала нищо от обяд.

— Следващия път хапни нещо от кетъринга — подхвърли той, докато излизаха от холокабинета и тръгваха към стъкленото стълбище. — Трябваше да ти кажа. — Райлин се запита защо е решил, че ще има следващ път.

В кухнята хладилникът ведро уведоми Корд, че е погълнал четири хиляди калории за деня, от които четирийсет процента са от алкохол, и съгласно „Мускулен режим 2118“ не му е позволено нищо повече. Чаша вода се материализира в отвора на хладилника.

— Мускулен режим. Трябва и аз да си взема — обади се Райлин.

— Старая се да съм здрав. — Корд се обърна към машината. — Храна за гост — нареди, след това погледна Райлин по-изчервен, отколкото го беше виждала някога. — Би ли си сложила ръката на хладилника, за да докажеш, че си тук?

Райлин притисна длан към хладилника, който се отвори на мига. Корд започна да вади каквото му попадне — млечни барчета с тиквено семе и стопластова лазаня, пресни ябълкови берита. Райлин грабна кутия пица от ръката му и захапа триъгълниче. Беше със сирене, пържена, съвършена, може би дори по-вкусна студена. Когато Корд й подаде салфетка, тя усети, че по брадичката й е покапал сос, но незнайно защо й беше все едно.

Мярна нещо над рамото му и изписка.

— Боже! Това да не би да са „Гъми Бъдита“? Наистина ли се движат, когато им отхапеш главите, както в рекламата?

— Никога ли не си опитвала „Гъми Бъдита“? — Пакетче „Гъми Бъдита“ струваше повече, отколкото двете с Криса харчеха за храна за цяла седмица. Това бе първата ядлива електроника, с микроскопични радиочестотни идентификационни тагове във всеки бонбон.

— Дръж. — Корд й подхвърли пакетчето. — Пробвай едно.

Райлин извади яркозелено гъми и го лапна цяло. Задъвка, изпълнена с очакване, след това го погледна гневно, тъй като не стана нищо.

— Не го направи както трябва. — Корд се стараеше да не прихне. — Трябва да отхапеш главата или краката. Не може да го изядеш просто така цялото.

Тя грабна друго гъми и отхапа долната част. Чипът в останалата горна част на гъмито наддаде остър писък.

— По дяволите! — извика Райлин и изпусна гъмито на пода То продължи да се гърчи до краката й и тя отстъпи назад.

Корд се разсмя, грабна го, хвърли го в боклука и той го засмука към центъра за сортиране.

— Пробвай пак. — Подаде й пликчето. — Ако отхапеш главата, не пищят, просто шават.

— Не, благодаря. — Райлин пъхна кичур коса зад едното си ухо и погледна Корд. Нещо в начина, по който я наблюдаваше, я накара да замълчи.

А той направи крачка към нея и долепи устни до нейните.

Райлин беше твърде стресната, за да реагира. Корд я целуваше бавно, почти лениво, притискаше гърба й към плота. Ръбът му се заби в дупето й и я върна към действителността. Тя постави двете си ръце на гърдите му и го отблъсна.

Кръстоса ръце, а Корд се олюля назад, дишаше накъсано, очите му искряха весело. В ъгълчетата на устните му затанцува усмивка.

Нещо в това изражение накара Райлин да се разтрепери от гняв. Беше бясна на Корд, задето се присмиваше на ситуацията, на себе си, задето бе позволила да се стигне дотук — и най-вече защото се бе наслаждавала в продължение на един-единствен миг на удивление.

Без дори да помисли, тя вдигна ръка и го зашлеви. Плесницата прозвуча като удар на камшик.

— Извинявай — каза Корд в настъпилата болезнена тишина. — Очевидно не прецених положението.

Райлин наблюдаваше как отпечатъкът от ръката й почервенява на лицето му. Беше прекалила. Той нямаше да й плати за тази вечер и целият труд, който беше положила, отиваше на вятъра.

— Аз… трябва да си тръгвам.

Тъкмо излизаше, когато чу в антрето стъпки.

— Ей, Майърс — провикна се зад нея Корд. — Дръж.

Тя се обърна и хвана пликчето „Гъми Бъдита“.

— Благодаря — отвърна объркано, но вратата вече се беше затворила зад нея.

Райлин се облегна на вратата на апартамента и затвори очи в опит да събере разбриданите нишки на обърканите си мисли. Устните й бяха подпухнали, сякаш изгорени. Все още усещаше къде Корд я беше прихванал през кръста.

С гневна въздишка забърза надолу по трите тухлени стъпала, които водеха към изхода, и тръгна по карбоновата настилка на улицата.

През четирите километра до дома късаше главите на гъмитата една след друга и остави писъците им да изпълнят празния асансьор.