Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

— Стоя аз под дъжда на калдъръмената улица и нямам никакъв сигнал, защото във Флоренция цари технологичен мрак — и в този момент се появява група хлапета от средата на Кулата! — Ейвъри разказваше историята на автопилот, говореше, без да съзнава какво точно обяснява, умение, което бе усвоила от майка си. Не можеше да се отърси от странното чувство, което я връхлетя, когато видя Лида и Атлас заедно. Не означава нищо, не спираше да си повтаря тя, но вътре в себе си знаеше, че не е вярно. Тази среща означаваше нещо за Лида.

Когато ги зърна в другия край на грила, Ейвъри се усмихна и помаха, но след това свали смутено ръка. Двамата бяха така погълнати от разговора си, че не я забелязаха. За частица от секундата се запита за какво разговарят, след това забеляза изражението на Лида, разбра какво става и й се стори, че някой я удари с юмрук в корема.

Лида си падаше по Атлас.

Защо приятелката й не й беше казала? Защото ти е брат, подхвърли част от ума й, но Ейвъри беше твърде шокирана и обидена, така че не можеше да мисли разумно. Между нас с Лида не би трябвало да има тайни, каза си с горчивина, в момента напълно забравила, че крие същата тайна.

Ами отбранителната, наежена реакция на Лида, когато Ейвъри я хвана, че лъже за лятото? „Казах ти да престанеш“, бе възкликнала Лида — и Ейвъри реши да престане, само че реакцията на приятелката й я разтревожи. Усети внезапен прилив на гняв. Толкова се притесняваше за нея, че бе решила да се отбие у тях на връщане от йога. А през цялото това време тя бе похапвала начос с Атлас.

Кога бяха започнали двете с Лида да имат тайни една от друга?

— Какво стана след това? — попита Атлас.

Ейвъри се обърна в седалката си, за да отговори; много егоистично и стратегически се беше настанила на средната седалка в ховера.

— Помогнаха ми да си намеря спалното! Защото бях облечена със стария ти суичър от хокея, а те очевидно са играли срещу нас миналата година. Направо не е за вярване. Деца средняци чак в Италия! Наистина не беше за вярване.

— Пълна лудост — заяви монотонно Лида и Ейвъри се засрами от начина, по който разказва историята. Хлапетата от горните етажи наричаха „средняци“ децата от предградията по средата на Кулата, на километър и половина от земята. Навремето Лида също бе среднячка.

— Не мога да повярвам, че си облякла онзи стар суичър в чужбина — подхвърли Атлас.

— Да, изглеждах нелепо. — Ейвъри сви рамене и замълча, неочаквано смутена, задето е разкрила, че се е промъквала в стаята на Атлас и е задигнала суичъра му. Въпреки че по онова време него го нямаше от месеци, дрехата продължаваше да носи мириса му.

Ховерът излезе от вертикалния коридор на етаж 962 към Тредуел, заградената луксозна общност, където живееше семейство Коул.

— Кажи, Ейвъри — започна Лида. Ховерът спря пред портата и тя се наведе, за да може устройството да сканира ретината й и да потвърди, че живее тук. — Утре ще ходиш ли пак на антигравитационна йога? Искаш ли да отидем заедно?

— Може би. — Ейвъри сви уклончиво рамене. — Ако нямам мускулна треска от днес.

Ховерът зави по широкия обточен с дървета булевард на Тредуел, който изглеждаше още по-голям поради високия таван, който се издигаше пет етажа нагоре. Тредуел беше създаден по модел на старите тухлени къщи в някогашния Горен Ист Сайд. Част от домовете бяха спасени от старите квартали, а след това пресъздадени камък по камък вътре в Кулата.

На Ейвъри много й харесваше тук, начинът, по който сградите изглеждаха уникални с елементите от ковано желязо по фасадите. Всяка улавяше следобедното слънце по различен начин. Напомняше й за Истанбул или Флоренция, все места, на които хората инжектираха личността си в дома — много различно място от повечето квартали на горните етажи на Кулата, където улиците бяха с ослепително бели врати също като дебели парчета от сватбена торта.

Най-сетне спряха пред дома на семейство Коул. Лида натисна копче над главата си, за да освободи магнетрона за безопасност, който я държеше на мястото й.

— Чао. — Обърна се към Атлас и усмивката й омекна едва забележимо. — Благодаря ви, че ме докарахте, приятели.

Ховерът започна изкачването на останалите трийсет и осем нива към дома на семейство Фулър.

— Забавлявахте ли се с Лида? — попита Ейвъри и й стана безкрайно неприятно, че продължава да подпитва и не може да си наложи да спре.

— Чудесно — отвърна Атлас. — Всъщност може да се каже, че Лида ме покани.

Ейвъри гледаше през прозореца. Много добре знаеше, че ще изгуби контрол, ако погледне брат си.

— Не е ли странно? — попита той. Ейвъри усети, че се държи дръпнато; трябваше да каже нещо, за да не се издаде.

— Не, разбира се! Защо да не излезеш с нея — успя да каже тя.

— Да. — Атлас я погледна любопитно. Странно, че без Лида в ховера имаше повече място, но същевременно изглеждаше и някак по-малък.

— Чудесна идея — добави Ейвъри. „Ужасна идея. Моля те, не го прави“.

— Добре.

Ейвъри се ощипа под лакътя, за да не изпищи. Най-добрата й приятелка и момчето, на което никога не можеше да признае, че го обича. Все едно вселената се опитваше да й изиграе жестока шега.

В ховера настъпи мълчание. Тя се опита да каже нещо, каквото и да е, но така и не измисли нищо. Всеки път, когато Атлас й пингваше през изминалата година, на нея й се струваше, че има да му разказва куп неща, заливаше го задъхано с истории, разказани разпокъсано, докато най-сетне Атлас не трябваше да затвори.

И ето че сега той беше до нея, а тя не знаеше какво да каже.

— Я кажи — обърна се той към нея, сякаш му беше хрумнало нещо велико. — Още ли излизаш с онова момче, Зей? Вие двамата не искате ли да дойдете?

— Никога не сме били гаджета — уточни автоматично тя. Зей не й беше проговорил след партито в „Акуериъм“, освен това снощи го беше видяла с Даниела. Все едно. Нямаше никакво желание да излиза с Атлас и Лида.

Но идеята не беше чак толкова лоша.

— Мога да поканя други хора — побърза да предложи тя.

— Кой например?

— Ерис, разбира се. Риша и Минг и Джес. Тай, Макстън, Андрю, дори Корд.

— Не съм сигурен, че такава голяма група става — опита се да протестира Атлас, но Ейвъри кимаше всеки път, когато изричаше име, и вече съставяше фликър.

— На Лида няма да й пука, повярвай ми. Нали? — подхвърли Ейвъри. — Ще е страхотно забавно! Можем да отидем първо на вечеря или на кино… както ти кажеш!

— Звучи забавно — призна Атлас. — Ти познаваш Лида най-добре. Щом казваш, че става, значи става.

Ейвъри потисна чувството за вина, което се опита да надигне глава при тези думи. Тя просто правеше услуга на най-добрата си приятелка, помагаше й да разбере, че двамата с Атлас не са един за друг, още преди Лида да хлътне и накрая да се окаже наранена. Прииска й се да можеше да поговори с приятелката си по този въпрос. Само че тя бе променила нещата между тях с разните тайни, които криеше — и за лятото, и за това, че харесва Атлас. Та тя дори не знаеше как да започне разговора.

— Разбира се, че съм права — заяви Ейвъри небрежно. — Както винаги.