Хилядният етаж

РАЙЛИН

Райлин стоеше на вратата на стаята на Корд и се стягаше за онова, което се канеше да направи. Веднъж вече го беше правила, напомни си. Дори тогава да й се беше сторило различно, защото беше по времето, когато Корд за нея беше най-обикновен гадняр, който се опитваше да се натиска с нея след партито си, а не момчето, което я заведе в Париж и я караше да се смее — правеше я щастлива — независимо от всичко, което се случваше в живота й. Момчето, в което се влюбваше, макар да знаеше, че не бива.

Замисли се за Ви и за заплахата, надвиснала над Хиръл в затвора, и потръпна от лошо предчувствие. Трябваше да го направи веднага. Корд тъкмо беше излязъл за училище — беше чула как входната врата се затвори зад него. Освен това искаше да ги вземе и да се отърве от тях преди той да се прибере. Бързо и решително се шмугна в стаята, грабна пет Стъпалца от скривалището на Корд и ги натъпка в задния джоб на дънките си. Излезе и по средата на коридора на горния етаж…

… се сблъска с Корд.

— Здрасти — каза той и я стисна за раменете, за да я задържи.

— Накъде си се разбързала?

— Мислех, че излезе — обясни тя, след това се намръщи; казаното беше странно. Не можеше да спре да мисли за последния път, когато се бе случило същото, когато бе целунала Корд, за да не я хване, че краде. Сега обаче той я наблюдаваше с такова доверие, че нямаше нужда дори да го разсейва.

— Пак излизам — отвърна той и тя забеляза, че е по дънки обикновена бяла риза, вместо с училищна униформа.

— Пак бягаш от час.

Корд я погледна внимателно и за един ужасен момент Райлин си помисли, че той, незнайно как, е разбрал за Стъпалцата но след това кимна, сякаш беше взел решение.

— Искаш ли да дойдеш?

Райлин се колебаеше. Стъпалцата прогаряха дупка в задния й джоб.

— Не знам — започна тя, но спря, когато забеляза необяснимия проблясък на болка, който премина по лицето му. — Добре — съгласи се най-сетне. Идеята беше ужасна: да излиза с Корд, когато носи толкова много пакетчета. Но това място означаваше нещо за Корд.

— Уверявам те, че няма да съжаляваш — каза той.

Качиха се на частен хеликоптер и слязоха на поляната пред къща в Уест Хамптън, която изглеждаше изоставена.

— Какво е това? — попита Райлин тихо, докато Корд отключваше входната врата. Перките на хеликоптера започнаха да се въртят, набраздиха тревата в бавни концентрични кръгове преди машината да се издигне отново. Райлин си пое дълбоко дъх и се наслади на аромата на света извън Кулата — на пръст, пушек и океан. Беше хубаво да се откъснеш понякога.

— Всичко тук е било на татко — обясни Корд. — Дори не знаех за него, докато те не починаха. Оставил ми го е в завещанието си.

Каза го спокойно, но сърцето на Райлин се сви заради него.

— Само на теб ли? Ами Брайс? — не се сдържа да попита тя.

— Само на мен. Не знам защо. Може да е мислил, че аз ще го оценя. Или че имам по-голяма нужда от него, не знам защо. — Погледна я. — Ти си първият човек, когато водя тук.

— Благодаря ти, че го споделяш с мен — тихо каза тя.

Той я въведе във фоайето на къщата. Автоматичните светлини трепнаха и разкриха малък уютен хол и стълби, които водеха към втория етаж. За момент Райлин се запита дали не са на романтично бягство, но Корд вече пресичаше кухнята и отваряше друга врата.

— Виж — каза с най-почтителния тон, който го бе чувала да използва.

Над тях блестяха лампи, монтирани високо на подпорните греди, и осветяваха просторен гараж, пълен с над десет автомобила.

Райлин влезе. Беше объркана. Автомобили в самата Кула нямаше, единствено ховери, които бяха собственост на обслужването на сградата и се задействаха от централен алгоритъм. Почти никой в Кулата не притежаваше истински автомобил, освен няколко семейства на горните етажи, които ги държаха в хидравлични гаражи. Дори в покрайнините — Райлин знаеше, че е така — малцина притежаваха лични автомобили; беше много по-лесно да дадат пари за обща кола или пък да се абонират за превоз.

Една кола, тук, в Хамптънс, това Райлин би го разбрала. Но защо му бяха на Корд толкова много?

Той забеляза колебанието й и се ухили.

— Приближи се, разгледай ги.

Тя прокара ръце по повърхността на най-близката кола — елегантна, червена. Вдигна се прах. Тя видя, че автомобилът има волан и спирачен педал — а това педалът за газта ли беше?

— Чакай малко — спря го Райлин, когато разбра. Това не бяха автокари.

— Да не би…

— Да — изрече с гордост Корд. — Стари са, наистина стари. За шофьори, модели отпреди автокарите. Татко ми ги е оставил всичките. — Погледна с обич кабриолета, около който обикаляше Райлин. — Този е почти на осемдесет години.

— Откъде са? — Това не беше ли противозаконно?

— Татко ги е колекционирал години наред. Трудно се намирали, главно защото е незаконно да бъдат карани и безкрайно трудно да ги накараш да заработят отново — обясняваше Корд. — Освен това вървят с гориво от вкаменелости, не са на електричество, а петролът е скъп.

— Но защо? — попита Райлин.

Корд беше развълнуван.

— Качвала си се в автокар, нали?

— Да, когато ходехме на гости на баба и дядо в Ню Джърси, когато бях още малка. — Райлин си спомни как майка й повика автомобил с таблета си и той пристигна след малко, а вътре се беше натъпкало друго семейство, защото можеха да си позволят единствено да си разделят превоза за по-евтино. Написаха адреса на екрана вътре в автомобила и потеглиха, колата се управляваше от автоматичен централен компютър.

— По нищо не прилича на автомобилите с вградено ограничение на скоростта. Ела, ще ти покажа.

Райлин остана на мястото си.

— Искаш да кажеш, че знаеш как да управляваш това нещо ли? — попита тя, обзета от съмнение. Не беше сигурна дали иска да се качи в тази огромна опасна машина, докато Корд я контролира.

— Има предпазни колани. И да, знам как.

Само че коланите за безопасност не бяха спасили милионите хора, загивали в автомобилни катастрофи всяка година, преди автомобилите с шофьор да станат незаконни. Поне това помнеше от часовете по здравеопазване.

— Как се научи да караш? — попита тя в опит да го забави.

— Разчитах на малко помощ и се упражнявах. Хайде — пошегува се той, — къде ти е приключенският дух? — Отвори й галантно дясната врата. Райлин въздъхна, готова да негодува, но се настани. Стъпалцата се забиха в дупето й и й напомниха какво беше направила преди малко. Опита се да потисне новия прилив на чувство на вина.

Корд посегна към дръжката на вратата на гаража и я вдигна ръчно. Хладната следобедна светлина нахлу вътре. Райлин заслони очи. Наблюдаваше как Корд оглежда автомобила, проверява гумите, вдига капака и проучва сребърната плетеница на двигателя. Движенията му бяха пестеливи и фокусирани, беше свил съсредоточено вежди. Най-сетне се настани зад волана и завъртя ключа в стартера. Двигателят измърка.

Поеха по посипания с листа път между къщи, които ги гледаха с празни очи, изоставени, тъй като сега не беше сезон, и завиха на кръстовището за магистралата на Лонг Айланд. Райлин се възхищаваше на начина, по който ръцете на Корд се движеха по волана.

— Искаш ли после да те науча да шофираш? — предложи той и намигна, когато забеляза погледа й. Тя поклати глава, без да каже и дума.

Магистралата се простираше притихнала и в двете посоки, от лявата страна към Амагансет и ферибота до Монток; от дясната страна за връщане в града. Райлин различи Кулата в далечината — оттук приличаше на тъмна мъгла. Ако не знаеше, можеше да си помисли, че вижда буреносен облак.

— Гледай сега — подхвърли Корд и настъпи газта.

Колата отскочи напред като живо същество, а стрелката на скоростомера се качи първо до осемдесет километра, след това до сто и трийсет, накрая отиде на сто и петдесет. Целият свят сякаш се сви до една миниатюрна точка. Райлин изгуби представа за време и място. Съществуваше единствено колата, в която се намираха, и завоят на пътя пред тях, и бързите тласъци на кръвта във вените й. Пейзажът профучаваше, освен небето и тъмната гора се виждаше единствено жълтата линия по средата на пътя.

Магистралата леко завиваше. Райлин наблюдаваше как Корд едва премества волана и оставя колата да завие гладко. Цялото й тяло вибрираше едновременно с автомобила под тях. Сега вече разбираше защо Корд харесва шофирането толкова много.

Вятърът рошеше косата й, превръщаше я във вълна зад раменете й. Усети, че Корд я наблюдава, и й се прииска да му напомни да не откъсва очи от пътя, но нещо й подсказа че не се налага. Той отпусна дясната си ръка на средната конзола и продължи да шофира единствено с лявата. Райлин посегна да стисне пръстите му. Нито един от двамата не проговори.

Най-сетне Корд зави по някакъв тесен път. Райлин все още трепереше от шока и вълнението, които бе изпитала на магистралата. Видя знак „Паркирането забранено“ и й се прииска да се пошегува, че макар да се е качвала в автомобил един-единствен път, знае какво е паркиране, но след това мярна бялата плажна ивица и всичко останало изгуби смисъл.

— О! — възкликна тя, изрита обувките си и хукна към водата. Вятърът завихряше пясъка, смъкваше го към гневния сив прибой, който отразяваше небето.

— Страхотно — въздъхна с удоволствие тя, когато Корд застана до нея. Двете с Лъкс бяха ходили на плаж само веднъж, на Кони Айланд, но там беше неприятно и пълно с хора. Тук тя виждаше единствено небето и пясъка — и Корд. Нямаше ги дори къщите, които знаеше, че са точно зад дюните. Можеха да са на което и да е място на света.

Чу се гръм и неочаквано плисна дъжд.

Корд измърмори нещо на лещите си. Почти веднага от багажника на колата изскочи ховерпокритие и се понесе през дъжда към тях.

— Искаш ли да се връщаме? — попита той над все по-силния глас на бушуващата буря, докато се сгушиха под ховерпокритието. То беше с размерите на голямо одеяло, на весели червени и бели райета като старомодните чадъри, които Райлин беше виждала на снимки. За разлика от чадърите, които очевидно трябваше да се държат високо от човека, който искаше да ги използва, ховерпокритията стояха във въздуха благодарение на малки моторчета, разположени в ъглите.

Може би заради бурята или под въздействието на лудешкото препускане с автомобила, или пък на факта, че са далече от всичко, което дори малко наподобява реалността, но на Райлин й беше омръзнало да чака. Нито едно от усложненията, които я държаха настрани от Корд, не й се струваше важно, нито дори откраднатите Стъпалца в задния й джоб. Всичко остана на заден план, удавено от дъждовната буря и ударите на сърцето й.

Тя го целуна и го привлече на студения пясък. Дъждът забарабани по-силно върху защитния им квадрат на плажа, но отдолу пясъкът бе се още топъл.

Корд изглежда, разбра какво иска да направят. Не каза нищо, отвърна на целувката й бавно, сякаш разполагаха с всичкото време на света.