Хилядният етаж

МАРИЕЛ

Мариел стоеше в задната част на църквата, наполовина скрита в сенките, самата тя почти превърнала се в сянка. Беше с роклята, която Ерис ненавиждаше — просто нямаше други черни дрехи, — но беше облякла отгоре пуловер, беше я съчетала с черни равни обувки и малки изкуствени перли на ушите. Не изглеждаше чак толкова зле. Дори не си сложи обичайното ярко червило, само малко пудра около зачервените очи, все още подпухнали от плач. Искаше да изглежда прилично, когато си вземе последно сбогом с Ерис. Единственото момиче, което беше обичала истински, макар да не й го беше казала, не и с толкова много думи.

Стисна броеницата в джоба си толкова силно, че кокалчетата й побеляха, и се огледа.

Църквата беше пълна с орди хора в черно елегантно облекло, с жени, стиснали лачени чантички, докато подсмърчаха в кърпички с монограми. Всички ли бяха приятели на Ерис? Едва ли я познаваха толкова интимно колкото Мариел. На тях, разбира се, тя нямаше да им липсва с онази мъка, която избликваше отвътре и заплашваше да я удави. Всяка сутрин през последните три дни Мариел се будеше и се сещаше за нещо, което би искала да каже на Ерис, но след това си спомняше какво е станало. И тогава мъката се стоварваше отново върху нея.

Освен мъката имаше и ужасно, разяждащо чувство за вина заради жестоките неща, които беше казала вечерта преди Ерис да загине. Не бе имала предвид нито едно от тях; просто тогава се разстрои, уплаши се, че някой ще премести любимата й високо в Кулата и тя ще я изгуби заради онзи свят. Когато Ерис отиде сама на партито, Мариел почти обезумя.

Знаеше, че обича Ерис повече отколкото Ерис обича нея, че Ерис може изобщо да не я обича. Тази мисъл я ужасяваше.

Обичаше я още от самото начало, почти от самото начало. Не можеше да каже защо, но се чувстваше привлечена от мига, в който се запознаха. Ерис беше умна, безгрижна, уверена, но също така интересна, магнетична, с енергия, която караше Мариел неочаквано да се почувства жива. Известно време се опитваше да се пребори с това, но накрая просто не й остана избор. Не можеше да сдържи любовта си към Ерис.

Когато Ерис й позвъни от партито, Мариел усети как я залива облекчение. Щяха да се справят. Ерис каза, че скоро се прибира. Мариел я чака цяла нощ и половината сутрин, но Ерис така и не се появи.

Накрая тя все пак бе изгубила любимата си заради света на високите етажи.

Премести поглед към ковчега в предната част на църквата. Не можеше да повярва, че от Ерис е останало само това. Не беше достатъчно голям, за да я побере с нейния дълбок, силен смях, с жестовете и бурните емоции. Цялата тази църква — не, цялата Кула — не беше достатъчно голяма, за да я побере. Ерис бе много повече.

Докато свещеникът нареждаше, Мариел не спираше да мисли за начина, по който беше загинала Ерис. Казаха, че последвала тъпите си приятели по една стълба към покрива на Кулата, място, което отдавна е трябвало да бъде затворено. Била пила прекалено много, подхлъзнала се и паднала — ужасен, трагичен инцидент, който можело да бъде избегнат.

Мариел знаеше, че това не е истина. Ерис лично й бе казала, че не пие. А след това бе изпратила онова странно съобщение, че първо искала да направи нещо за приятел. Какво бе искала да направи? Що за приятел би изпратил Ерис на покрива? Нещо не се връзваше и това не спираше да измъчва Мариел.

Онези от високите етажи мислеха, че са имунизирани за проблемите на истинския живот, че са в безопасност тук горе, на километри над земята, пълни с пари и връзки. Обаче грешаха. Мариел щеше да открие истината за смъртта на Ерис. Ако имаше отговорен, ако някой криеше нещо, тя щеше да ги накара да си платят.

Стоеше в задната част на църквата непоканена, пренебрегвана. Но всеки, който я погледнеше, щеше да види сълзите по страните й.