Хилядният етаж

ЛИДА

— Добър ден, госпожице Коул — поздрави Джефри, портиерът на клуб „Алтитюд“, докато Лида вървеше към асансьора.

В „Алтитюд“ имаше и биоохрана, разбира се: Лида знаеше, че ретината й трябва да бъде сканирана в мига, в който влезе във фоайето. Само че Джефри внасяше личното отношение, старомодния привкус, който правеше членството в клуба толкова безобразно скъпо. Той се беше превърнал в толкова неделима част от клуба, че на практика самият той беше институция — винаги край асансьора с бели ръкавици и зелено сако, с топла усмивка и бръчици около очите.

Джефри отстъпи настрани и Лида влезе в огромния асансьор с медни елементи, предназначен единствено за членове. Вратите се затвориха зад нея с доволно прищракване и асансьорът я отнесе от фоайето на 930-ия, покрай тенискортовете и залите за спа към основния етаж на клуба.

Фоайето на „Алтитюд“ беше с ламперия от внушителен тъмен махагон, по която бяха накачени портрети на мъртви членове. Следобедното слънце нахлуваше през прозорците, които обхващаха целите северни и западни стени. Лида огледа различните групи събрали се край празни камини и канапета в опит да се престори на напълно незаинтересована, докато се оглеждаше за Атлас. Ако така наречената Надя беше права, скуошът му приключваше в този момент.

Тя все още не можеше да повярва, че бе постнала нещо в онзи подозрителен уебсайт. Нервичките й се бяха опънали до крайност, но пък беше и вълнуващо да прави нещо напълно незаконно, дори опасно.

Първо се опита да ъпгрейдне защитата си. Питаше се дали Надя не знае повече, отколкото й подава като информация: за това коя е тя и защо проявява интерес към Атлас. Много важно, помисли си, всичко това няма никакво значение. Въпросната Надя едва ли живееше в Кулата и едва ли беше момиче. А пък Лида нямаше никакво намерение да се разправя с нея или него отново, след като получеше онова, което я интересуваше.

След секунда видя Атлас да излиза от съблекалнята. Беше с мека синя блуза с три копчета на врата, която подчертаваше карамелените оттенъци в косата му, все още мокра от душа. „Браво, Надя“.

— Атлас — започна тя престорено изненадано. — Какво правиш?

— Току-що приключих игра на скуош с Дейвид Йорк — усмихна й се чаровно той.

— Значи всичко си е както преди — отвърна Лида по-саркастично, отколкото възнамеряваше. Запита се какво ли мислят семейство Фулър за завръщането му, за начина, по който най-неочаквано се бе появил на партито на Корд и бе нахлул обратно в живота им, сякаш нищо не се беше случило. Но пък те бяха вманиачени на тема „какво ще си помислят другите“ и желанието да поддържат илюзията, че всичко е напълно нормално, вероятно беше тяхна идея.

— По този въпрос — въздъхна той. — Ще ми се да можех да ти обясня всичко, но е сложно.

„При теб всичко е сложно“.

— Радвам се, че се върна и че си добре.

— И аз — отвърна тихо Атлас, след това огледа клуба и сякаш забеляза суматохата за пръв път: хлапета отиваха на следобедни уроци по тенис, приятели се срещаха, за да пийнат по чаша на закритата тераса. — Извинявай, ти да не би да чакаш някого?

— Отивах към бара с пресни сокове — излъга Лида. — Искаш ли да дойдеш?

— Вие с Ейвъри продължавате ли да пиете онзи течен спанак? — прихна Атлас и поклати глава. — Ще пасувам. Не искаш ли да отскочим до грила?

— Имам малко време — отвърна небрежно Лида, сякаш се бе надявала тъкмо на това.

Насочиха се през фоайето към приятния грил на „Алтитюд“ и се настаниха на маса в задната част, близо до прозореца. Въпреки че обожаваше гледката оттук, Лида седна с гръб към нея, за да вижда целия ресторант. Обичаше да знае кой влиза и излиза.

— Не съм идвала тук от цяла вечност — призна тя, докато заемаха местата си. Неочаквано се замисли за прогимназията, преди семейството й да се запише в този клуб, когато прекарваше нощите у Ейвъри, а след това, в събота, идваше на бърз обяд тук със семейство Фулър. Двете с Ейвъри камареха в чиниите си белтък от яйца и лимонова торта и се опитваха да си пийнат тайно по някоя и друга глътка мимоза, а пък Атлас въртеше очи с досада всеки път, когато ги погледнеше, и пишеше есемеси на приятелите си.

— И аз не съм — призна Атлас, след това се разсмя. — Очевидно.

Дру, сервитьор в грила, откакто Лида се помнеше, приближи до масата им.

— Госпожице Коул. И господин Фулър! Много се радваме, че се върнахте!

— И аз се радвам — усмихна се Атлас.

— Какво да ви донеса за пиене?

— За мен бира — поръча Атлас и Дру намигна; Атлас наскоро беше навършил осемнайсет, така че бе законно да пие бира, въпреки че Дру му сервираше тайно напитки от години.

— За мен леден чай, благодаря — каза Лида.

— Сериозно? Няма ли кремообразно уиски? — пошегува се Атлас, докато Дру се отдалечаваше.

— Знаеш, че тази напитка е запазена на Андите. — Лида се стараеше да омаловажава нещата, но сърцето й тупкаше като лудо. Какви ги вършеше той? Защо го спомена?

— Благодаря, между другото, за снощи — продължи той. Лида се поколеба. — Говоря за Ейвъри — уточни той. — Оказа се права, наистина беше пияна. След играта на Завърти и целуни я заведох вкъщи.

— Да, сигурно — съгласи се Лида и прикри объркването си. Беше си го измислила, за да се измъкне от играта. Сега остана изненадана, че се е оказало истина; Ейвъри не беше от момичетата, които някой трябва да отвежда у дома. Надяваше се всичко да е наред.

— Както и да е. — Той се усмихна широко и Лида отново усети тръпката, че е в центъра на вниманието му. Беше невероятно завладяващо усещане. — Съвсем съм излязъл от релсите. Разкажи ми всичко, което пропуснах през изминалата година.

Тя разбра какво прави той. Опитваше се да отклони вниманието от себе си, от подпитвания къде е бил. Добре, тя щеше да се включи в играта.

— Сигурно вече си чул за Ерис и Корд — започна Лида и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Постара се да изрецитира наум кратки думи за медитация, но така и не се сети за нищо. — Разбра ли вече за Анандра?

Разговорът криволичеше. Лида му разказа за кражбите на Анандра Кемка, че родителите на Грейсън Бакстър са се събрали отново, за Ейвъри и Зей, всичко, което се беше случило през годината, докато го нямаше. Добре че Атлас не забеляза, че в разказите й от лятото няма много подробности. Просто слушаше и кимаше, дори предложи да си разделят порция начос.

— С удоволствие — съгласи се Лида и се постара да не влага нищо в думите му; въпреки това имаше нещо много интимно в това да се хранят от една чиния, ръцете им да се докосват, докато посягат към чипса от авокадо и киноа. Въобразяваше ли си, или времето им заедно заприличваше все повече на среща?

Най-сетне Дру отново се приближи. Екранът на масата показа сметката, цифрите — тъмносини холограми на бял фон.

— Да разделя ли сметката на две отделни… — започна сервитьорът, но Атлас вече замахваше с ръка, за да прехвърли сметката на семейство Фулър.

— В никакъв случай. Аз черпя — отвърна той.

Може пък просто да се държеше като истински кавалер… или тя беше права и това си беше истинска среща?

— Какви са плановете ти тази седмица? Искаш ли нещо специално? — попита тя.

Времето сякаш застина, точно както пред изпита, когато се друсаше с ксенперхеидрен. Ръката на Атлас беше отпусната на масата между тях. Лида не можеше да мисли за нищо друго, освен за онази нощ преди десет месеца, когато същата тази ръка беше вплетена в косата й и изтегляше главата й назад. Запита се дали и Атлас не се връща към онзи път, също като нея, дали не се пита какво щеше да се случи между тях, ако не беше заминал.

Тя вдигна глава и го погледна в очите. Сърцето й блъскаше толкова силно, че почти не чуваше. Той отвори уста да отговори. Тя се наведе напред…

— Здрасти! — Ейвъри се настани до Лида и протегна стегната загоряла ръка напред. — Леле, антигравитационната йога днес беше направо убиец. Вие как сте?

— Здрасти, Ейвъри — усмихна се Лида и скри разочарованието си от ненавременната поява на най-добрата си приятелка. Не можеше да повярва, че не е забелязала влизането й: беше така съсредоточена върху Атлас, че бе забравила да следи входа на грила.

— Липсваше ми в час, Лида. — Не беше укор, а най-обикновена констатация. Ейвъри погледна Лида, след това и Атлас, празната му чаша бира и чинията от начос между тях.

Лида се размърда с известно неудобство. Беше толкова развълнувана от сведенията, които Надя й подаваше за Атлас, че бе забравила да отговори на фликъра на Ейвъри от снощи да се видят днес.

— А, да — отвърна тя виновно. — Дойдох за един сок. Цял ден мързелувах.

— Аз пък я убедих да похапне начос вместо сок. Извинявай, че не ти оставихме. — Атлас посочи празната чиния.

— Няма страшно. — Ейвъри отново се обърна към Лида. — Ще се прибирате ли? Искате ли да си вземем ховер?

— Става. Ти готова ли си да тръгваме? — обърна се към нея Атлас.

— Разбира се — отвърна Лида и си каза, че съвсем скоро отново ще прекара известно време с Атлас. Надя беше успяла веднъж, значи щеше да успее и втори път.

Когато тръгнаха към входа на клуба, Ейвъри дръпна Лида да изостанат.

— Може ли да поговорим за снощи?

— Разбира се. Извинявай, че си тръгнах, без да ти кажа — започна Лида, като нарочно се престори, че не е разбрала. — Изведнъж се почувствах безкрайно уморена и така и не успях да те открия, за да ти кажа чао. Знаеш как е…

— Говоря за преди това. Не исках да те притискам за…

— Казах ти вече, че всичко е наред — сряза я Лида по-остро, отколкото възнамеряваше. Ама Ейвъри не разбираше ли от намеци?

— Добре. Ако искаш да поговорим, аз съм насреща.

— Благодаря. — Лида погледна нещастно след Атлас и реши да отвърне на удара. — Ами ти? Атлас каза, че си била много пияна в края на партито. Трябвало да те заведе до вас.

— Първото парти след ваканцията и май се поувлякох. — В тона на Ейвъри Лида долови нещо странно, макар така й да не успя да определи какво точно.

— Ясно. Партито беше суперско — съгласи се тя и се запита дали не преиграва.

— Определено. — Ейвъри дори не я поглеждаше. — Беше страхотно.

Не си казаха нищо друго, докато настигнат Атлас. Лида не помнеше кога за последен път двете с Ейвъри не са знаели какво да си кажат.

Но и аз не съм крила нищо от нея, помисли си тя и в този момент Атлас се обърна, усмихна се и на двете и тя разбра, че това не е истина; най-голямата й тайна беше точно пред нея.

Надяваше се тази тайна да не се окаже най-голямата й грешка.