Хилядният етаж

УОТ

Уот беше застанал пред магазина за мъжки дрехи „Нортън Харкроу“ на 951-ви етаж и чакаше нетърпеливо Ейвъри.

„Много социални изследователи са стигнали до заключението, че нервността може да бъде ограничена от ритуали като броене, най-вече докато си представяте невинно животно. Например овца“, написа Надя на лещите.

„Не съм нервен“, помисли си Уот раздразнено.

„Проявяваш много от физиологичните признаци на нервност: ускорен сърдечен ритъм, потни длани“. На лещите се появи анимационна овца. Уот тръсна глава, за да я накара да изчезне.

„Би ли млъкнала, за да ти задам един въпрос?“ Той срамежливо избърса длани вътре в джобовете си в мига, в който пред него спря ховер и Ейвъри слезе.

— Уот! — Тя заметна вълни слънчогледова коса през рамо. Беше със семпла бяла рокля, която подчертаваше слабото й загоряло тяло. Колие с тъмни камъни блестеше на врата й. — Много се радвам, че ще пазаруваме заедно — каза тя и се облегна на него, докато влизаха в магазина.

— Благодаря, че дойде с мен — отвърна той. — И задето ме покани на галата, разбира се.

— Говорим за същото събитие, нали? — пошегува се тя. — Искам да кажа, че се чувствам виновна, задето те карам да се занимаваш с всичко това. Знаеш как е понякога.

„Не, не знам. Но и пет пари не давам“. Уот така и не отговори, докато минаваха през тежките дървени врати на магазина, които, както се оказа, съвсем не бяха от дърво, ами холограма, която трепна и се появи отново, след като минаха. Той хвърли поглед през рамо и забеляза, че входът се е променил и прилича на мраморна гръцка колонада.

— Колко откачено, в типичен йонийски стил — измърмори сухо, а Ейвъри въздъхна.

— Обичам тези врати.

Уот изпита чувство на вина — никога досега не беше обиждал момиче за нещо, което то харесва: Надя винаги го спасяваше от подобни гафове. Но за негова радост Ейвъри се разсмя.

— Мисля, че са дорийски, но попадението е добро — каза тя престорено сериозно. — Двете с Ерис записахме история на изкуството тази година.

— Сигурно е било истинско изтезание за двете ви с Ерис да разглеждате купища красоти, които не е позволено да се купуват — осмели се да каже Уот и веднага се разтревожи, че е прекалил. Не беше свикнал да се справя сам с подобни разговори.

Ейвъри обаче прихна отново.

— Да знаеш, че никой не го е казвал по този начин, но ти май напипа истината.

— Как е Ерис, между другото? — попита Уот, когато се сети за партито.

— Честно да ти кажа, не съм сигурна — отвърна Ейвъри. — Днес си тръгна по средата на часовете, а това едва ли вещае нещо добро, нали?

На Уот му се искаше да помогне, да провери къде е била Ерис и да успокои Ейвъри, но това, разбира се, беше невъзможно.

Докато вървяха през магазина към отдела с официални облекла, продавачите на различни щандове кимаха на Ейвъри и я поздравяваха по име.

— Май всички тук те познават — отбеляза впечатленият Уот.

— Пазарувам много — сви рамене Ейвъри.

— Та това е мъжки магазин — не се стърпя да изтъкне Уот.

Ейвъри се усмихна.

— Знам.

Той я последва покрай стойки с ярко оцветени вратовръзки, колани и боксерки, елегантни куфарчета до просторно място с надпис „Официално“. Стените и подът тук бяха в искрящо бяло, наоколо бяха пръснати кожени кресла и малки канапета. Уот се огледа, но не видя дрехи.

— Тук е просто ослепително — изтъкна той. Бялото беше толкова ярко, че той бе готов да включи лещите си на блокиране на светлината.

Ейвъри го погледна странно.

— За да създадат подходяща обстановка. Не беше ли същото последния път, когато си идвал да пробваш смокинг?

— Ейвъри, мила моя. — Бледа продавачка с изпито лице и тъмни кръгове под очите се устреми към тях от някаква задна стая, ръкавите на антрацитния й пуловер покриваха кокалчетата на пръстите й. Стори му се позната, но Уот така и не може да си спомни коя е. „Надя?“ — Кого си ми довела днес? Това не е Атлас.

— Ребека, това е Уот, мой приятел. Има нужда от нов смокинг.

Ребека стисна устни, когато видя Уот, и присви очи, след като го позна. Изглеждаше няколко години по-голяма от Уот и Ейвъри, но не много. Да не би той…

„Единайсети декември миналата година, бар „Анкър“. Каза ти, че се казва Бекс и е първокурсничка в „Амхърст“. Видяхте се отново следващата вечер, но ти я пренебрегна, за да си приказваш с приятелката й“, информира го Надя.

Ето защо му изглеждаше позната.

— Да започваме — каза остро Ребека. — Уот, би ли… О! — Тя млъкна и набърчи нос от отвращение, когато забеляза, че Уот е започнал да разкопчава горното копче на ризата си. — Няма нужда да се събличаш тук. Не сме в „Блумингдейл“. — Тя потръпна.

— Няма ли да ми вземеш мерки? — попита Уот и Ребека излая някакво подобие на смях.

— „Нортън Хакроу“ прави 4D скенер на тялото ти на влизане — обясни Ейвъри тихо. — Точно е до милиметър и смокингът ще ти бъде направен по мярка. Нали знаеш мотото им? „Няма нужда от поправки“.

— Как се прави 4D? — попита Уот, без да мисли, като се опитваше да скрие смущението си.

— Снимат те при всяко влизане и обновяват мерките ти, казват ти как се е променило тялото ти с течение на времето — обясни Ейвъри. — Познавам момчета, които идват тук единствено за да проверят как се развиват с тренировките. — Ребека започна да пише нещо на таблета и в средата на стаята се появи голям син силует, сканираният образ на тялото на Уот.

— Какви детайли искаш? Размер на копчетата, подплата, ревери? — попита Ребека с неприкрита острота и погледна очаквателно Уот.

„Надя? Къде си?“

— Защо не нагласиш сцената — предложи Ейвъри на Ребека, разбрала причината за мълчанието на Уот. — Ще ходим на галата в университетския клуб, така че подът е от черешово дърво, приглушено осветление и тъмни стени, скрити от онези кошмарни завеси — нали знаеш за кои говоря?

„Ти ми каза да не се обаждам и да не ти подавам информация, освен ако не поискаш специално“, засече го Надя.

„Смятай, че не съм го казал“, сопна се Уот.

Ребека забарабани отново по таблета и стаята веднага се преобрази в празния дансинг на елегантна бална зала с дървен под и високи тесни прозорци с изглед към нощта. Още няколко докосвания и холографски образи в смокинги и дълги рокли се появиха на няколко малки групички.

Силуетът на тялото на Уот все още бе там като призрачен манекен без глава. Ребека кимна и на него се материализира черен смокинг, точната форма и размер, който щеше да бъде ушит в зависимост от спецификациите на Уот.

— Синьо в по-тъмен или по-светъл нюанс или черно? — попита тя.

— Черно — реши Уот. Наблюдаваше я, когато тя приближи и започна да движи ръце във въздуха, да стиска пръсти, за да увеличи или да разшири, когато искаше да насочи внимание към някои подробности. Първо избра ревера, скролна различни широчини и видове коприна, като поглеждаше от манекена към Уот и обратно.

— Официалното облекло би трябвало да е минималистично, да не насочва вниманието към тялото — обясняваше тя почти със съскане, — но ти имаш толкова широки гърди, че може би искаш по-широк ревер, за баланс.

— Добре — отвърна безпомощно той. Това обида ли трябваше да бъде?

— Каква да е папийонката? Като пеперудени крила или с по-издължени краища?

Надя проектира каталог с папийонки на лещите му, но Уот продължаваше да недоумява. Ейвъри и Ребека го наблюдаваха в очакване.

— Нямам папийонка — обясни той. — И тя беше съсипана с последния ми смокинг. Трябва ми всичко.

В очите на Ейвъри проблесна разбиране и тя побърза да се намеси.

— Аз бих се спряла на пеперуда — заяви тя. — Предпочитам по-класически стил. Какво ще кажеш за клапа джоб, пояс и евентуално тиранти?

— Супер — отвърна с благодарност Уот, а Ребека го изгледа гневно и направи нужните промени на манекена.

Уот преглътна, когато видя сметката, но можеше да си я позволи, благодарение на парите, които му плащаше напоследък Лида, и най-вече на бонуса, който бе получил за снимките на Атлас в Амазония. Всъщност дължеше цялата тази среща на Лида, помисли си той, странно развеселен. Ако не беше тя, нямаше дори да знае, че Ейвъри съществува.

Докато двамата с Ейвъри излизаха — сега вратата приличаше на порта от ковано желязо, по която пълзяха лози, — Ейвъри се обърна към него и попита тихо:

— Това е първият ти смокинг, нали?

Надя му предложи какви ли не извинения, но на Уот му беше писнало да крие истината.

— Да — потвърди той.

Ейвъри не беше изненадана.

— Не трябваше да ме лъжеш.

— Не съм те лъгал. Поне не и за нещо важно. Просто не ти казах всичко — побърза да каже Уот. Беше казвал на Ейвъри истината винаги, когато тя питаше — за това колко братя и сестри има например или какво обича да прави. Когато му задаваше въпрос, на който той не искаше да отговори, или го заобикаляше, или я оставяше да запълва празнините с предположенията, които предполагаше, че тя ще направи. Беше толкова горд със себе си — но неочаквано всичко заприлича на огромна лъжа.

— Всъщност живея на двеста и четирийсетия етаж — призна той и извърна поглед, тъй като не искаше да види реакцията й.

— Уот. — Нещо в гласа на Ейвъри го накара да вдигне очи. — Тези неща нямат значение за мен. Моля те, не ме лъжи отново. И без това прекалено много хора ме лъжат. Мислех… — Тя стисна разочаровано устни. — Една от причините да те харесвам е, защото мислех, че си честен и откровен с мен.

— Така е — увери я Уот и се замисли за Надя и цялата информация, която му беше дала за Ейвъри, за да има по-добри шансове. Я чакай… тя да не би да каза, че го харесва?

— О, не. Уот! — възкликна тя и се изчерви. — Трябва да откажем поръчката за смокинга!

— Защо?

Тя бе очарователна, когато се изчервяваше.

— Защото така! Не искаш ли да отидем на някое друго място, по-евтино? Или пък да вземем под наем? Извинявай, дори не помислих, когато предложих „Нортън Харкроу“, че ти…

— Ще вземем смокинга — заяви убедено Уот и Ейвъри замълча. — Мога да го купя и искам да го купя, а нямаш представа колко съм развълнуван от възможността да го облека, когато съм с теб. Освен това — продължи той, отново придобил самоувереност, — надявам се това да не е последната гала, на която ще те заведа.

Ейвъри се усмихна.

— Кой знае? Може и да си прав.

— Засега ще приема „може би“. — Уот спря на тротоара, тъй като не искаше срещата им да приключи. — А сега може ли да те почерпя с кафе, за да ти благодаря, че ми помогна с първия смокинг?

— Малко по-надолу има едно заведение със страхотен чай с конопено мляко. И горещо кафе — добави тя, когато забеляза изражението му, — ако не харесваш конопено мляко.

— Може ли човек да не харесва конопено мляко? — каза Уот престорено сериозно.

Докато вървеше с Ейвъри към кафенето, мислите му препускаха: мислеше за всичко, което беше казала — и за всичко, което той беше премълчал.

Ейвъри беше права. Заслужаваше повече от начина, по който се отнасяше с нея, от преструвките, че е някой, който съвсем не е, от опитите да й каже точно каквото трябва. Не само се опитваше да спи с нея — е, пробваше се, — но защо тогава се държеше по този начин? Искаше да ухажва Ейвъри. Истински.

Затова взе решение, каквото не бе взимал никога. Щеше да престане да използва Надя, когато двамата с Ейвъри бяха заедно.

„Да, Надя, точно така“, помисли си, след това изпрати команда, която щеше да я изключи. Дотук с кванта.

Неочаквано почувства празнотата като звук, по-скоро като липса на звук, като тишина, която ехти след лятна буря. Не я беше изключвал от деня, в който беше инсталирана в главата му.

— Ето го — каза Ейвъри, отвори вратата и го погледна през рамо. Очите й бяха толкова стряскащо сини, че той притаи дъх. — Надявам се да си готов за най-прекрасното кафе, което някога си опитвал.

— О, готов съм, и още как — отвърна Уот и я последва вътре.