Хилядният етаж

ЕРИС

Ерис лежеше по корем, извила глава на една страна и стиснала очи, докато следеше детската анимация. Това беше най-ленивият начин да гледа нещо, но в момента й беше все едно. Дори не беше сигурна колко е часът. Лежеше тук от часове, откакто майка й бе почукала на вратата сутринта и я беше попитала дали е добре. Ерис не й беше обърнала никакво внимание.

— Ерис?

Отново беше майка й. Ерис се зарови под завивките също като животно, което се крие в дупката си, и наду звука в ушните антени. В момента нямаше никакво желание да вижда майка си. По-добре беше да си остане в леглото, където снощната случка й се струваше най-обикновен кошмар.

— Моля те, Ерис. Трябва да поговорим. — Думкането по вратата се усили. Нещо в гласа на майка й накара Ерис да се надигне. Тя стисна зъби и набра кода за отваряне на тъчскрийна до леглото, за да отключи вратата на спалнята.

— Какво искаш? — сопна се, без да става. Стана й приятно, като видя, че Каролайн изглежда ужасно, а под очите й са се врязали кръгове.

— Как си? — Майка й понечи да седне на извитата част на леглото, но Ерис я изгледа гневно и тя се отдръпна една крачка.

— Как според теб да съм? — Ерис знаеше, че се държи злобно, но й беше все едно.

Каролайн не обърна внимание на заяждането.

— Трябва да поговорим по един въпрос — каза тя, като наблюдаваше внимателно реакцията на дъщеря си. Закърши ръце и си пое внимателно дъх. — Знам, че това е последното, с което имаш желание да се занимаваш в момента, но не можем да останем тук.

— Какво? — Тези думи бяха достатъчни, за да накарат Ерис да скочи и да притисне една от ръчно шитите възглавници към гърдите си.

— Най-добре е да си тръгнем. Така баща ти ще може да се прибере, без да му се налага да се изправя пред… ами пред всичко, което стана. — Ерис усети как в гърдите й нахлува гняв при този подбор на думи. Стори й се проява на страх, сякаш Каролайн не беше виновна за случващото се. — В момента баща ти има нужда от пространство и спокойствие, да не сме около него — завърши майка й.

— Говори за себе си! Сама каза вчера, че вината не е моя!

— Да, но…

— Ти заминавай — отсече Ерис и се обърна настрани. Цялото й тяло беше изтръпнало. Беше наясно, че изобщо не я интересува какво е решила да прави майка й. — Аз ще чакам татко тук.

— Не знам какво иска татко ти в момента — отвърна тихо Каролайн. — Знам, че те обича, но той е този, който трябва да реши какво да правим. За всеки случай, трябва да сме готови за най-лошото.

Най-лошото ли? Че това не беше ли най-лошото?

— Сега сме само двете с теб, Ерис — довърши Каролайн и по устните й се плъзна нещо като усмивка.

Ерис бе готова да спори, но нямаше сили.

— Къде отиваме?

— Намерих ни нов апартамент надолу в Кулата.

— На долните етажи ли? Няма ли да отидем в „Нюаж“?

— Не можем да си позволим да отседнем в „Нюаж“ — призна тихо майка й.

Неочаквано Ерис разбра. Майка й, бивша манекенка, и значително по-възрастният й баща. Разкритието, че майката на Ерис е била с друг мъж.

— Няма да вземеш нищо от татко, нали? Искаш да докажеш, че не си се омъжила за него заради парите му.

Майка й кимна.

— Така е правилно. Поне това дължа на баща ти. Не се тревожи — добави бързо. — Старая се да опазя всичко нормално заради теб. Спестила съм малко пари, таксата ти за училището е покрита за цялата година, така че не се налага да ходиш в друго. Уверявам те, че всичко ще е наред.

Ерис усети как й прилошава. Мисълта, че трябва да постъпи в училище в долната част на Кулата, дори не й беше хрумвала.

Майка й остана още малко, сякаш искаше да я прегърне, но Ерис не се доближи до нея. След малко Каролайн се обърна и тръгна към вратата.

— Засега само един куфар — предупреди тя. — Останалото ще го измислим по-късно.

Щом вратата зад майка й се затвори, Ерис се тръшна на възглавниците и пусна отново анимацията; прииска й се да избяга в нея завинаги.

След час Ерис седеше в ховера срещу майка си, куфари и кутии бяха натрупани около тях в тясното пространство. Цялата беше настръхнала от ужас, докато номерата, изписани върху титановите стени на външния коридор, ставаха все по-малки. Все очакваше ховерът да намали и да завие на някой от подминатите етажи, но по нищо не личеше, че ще спре.

— Мамо — попита остро тя. — Колко ниско отиваме?

— Това беше най-доброто, което можах да намеря за толкова кратко време.

— Не питам за това — настоя Ерис.

Номерата паднаха под триста. Майка й въздъхна.

— Навремето бях бедна.

Мътната светлина от стените се отразяваше по гривната на Каролайн, единственото бижу, което бе взела, поне доколкото Ерис виждаше. Изглеждаше имитация и вероятно беше, защото беше отпреди таткото на Ерис да се появи. „В онзи сейф има бижута за милиони“, помисли си тя с все по-бързо нарастващо негодувание. А майка й да вземе точно днес да се ръководи от строг морален кодекс.

Ерис погледна през прозореца, отпусна крака, кръстоса ги отново и усети, че всичко под дънките „Дена“ я сърби, сякаш кожата вече не й ставаше. Включи таблета и отново погледна съобщенията си — не искаше да го прави на контактните лещи, за да не би майка й да чуе команда и да се разпищи, че ги проверява непрекъснато.

Все още нямаше нищо. Както и останалите пъти днес, когато ги бе проверила.

Най-сетне усети познатата тежест, когато ховерът намали, завъртя се едва доловимо и електромагнитните импулси се забавиха. Погледна номера на етажа, на който бяха завили, и й се стори, че ще повърне. Щяха да живеят на сто и третия етаж, така ли?

Улиците тук бяха толкова тесни, че ховерът едва вземаше завоите. Това дори не можеха да се нарекат улици, нямаха нищо общо със скъпите улици на горните етажи, които имаха за цел да те убедят, че се намираш навън, където са живите дървета, а въздухът се изпомпваше на меки, приятни пориви. Това тук приличаше повече на антре с трепкащи флуоресцентни светлини и потискащи белезникави стени. Няколко глави се обърнаха да ги изгледат, докато минаваха. Ерис си каза, че тук долу хората рядко ползват ховери.

Спряха пред неугледна врата, на която пишеше 2704. Ерис ахна. Бяха толкова ниско, етажите бяха толкова големи, че номерата на апартаментите дори не започваха с номера на етажа. Господи, сто и трети етаж сигурно беше огромен като основата на Кулата. Горе, на 985-и, имаше общо десет апартамента. Ерис познаваше всичките си съседи.

Метнала по един сак на рамо, Каролайн отвори вратата на ховера и започна да рови в портмонето си за някакъв идентификационен чип. Тук долу нямаше биоскенери, това бе напълно сигурно.

Ерис изчака последния възможен момент, когато ховерът престана да бибитка и да я информира гневно, че ще я таксува за закъснението, за да се надигне от седалката.

Беше дори по-лошо, отколкото си беше представяла. Таваните бяха ниски, осветлението лошо, нямаше дори подобие на прозорец. Ерис усети, че й се завива свят, вдигна китка към носа си и вдъхна жасминовия парфюм, но той не беше достатъчен, за да прикрие натрапчивата миризма на гнило и боклук, наслоила се в апартамента. Имаше няколко кашона, струпани в средата на стаята, която очевидно щеше да бъде на майка й — в тях бяха нещата, които беше изпратила предварително. Малка баня беше завряна отстрани на главната спалня, също и тясна кухничка, не че Ерис и майка й имаха някаква представа от готвене.

Каролайн започна да рови из кашоните.

— Това е временно, Ерис — заяви, без да вдигна глава. — Ще си намеря работа, ще измисля нещо.

„Като каква точно ще си намериш работа?“, помисли си Ерис и изрита единствената друга врата, която, изглежда, водеше към нейната стая.

Помещението се оказа прашно и сбутано, наполовина на гардероба на Ерис в стария й живот. Тук нямаше да има място за абсолютно нищо, след като монтираха легло.

Нещо полази пръста й. Ерис сведе очи и видя гигантска хлебарка. Крачката й трепкаха диво. Момичето отскочи с див писък и хлебарката хукна някъде настрани.

— Ерис! — провикна се майка й от другата стая. — Добре ли си?

— Не съм, разбира се! Нищо тук не е наред!

Майка й тръгна към нея, но Ерис се беше развихрила и не можеше да се спре.

— Дано си е струвало! — крещеше тя. — Да изневеряваш на татко с някакъв случайно изпаднал тип. Дано си е струвало да скапеш заради него живота ни!

— Не беше случайно изпаднал тип — започна Каролайн, но дъщеря й я прекъсна и запуши драматично ушите си с ръце.

— Боже Господи, изобщо не искам да слушам!

— Ерис…

— Как да вярвам на онова, което казваш? — Тя се олюля на излизане и блъсна вратата след себе си, без да се интересува къде отива: трябваше просто да се махне от това място.

В същия момент ушните й антени зазвъняха и контактните лещи заблестяха от входящо обаждане. Ейвъри. Ерис реши да не се обажда. Приятелката й нямаше никаква представа какво става: Ерис не беше казала на никого. За каквото и да искаше Ейвъри да си говорят, в момента тя нямаше нито сили, нито желание. Проблемите на горните етажи бяха останали в миналия й живот.

Облегна се на една стена и прехапа устна, за да не изпищи.

— Познавам те.

Ерис се обърна, вбесена, че някой си е позволил да я заговори. Момиче с вид на латина, приблизително на нейната възраст, беше застанало през няколко врати. Беше с панталони от изкуствена кожа, със златно бюстие и дрънчащи обици. В едната ръка държеше обикновена черна халюциногенна запалка, която поднесе към устните си, за да дръпне бавно, дълбоко, а след това изпусна яркозеления дим. Пушеше трева.

— Едва ли — сряза я Ерис.

— Член си на клуба, в който работя. „Алтитюд“.

Ерис погледна момичето — сърцевидно лице, обрамчено от черни къдрици, небрежно кръстосани крака с яркосини каубойски ботуши. Не я позна.

— Държа се грубо с мен — продължи момичето и присви черните си очи.

Ерис не отговори. Ако това момиче чакаше извинение, нямаше да получи.

— Я кажи. — Непознатата плъзна очи по тоалета на Ерис, марковите дънки и перлените капки на ушите. — Какво, по дяволите, правиш тук долу?

— Дълго е за разправяне.

— Както желаеш. — Момичето сви рамене.

Ерис огледа непознатата с халюцигенната запалка. Със сигурност не беше от хубавата трева, на която беше свикнала, но неочаквано и отчаяно й се прииска да си дръпне. Майната му на всичко. Животът й вече се беше разпаднал; защо да не изпуши една със сервитьорката от „Алтитюд“, която очевидно я мразеше?

— Току-що разбрах, че баща ми не ми е баща — заяви Ерис и пристъпи към непознатата. Момичето й подаде халюцигенната запалка и на китката й се показа малък татус. — Тази джаджа каква се води? — попита тя разсеяно. Не разпозна ръбестата форма.

— Част от комплект е.

— Къде са останалите части?

Момичето се разсмя и тръсна тъмните си твърди къдрици. Миришеше на дим и евтин парфюм, а отдолу се стелеше друга миризма, която напомняше аромата на кехлибарени свещи.

— Изобщо няма да ги видиш.

Ерис не обърна внимание на приказките й. Дръпна дълго и дълбоко и изпусна дима в съвършено кръгче. Момичето изви впечатлено вежда.

— Както и да е — продължи Ерис, — парите бяха на татко, така че сега… останахме само двете.

— Леле. Не очаквах да чуя това.

— Аз също.

За кратко потънаха в неловко мълчание. Подаваха си халюцигена. Ерис чакаше някой да дойде и да им направи забележка — на 985-ия винаги пушеше до отдушниците, за да не се появи регулатор, но момичето явно никак не го беше грижа. Може би никой не се интересуваше какво става тук долу.

Най-сетне тревата в запалката почти свърши. Момичето я пусна небрежно на земята и я стъпка, след това разнесе черното с ток. Запалката беше от евтините, за еднократна употреба.

— До скоро. Между другото, казвам се Мариел.

— Ерис.

— Ерис — повтори Мариел и потисна смеха си, все още развеселена, че се е натъкнала на богаташката тук. — Добре дошла на „Гроздовиден ресник“.

— Тази улица наистина ли се казва така? — Ерис не можеше да повярва, че някой ще даде на това противно място толкова свежо име. Не можеше да е вярно.

— Провери какво означава гроздовиден ресник — отвърна Мариел и хлътна в апартамента си. Ерис провери.

Оказа се силно отровно растение, често използвано за самоубийства през Средновековието.

— Сега вече ми е ясно — измърмори тя и избърса внезапно избликнала гневна сълза.

Отново се обърна към апартамент 2704, но се поколеба, понеже чу гласове в апартамента на Мариел — ниският глас на възрастен се носеше най-ясно. Вероятно беше бащата на Мариел. Незнайно защо звученето накара Ерис да се задейства. Повече не можеше да виси тук, да пуши и да се пита какво мисли баща й. Трябваше да поговори с него.

Врътна се в обратната посока и се насочи към най-близкия асансьор за нагоре.

Беше неделя, така че отделението по пластична хирургия в болница „Венсън-Сеюн“ на 890-и етаж не беше претъпкано с хора.

— Здравей, Ерис. Той е в кабинета си — каза Слейт, рецепционистката на отделението. Ерис кимна едва забележимо и забърза.

Подмина експерименталния център, където различни форми на ДНК се комбинираха в малки съдове петри, неврологичния кабинет, където се отглеждаха гръбначни мозъци в огромни прозрачни цистерни, и се насочи към кабинета на баща си в дъното на коридора.

„Евърет Радсън, ДМ, Директор на козметични процедури и промени“, пишеше на табелата на вратата. Ерис си пое дълбоко дъх и влезе.

Той се беше прегърбил на бюрото, облечен в пуловер за голф с къс цип и сини панталони от лекарска униформа, стиснал с една ръка почти празна бутилка скоч. Ярката болнична светлина подчертаваше сивата му коса, а в ъглите на очите и устата му се виждаха нови бръчки. За пръв път, откакто Ерис се помнеше, той й заприлича на старец.

— Ерис. — Той въздъхна и стисна по-здраво бутилката скоч. Имаше нещо необичайно в начина, по който произнесе името й, сякаш го изговори с усилие.

Тя отвори уста, несигурна какво да каже, след като вече беше тук.

— Все чаках да ми пингнеш — започна тя, макар да знаеше, че думите й звучат като обвинение.

— Извинявай — отвърна баща й. — Просто исках да се махна, поне за малко.

И двамата мълчаха.

Ерис огледа кабинета, от 3D екраните в ъгъла до шкафа с истински човешки скелет, който тя идваше понякога да гледа, докато беше в началното училище, очарована, докато Ейвъри не й каза, че това е зловещо и откачено. Ерис обаче не се страхуваше от скелета. Никога не се беше страхувала от нищо, осъзна тя, поне досега.

Отново се обърна към баща си. Той държеше нещо в ръка, наблюдаваше го в недоумение, сякаш не беше сигурен какво е. Беше златната му халка.

Всичко, което бе възнамерявала да каже, се изличи от мислите й.

— Какво ще стане с вас с мама?

— Не знам. — Баща й въздъхна, сложи пръстена на бюрото и едва тогава я погледна. — Ти приличаш толкова много на нея — добави той, гласът му бе пълен с тъга.

Никога досега Ерис не беше мразила факта, че прилича толкова много на майка си. Вероятно баща й виждаше тъкмо това в този момент, когато я погледнеше — тя бе живото доказателство за изневярата на майка й. Вече нищо не я свързваше с него, осъзна тя и потръпна, освен че през изминалите осемнайсет години и двамата бяха лъгани.

— Много ми е мъчно — прошепна Ерис.

— И на мен. — Той понечи да вдигне скоча, след това спря, сякаш си спомни, че тя е тук.

— Татко… или да ти казвам Евърет…

— Извинявай, Ерис, но ми трябва време — прекъсна я той. Гласът му трепереше. — Много ми е трудно…

Ерис прехапа устна. Беше дошла в болницата с надеждата баща й да оправи всичко, както ставаше винаги, но той й се стори по-съсипан дори от нея.

— Липсваш ми — призна тя безпомощно и сърцето й се сви. Искаше й се както да го прегърне, така и да му се разкрещи. „Погледни ме — искаше да му каже, — и мен ме боли. Не искам да те изгубя!“ Сълзи избликнаха в хирургично разкрасените й кехлибарени очи. Само че старата гордост я накара да ги преглътне и думите заседнаха в гърлото й.

— Извинявай. Просто ми трябва време — повтори Евърет. — Моля те.

Ерис кимна. Имаше чувството, че пропада някъде дълбоко. Нямаше представа какво ще стане с родителите й; нямаше представа нито кога, нито дали баща й някога ще бъде готов да я види отново.

Тръгна към претъпкания асансьор. Дори притисната сред множеството не помнеше някога да се е чувствала по-самотна.