Хилядният етаж

ЕРИС

— Ето те и теб! — възкликна Ейвъри и тръгна по коридора към Ерис. Тълпата на мига се разтвори, за да я пропусне. — Мислех, че ни избягваш. Не съм те виждала от цяла вечност. — Гласът на Ейвъри стана по-остър накрая, сякаш задаваше въпрос.

— Дори аз не бих пропуснала първия ден — рече небрежно Ерис, макар това да беше най-противният й първи учебен ден, откакто се помнеше. Беше дошла горе в Кулата рано, облечена в обикновено черно яке върху униформата, за да не я зяпат на долните етажи, и бе взела душ в съблекалнята на училището. Беше готова на всичко, за да не се приготвя в сбутаната баня, която делеше с майка си.

На първия учебен ден родителите на Ерис обикновено я караха да позира за натруфена снимка до входната врата, за да добавят снимката към колекцията, която бяха започнали още по времето, когато беше в предучилищна възраст. „Успех!“, възкликваха и двамата и я прегръщаха, докато тя най-сетне хукваше да се спаси в асансьора и се смееше на глупавата им традиция със снимките, въпреки че тайно й се наслаждаваше.

Тази сутрин нямаше снимки, разбира се. Ерис се запита дали баща й знае, че е първият училищен ден. При тази мисъл усети как зад очите й се събира неочаквана, остра болка. Затвори ги за момент и се опита да уталожи бурята от мъка и недоумение, която бушуваше в нея. Не можеше да позволи Ейвъри да забележи.

— Добре, но, Ерис… случило ли се е нещо? — попита Ейвъри, когато двете тръгнаха към изхода. Следобедният звънец тъкмо бе ударил. Учениците се скупчиха в коридорите като ята едноцветни птици, всички с плисирани поли или изгладени панталони в цвят каки и закопчани догоре ризи. За пръв път в живота си Ерис беше благодарна на тъпата училищна униформа. Не беше сигурна колко тоалета може да съчетае с дрехите, които бе отнесла на сто и трети етаж, но знаеше, че няма да й стигнат доникъде.

— Какво имаш предвид? — попита тя, доволна, че гласът й звучи напълно нормално.

— Изобщо не съм те виждала след партито у Корд, вчера изпусна играта в АР, а когато минах покрай апартамента ви, за да видя как си, нямаше никого. — Ейвъри я стрелна с поглед. — Наред ли е всичко?

Ерис нямаше желание да говори по този въпрос. Всичко бе твърде болезнено — а и щом някой разбереше истината, всичко щеше да стане съвсем истинско. Тя обаче бе измислила съвършеното извинение.

— Нашите решиха да преобзаведат апартамента. Отново, представи си. Нали ги знаеш какви са. — Тя извъртя очи. — Известно време ще сме в „Нюаж“. Извинявай за вчера — добави тя.

— Радвам се, че всичко е наред. Не бях много притеснена — реших, че правиш нещо върховно. Както онзи път, когато се върна седмица след края на ваканцията, защото с майка ти се бяхте прибрали по „заобиколен път“ от Мианмар — пошегува се Ейвъри. Ерис усети как я прониза болка при спомена. Двете с майка й се бяха забавлявали страхотно на тази ваканция, обиколиха Азия в пъстри рокли и нямаха никакви грижи.

— Да знаеш, че ти завиждам за „Нюаж“ — продължи Ейвъри. — Трябва да започнем да преспиваме у вас, за да обличаме онези пухкави халати и сутрин да си поръчваме палачинки с рикота и боровинки.

— Абсолютно — съгласи се Ерис престорено въодушевено.

Излязоха на поляната пред училището, където великолепно поддържаната зелена трева се спускаше към Мадисън Авеню.

Веднага ги заобиколи хор от гласове. Минг, Риша и Лида започнаха да спорят как да прекарат следобеда, обменяха клюки и истории от деня. Ерис стоеше край тях и остави всичко да минава покрай нея. Когато групата реши да отиде на йога, а след това да пият смутита в клуб „Алтитюд“, се остави на решението им, кимаше и се усмихваше с останалите. Имаше нужда от това време с Ейвъри и приятелите си, да прави всичко, което правят те. Искаше да се престори, че всичко е нормално, че животът й не се разпада, че все още е Ерис Дод-Радсън.

Докато вървяха покрай технологичната мрежа — границата, която заобикаляше кампуса и заради нея всички лещи, таблети и други неакадемични видове хардуер оставаха на тъмно, — Ерис побърза да извади инбокса си. Беше глупаво, знаеше го, но все се надяваше баща й да се свърже с нея. Разбираше, че той има нужда от пространство и от време… все така ли щеше да бъде отсега нататък? Ами ако никога не си проговореха отново?

Най-горното съобщение в инбокса я накара да трепне. Беше от рецепцията на клуб „Алтитюд“: уведомяваха я, че членството й е прекъснато.

Усети неочакван прилив на гняв. Майка й го беше направила — нали тя настояваше да станат членове на „Алтитюд“, тя се занимаваше с членството и със социалните ангажименти и всичко останало, което внасяше забавления и лукс в живота им. Ерис, разбира се, знаеше, че майка й не иска повече да харчи парите на Евърет; нали това беше смисълът на преместването. Какво толкова щеше да стане, ако Ерис останеше член на клуба с неговите пари?

След това се замисли над онова, което беше казала майка й — че е оставила баща й да определи накъде ще поеме връзката им, и разбра, че това е причината, поради която не иска Ерис да членува в „Алтитюд“. Така нямаше да рискува да се натъкне на Евърет там.

Наистина се случва, помисли си тя, леко зашеметена, макар да знаеше, че този момент ще настъпи. Животът й се разпадаше пред очите й, късче след позлатено късче.

Отвори уста, понечи да каже нещо, но звук не излезе. А и какво можеше да каже на приятелите си? „Извинявайте, но не мога да дойда в „Алтитюд“, защото съм бедна“ ли? Всички се качиха в асансьора до 930-ия и повлякоха безпомощната Ерис с тях. Тя продължаваше да кима, без да чува какво казват другите. Междувременно мислеше трескаво, питаше се какво да измисли, за да се измъкне. Може би, че трябва да се прави на стажантка и да отиде отново в кабинета на баща си? Че Корд я е повикал? Че родителите й са я наказали след партито в събота и са поставили монитор за местоположение на лещите й, за да знаят къде се намира във всеки момент?

Тръгнаха по засенчения от дъбове калдъръм, който водеше към клуба. Ерис усети, че й се вие свят, че диша на пресекулки. Не можеше да влезе, нямаше да изтърпи жалостта на лицето на Джефри, когато любезно, но твърдо й кажеше, че не може да я пусне вътре, нито многозначителните погледи и приглушения шепот на приятелките й, когато разберат истината. Прилоша й, когато си представи какво ще стане. Само че краката й се движеха сами, приближаваха я към срама, на лицето й трепкаше механична, немощна усмивка. Наблюдаваше как Риша и Лида се качват в асансьора, за да отидат на нивото, където се провеждат часовете по йога. Минг остана да почака Ейвъри, която пък наблюдаваше Ерис и на лицето й се беше изписало въпросително изражение…

— Не ми е добре — избъбри Ерис. — Май ще се прибирам.

— Сигурна ли си? — намръщи се Ейвъри.

Минг се изсмя с горчивина.

— Не се тревожи, Ейвс. Тя ще прави други упражнения у Корд.

При тези думи Ерис трепна. Обикновено не се оставяше на злобните забележки на Минг, но покрай всичко, което се случваше, й беше трудно да запази спокойствие. А и защо Минг наричаше Ейвъри „Ейвс“? Всички знаеха, че това е галеното име, с което Атлас се обръща към нея.

— Много си груба — заяви Ерис, като се постара да не го каже обидено. — Наистина не ми е добре.

— Спокойно, Ерис, беше шегичка. — Минг присви очи. — Изглеждаш ужасно.

— О, господи, остави ме на мира! — сопна й се Ерис, без да се опитва да бъде мила и внимателна.

Минг погледна Ейвъри, сякаш очакваше тя да се намеси, но приятелката им само въздъхна.

— Ще ви чакам горе — каза тя, без да погледне Минг, и бръкна в огромната си червена чанта. Минг отметна гневно глава и влезе в асансьора. — Ето я! — Ейвъри доволно извади сребърна медицинска палка за проследяване на състоянието.

Ерис се дръпна.

— Всичко е наред — настоя тя. Ейвъри вече размахваше палката над главата и около тялото на приятелката си също като играчка. След малко палката изпиука, тъй като бързо беше проследила всички показатели на Ерис и светлинката в края блестеше в издайническо зелено — знак за съвършено здраве.

— Сигурно си уморена. — Ейвъри говореше дразнещо спокойно. — Ела да поседиш край басейна. Може да ти направят масаж на лицето, докато сме на йога. След това ще се видим за смутита.

— Не, благодаря — отвърна напрегнато Ерис.

— Нямаше нужда да се сопваш на Минг — скара й се тихо Ейвъри. — Знам, че шегата й беше тъпа, но тя не искаше да те засегне.

Ерис поклати глава, завладяна от неочаквана горчивина и гняв. Ейвъри просто не разбираше. Тя си беше същата както винаги, все още плаваше безпроблемно над отвратителните незначителни проблеми на останалите и си живуркаше в палата на хилядния етаж, докато Ерис беше изгубила всичко. През цялото им приятелство Ерис не помнеше да е мразила Ейвъри както в този момент.

— Наистина не ми е добре — повтори тя, като натърти на всяка дума. — Прибирам се. — Забеляза, че Джефри срещна погледа й и разбра, и й се прииска да изпищи.

— Добре. Звънни ми по-късно — помоли Ейвъри, но не каза нищо повече.

Ерис обърна гръб на входа и се замисли за противното пътуване до сто и трети етаж.

Не беше стигнала и до средата на пресечката, когато всичко пред погледа й се замъгли. Тя избърса гневно сълзите, но те рукнаха, последвани от грозни хлипове, и единственото, което й остана, бе да свие в една странична уличка и да се опита да се стегне.

Коя беше тя? Не можеше да бъде Ерис Дод. Това име не й отиваше, както не й отиваше и задушният, сбутан апартамент долу, на сто и трети етаж. Кръстоса ръце на гърдите си, прегърна се нервно и си пое няколко пъти въздух, дълбоко, за да се успокои. Добре поне че алеята беше скрита от главната улица и никой от членовете на „Алтитюд“ не видя пристъпа й.

— Не съм предполагала, че си от хората, които се свиват и реват.

Ерис вдигна глава и видя Мариел, с ръка на кръста, с дънки и прилепнал топ.

— Ти да не би да ме следиш?

— Може и да не повярваш, но светът не се върти около теб. — Мариел посочи вратата зад Ерис. — Препречила си служебния вход.

Ерис отстъпи настрани, опита се да измисли нещо остроумно, но така и не успя.

— Благодаря. — Мариел пристъпи покрай нея. — Ако търсиш по-добро място, за да поплачеш за членството си, тук има един приличен килер.

— Нямаш представа какво ми е! — почти изхлипа Ерис. — Нямаш представа какво е цялото ти семейство — целият ти свят — да се разпадне.

Мариел остана на вратата, без да откъсва очи от Ерис, която се поразмърда смутено под настойчивия й поглед. След малко Мариел поклати глава и каза:

— Ти нямаш представа.

Автоматичната врата се хлопна зад нея.

След четири часа Ерис не можеше да стои повече в горната част на Кулата. Обиколи любимите си бутици, преструваше се, че мисли над рокли и чанти, които вече не можеше да си позволи. Отначало й се струваше фантастично, продавачките се втурваха да й предлагат модели само за нея, токчетата им тракаха по пода, носеха й студени чаши портокалова вода, докато тя разглеждаше моделите на личния си 3D проектор. Да, всичко беше фантастично, докато не заговореха сериозно за поръчки и Ерис трябваше да измисли някакво извинение и да избяга от магазина.

Отиде в „Хайъсинт“, любимия й плод и зеленчук за биопродукти, за да опита безплатните мостри, които изнасяха на обяд. Дори си поръча горещо лате с много пяна, за да поседи известно време на удобния стол и да разгледа списанията, качени на таблетите. Стори й се странно, че прекарва следобеда само с мислите си.

Сега обаче беше вече късно и нямаше къде да отиде.

На няколко пъти пусна фликъри на Корд, но той не отговори. Или спеше, или играеше на някоя холоигра, или пушеше с приятели. Не беше спала у тях отпреди партито; беше минало по-малко от седмица, но след всичко, което се случи, й се струваше, че е минал цял един живот.

Стана с въздишка, готова да се отправи към дома. Само като си помисли за миризмата и хлебарките и най-вече, че трябва да говори с майка си, се закова на място. Преди да реши друго, си каза, че може да отскочи до Корд.

Входната врата се отвори, когато Ерис се изправи на прага; беше одобрена за месеци в списъка му с посетители.

— Корд? — провикна се тя и пристъпи вътре. Нямаше го в хола, въпреки че видя разни неща пръснати по канапетата. Значи Брайс беше тук.

Откри Корд в стаята му, облегнат на скъпите възглавници — четеше нещо на таблета си. Странно, не го беше виждала да чете досега. По-скоро никога.

— Ерис — възкликна той. — Ти какво…

— Реших да ти дойда на гости. — Тя влезе и затвори вратата.

— Моментът не е подходящ. — Корд я погледна отнесено, не разсеяно заради лещите, и стана ясно, че е потънал в мисли. Ерис усети как я завладява безпокойство. Запита се дали очите й са все още зачервени след като бе плакала. Майната му, помисли си и посегна към най-горното копче на блузата от униформата си. След това пристъпи към леглото, докато бавно и чувствено разкопчаваше копчетата. Очите на Корд обаче не заблестяха нетърпеливо, както досега.

Когато блузата беше разкопчана и отдолу се показа розовият дантелен сутиен, Ерис се настани на леглото до него. Той не правеше нищо, помисли си тя, обзета от паника, нито изключи лампите, нито посегна към нея, нито нищо.

— Ерис… — започна той, но тя се наведе и покри устните му със своите, посегна към подгъва на ризата му и я задърпа нагоре.

За момент той се остави на целувката, но след това отпусна ръце на раменете й и внимателно я отмести.

— Говоря сериозно — заяви с непозната острота в гласа. — Не сега.

Ерис разбра, че това е покана да си тръгне, да се засмее, да си облече блузата все едно не е станало нищо, но не можа да го направи. Когато Корд я отблъсна, усети, че последните й нишки самоконтрол се прекъсват. Сълзи опариха ъгълчетата на очите й. Тя се постара с всички сили да ги преглътне. Последното, което искаше, бе Корд да я види да плаче.

— Може ли да остана поне малко? — попита тя с изтънял гласец. Дори не искаше да се натиска с Корд, достатъчно й беше да се сгуши под чаршафите с хиляди нишки на матрака от ултрапяна и да се събуди на сутринта, когато слънчевите лъчи нахлуват през прозорците.

— Наред ли е всичко? Искаш ли да позвъня на Ейвъри? — попита той.

Ерис имаше чувството, че й е ударил шамар. Разбра какво се опитва да каже. „Каквото и да преживяваш, не желая да съм част от него“. Корд искаше единствено забавната Ерис, която умееше да флиртува и беше винаги щастлива, не другата Ерис, която се беше появила днес. Тя знаеше, че двамата не излизат официално, че той не й е гадже, че не й е никакъв, но се залъгваше, че държи на нея поне малко — като приятелка.

— Ти имаш ли изобщо някакви чувства към мен? — избъбри тя и трепна в мига, в който изрече думите, които прозвучаха остро и сърдито. — Няма значение. Забрави — заекна, но беше твърде късно.

Корд седна и я погледна в очите.

— Ерис, много се извинявам — каза съвсем искрено, както не го бе чувала да говори никога. — Мислех, че сме на една вълна.

— Така е! — изкрещя тя, а той само поклати глава.

— Мислех, че просто се забавляваме. В момента не мога да се отдам на нищо сериозно. Извинявай — повтори отново със съжаление. — Най-добре да прекратим всичко, преди да стане някоя беля.

Ерис понечи да отговори, да му каже, че няма нищо против нещата между тях да вървят неангажиращо, но нещо я спря. Не можеше да понесе да изгуби малкото гордост, която й беше останала. С бързи, прецизни движения закопча блузата и тръсна коса.

— Разбира се. Ще се видим, когато се видим — добави с възможно най-нормалния си глас.

— До скоро. — В гласа на Корд, зад съжалението, се прокрадна уважение, сякаш не бе очаквал тя да приеме истината толкова безпроблемно.

На път към входната врата Ерис осъзна, че е почти сигурно, че ще бъде свалена от списъка с очаквани гости още утре. Какво пък толкова, помисли си, изненадана от липсата си на чувства. Беше много по-малко разстроена от раздялата — ако може да се нарече раздяла, когато не излизаш официално с някого, — отколкото си мислеше.

Може би защото случката изглеждаше толкова незначителна в сравнение с всичко друго, което бе изгубила.