Хилядният етаж

ПРОЛОГ

Смехът и музиката на хилядния етаж заглъхваха, партито приключваше, разпадаше се на малки групички — дори най-шумните най-сетне се качваха в асансьорите и се отправяха надолу към домовете си. Високите от пода до тавана прозорци тъмнееха като меко кадифе, макар в далечината слънцето вече да се издигаше безшумно и небето да избледняваше до охра, бледорозово и меки златисти оттенъци.

И тогава писък раздра тишината и едно момиче полетя към земята. Носеше се все по-бързо през хладния въздух на зазоряване.

Момичето щеше да се блъсне в твърдия цимент на Ист Авеню чак след три минути. Сега обаче косата й се вееше като знаме, копринената рокля плющеше около извивките на тялото, яркочервената й уста бе застинала в съвършено О, предизвикано от шока. Сега, в този момент, тя бе по-красива от когато и да било.

Казват, че преди смъртта животът на хората преминава пред очите им. Докато земята приближаваше с неподозирана бързина, момичето можеше да мисли единствено за изминалите няколко часа и че пътеката, по която бе поела, свършва тук. Само ако не беше разговаряла с него, ако не се беше проявила като такава глупачка.

Когато човекът от екипа по наблюдение откри останките й и нервно пусна доклад за инцидента, единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че от Кулата пада човек за пръв път през двайсет и пет годишната й история. Не знаеше нито коя е тя, нито как е излязла навън.

Не знаеше дали е паднала, или са я блъснали, дали — смазана под тежестта на неизречени тайни — е решила да скочи сама.