Хилядният етаж

ЛИДА

Лида пресече залата с Атлас. Усмихваше се на всички, които виждаше, тъй като беше във върховно настроение. Тази вечер протичаше дори по-добре, отколкото си бе представяла.

На практика това беше първата й истинска среща с Атлас. Имаше обаче чувството, че е нещо повече: почти признание. Всички бяха тук, от приятелите й до фотографа, който се държеше с тях като с официална двойка. Родителите им бяха на една маса, усмихваха се и ги поглеждаха многозначително. Лида не помнеше някога да се е чувствала толкова красива, както когато влезе в балната зала под ръка с Атлас, усмихната до уши. Сякаш всички погледи бяха насочени към нея. Сигурно Ейвъри се чувства така всеки ден, помисли си.

Беше истинско съвършенство — всичко, което бе искала, откакто се бе преместила тук горе преди четири години.

Най-хубавото беше, че нямаше и следа от тайнственото момиче с броката — ако тя изобщо съществуваше, в което Лида започваше много да се съмнява. Надя така и не беше открила доказателство, че Атлас е бил с друга освен с Лида, нито онзи нощ, нито която и да било друга. Може пък гримът да беше полепнал по ризата му по друг начин. Може да не беше целувал друга.

А и ако можеше да съди по това как протичаше вечерта, Лида започваше да се надява, че двамата с Атлас най-сетне ще се приберат заедно.

Докато идваха насам с ховера, това бе единственото, за което можеше да мисли. Атлас се опитваше да води разговор, а тя, незнайно как, успяваше да отговаря на въпросите му, въпреки че мислите й бяха насочени единствено към тялото му, отпуснато на възглавниците до нея. Всеки път, когато той се наместеше, Лида усещаше как движението преминава през нея. Беше истинско мъчение да е толкова болезнено близо.

Сега, на дансинга, тя си намираше всякакви извинения, за да го докосва. Привличаше го до себе си, ръката й описваше малки кръгчета по гърба му през сакото на смокинга. Нямаше търпение по-късно да го свали от него.

— Какво става с вас с Ейвъри?

— Какво? — Изглежда, не беше чула добре. Мислите й я разсейваха.

— Попитах какво става с вас с Ейвъри — повтори той. Беше седнал на стол край дансинга и Лида се настани до него, без да каже и дума.

— Всичко е наред — отвърна тя автоматично, подразнена, че дори когато Ейвъри не е наблизо, всичко отново се завърта около нея. — Защо да не е?

— Извинявай, не исках да повдигам болезнен въпрос. Просто забелязах, че напоследък не прекарвате много време заедно, и исках да се уверя, че… — Той въздъхна. — Бих попитал Ейвъри, но напоследък не сме в блестящи отношения.

При тези думи Лида поизпъна гръб. Да не би Ейвъри и Атлас да се бяха карали заради нея? Може би приятелката й бе казала нещо на брат си, да му е заявила например, че Лида не е достатъчно добра за него, а пък Атлас да се е застъпил за нея. Не можеше да повярва, че най-добрата й приятелка би направила подобно нещо… но дали все още беше най-добрата й приятелка?

— Благодаря, че попита. Не ми се говори по този въпрос.

— Извинявай. Забрави. — Той, изглежда, искрено съжаляваше, че е повдигнал въпроса. — Искаш ли да потанцуваме?

Лида кимна и той я отведе отново на дансинга.

— Странно ли е, когато се върнеш? — попита тя след малко.

— Може и така да се каже — призна той. — Кулата е толкова различна от всички други места.

— Със сигурност е различна от Амазония — заяви Лида, без да помисли.

Атлас неочаквано се закова на място. После попита бавно:

— Ти откъде знаеш за Амазония?

Мама му стара!

— Ти, струва ми се, спомена — заяви тя и й се прииска да върне думите назад.

— Сигурен съм, че не съм.

— Тогава е била Ейвъри или родителите ти, не знам. Чух отнякъде — отвърна небрежно тя.

Не можа обаче да го заблуди толкова лесно.

— Лида. Какво става с теб? — Той присви кафявите си очи.

— Нищо, честна дума. Извинявай.

Атлас кимна, изглежда, изгуби интерес и продължиха да танцуват. Лида обаче забеляза стиснатата му челюст, напрежението в тялото му.

След още една песен той отстъпи крачка назад.

— Да пийнем по нещо?

— Добре — съгласи се тя, прекалено покорно. Последва го, но той поклати глава.

— На бара е пълно с хора… аз ще ти донеса. Шампанско, нали?

— Благодаря — отвърна безпомощно тя, макар да не обичаше шампанско. То беше любимата напитка на Ейвъри.

Огледа просторните странични зали и се запита къде са приятелите й. Преди да ги види, погледът й попадна на баща й, застанал сам в един ъгъл. Беше се присвил, сякаш не искаше никой да го забележи, и говореше: явно някой му се беше обадил.

Лида веднага си спомни миналия уикенд, когато той излъга за голфа. Без да се замисля, включи лещите на четене по устни и се съсредоточи върху устата на баща си, застанал на десетки метри от нея. Четенето по устните беше предназначено за хора със затруднения в слуха, но Лида бе открила, че е чудесно, когато шпионира, и включи лещите така, че да увеличат образа.

— Все още не мога да кажа на семейството си — превеждаше гласът на робота думите на баща й. Какво да каже, запита се Лида. След малко той продължи. — Добре, ще говоря с нея следващия уикенд.

Озадачена от чутото, Лида го наблюдаваше как приключва пинга и се отдалечава. В този момент майка й застана до нея.

— Лида, изглеждаш великолепно? — възкликна Илара, сякаш не беше видяла как дъщеря й се приготвя. — Къде е Атлас?

— Отиде за напитки — отвърна кратко Лида.

— Лида…

— Ще съм добра, обещавам — добави тя, все още замислена за поведението на баща си. Погледна алената рокля на майка си и скъпите накити и забеляза непозната гривна. — Нова ли е?

— Баща ти ми я подари за годишнината. — Илара показа на дъщеря си гривната, сложна златна плетка, обсипана с мънички диамантчета.

— Това и шалът от „Калвадур“? Леле! — Лида не бе виждала баща си толкова щедър.

— Не съм получавала никакъв „Калвадур“ — отвърна учудено Илара. — Какво имаш предвид, миличка?

— Ето ги двете ми момичета! — Бащата на Лида дойде при тях и хвана ръката на съпругата си. Бяха забележителна двойка, той толкова бял, а тя толкова тъмна, обточеният в черно джоб на смокинга бе същият цвят като роклята й. Лида се запита за какво е било странното обаждане и какво е станало с шала. Да не би да беше размислил и да го е върнал? Връзваше се. И въпреки това й се стори, че става нещо по-голямо.

— Трябва да намеря Атлас. — Лида отстъпи крачка назад. Неочаквано се почувства неловко, почти паникьосана. Имаше нужда да пийне нещо. При това веднага.

— Лида…

— Ще се видим вкъщи — подвикна тя през рамо.

Когато стигна на бара, отиде безсрамно най-отпред на опашката, за да потърси Атлас.

— Извинете. Извинявам се — мърмореше, без да се интересува кого е блъснала. Нуждата й беше като сърбеж, който пълзеше безмилостно по кожата. Някъде дълбоко в себе си усети, че това е предупреждение, но щеше да се занимае с него по-късно, когато гърдите й не бяха толкова стегнати.

Най-отпред на опашката беше застанал кавалерът на Ейвъри. Уот, ако си спомняше правилно. Никой не й го представи на партито на Ерис, когато го видя да се влачи след Ейвъри като изгубено кутре. А сега беше неин кавалер на галата в университетския клуб! Струваше й се невъзможно да се появи в живота им изневиделица, без минало и без обяснения.

— Уот, нали? — попита тя и се присламчи към него. — Тук си с Ейвъри.

— Нали знаеш, че не можеш просто така да прередиш цялата опашка и да застанеш най-отпред?

— Няма проблем, всички са ми приятели — заяви тя и махна небрежно с ръка. Поне донякъде това беше истина.

— Кой съм аз, че да споря с подобна логика — отвърна той и устните му трепнаха, когато потисна усмивката си. Този да не би да й се присмиваше? — След като очевидно си много жадна, да ти купя ли нещо?

— Барът е безплатен — сопна се тя раздразнено, когато барманът с бели ръкавици се обърна към Уот. Тя понечи да му каже, че иска…

— Уиски със сода за дамата. Бира за мен. И чаша шампанско — поръча Уот.

Когато барманът му подаде напитките, Уот и Лида се отдръпнаха настрани, до висока маса, покрай скупчилите се хора.

— Откъде знаеш какво искам? — попита Лида малко объркано. Уиски със сода не беше дамска напитка, но тъкмо тя я успокояваше, когато бе силно възбудена.

— Познах — отвърна небрежно момчето. — Внимавай. Едно е предостатъчно.

Тя го стрелна стреснато с поглед. Какво, по дяволите, имаше предвид с това? „Едно е предостатъчно“ казваха в Силвър Коув. Уот обаче отпиваше невинно от бирата си.

“ Извинявай — каза тя с най-милия си глас. — Дори не съм се представила. Аз съм Лида Коул. — Подаде ръка и Уот я пое. Продължаваше да се подсмихва противно.

— Знам — отвърна той.

— Не е честно — продължи тя, по-объркана, отколкото искаше. — Не знам нищо за теб! Разкажи ми за себе си.

— Аз не съм никак интересен — отвърна той небрежно.

— Къде учиш?

— В гимназия „Джеферсън“.

Тя се намръщи и й се прииска да провери на лещите си, без да привлече внимание.

— Не я знам. Ти…

— Намира се на двеста и четирийсетия етаж — прекъсна я той и я погледна. Не беше висок, но в стойката му имаше нещо внушително. Прииска й се да са седнали.

— Ясно — отвърна Лида, тъй като не знаеше какво друго да каже. Не беше разговаряла с човек от толкова надолу дори когато живееше на километър и половина по-високо от него. — И как каза, че си се запознал с Ейвъри?

— Не съм казал. — Той й намигна. — Струваш ми се безкрайно любопитна. Сигурно защото Ейвъри е най-добрата ти приятелка, нали? — попита компетентно и Лида се изчерви от яд. Да не би Ейвъри да беше разказала на този тип за влошените им отношения?

— Да — отвърна предизвикателно Лида.

Ейвъри се появи сякаш по поръчка. Косата й беше прибрана на хлабав кок, няколко къдрици обрамчваха лицето й, зад едното ухо беше боднато искрящо цвете, както правеха всички в прогимназията. Беше тъпо, но на Ейвъри й стоеше безупречно. Господи, до следващата седмица сигурно всички щяха да носят отново искрящи цветя. Ейвъри пристъпи напред и светлината заигра по роклята й — с висока яка, покрита с миниатюрни парченца огледало. „Разбира се, че това ще избереш — помисли си Лида с изненадваща горчивина. — Това е рокля, която буквално отразява теб до безкрайността“.

— Здрасти. — Ейвъри пристъпи към Уот и се напрегна, щом видя Лида. — О, здрасти, Лида. Как прекарваш?

„Току-що прецаках нещата с момчето, което харесвам, баща ми се държи откачено и най-добрата ми приятелка ми липсва. Иначе всичко е…“

— Супер — отвърна Лида и усмивката й й се лепна като маска.

Ейвъри кимна.

— Одеве видях майка ти. Каза, че на Коледа ще ходите до Гърция. Нямах представа — добави нетактично.

„Естествено, че нямаш представа. Нали вече не си говорим“.

— Да — потвърди Лида. — Помниш ли онзи път, когато трябваше да бъдем Гърция в младежките ОН? — избъбри тя, без да е сигурна защо го казва.

— А от домашната ни баклава на всички им стана зле — добави Ейвъри.

— Това е единият начин да спечелиш. Като изпратиш всички у дома — продължи сериозно Лида, след това и двете прихнаха. За частица от секундата светът отново стана нормален.

И беше така, докато смехът им не замря и те не се погледнаха през масата и не разбраха, че нищо между тях не е наред.

Ейвъри избяга първа.

— Да отидем да потанцуваме — предложи тя на Уот и остави недокоснатото шампанско на масата.

— Както желаеш. — Уот пое ръката на Ейвъри. — Беше ми приятно, Лида.

— Чао, Лида — провикна се през рамо Ейвъри и повлече Уот през множеството.

— Чао — отвърна Лида, но те вече се бяха отдалечили.

Лида остана на масата още малко, изпи уискито със сода, а след това и шампанското, което Ейвъри беше оставила. Имаше нещо странно в този тип Уот. Нямаше му доверие. Прииска й се да разпита Ейвъри за него… но пък имаше толкова много неща, за които да говори с Ейвъри, че вече не знаеше как да започне.

Стори й се, че вижда Атлас до дансинга, където я беше оставил. Трябваше да отиде при него.

Вместо това се обърна към бара, изпънала тесните си рамене като ножове. Първо щеше да си вземе още едно питие.