Хилядният етаж

РАЙЛИН

— Искам да видя Хиръл Караджан — каза Райлин на гишето за посетители в затвора „Грейкрофт“ в Куийнс, където държаха Хиръл до процеса му, освен ако по някакво чудо семейството му не намереше пари за гаранция.

— Това момче е много популярно — отбеляза сухо охранителят на средна възраст и посегна да провери чантата й.

— Хиръл ли? Сериозно? — Райлин вдигна плика, пълен с колкото се може повече подаръци, които й бе позволено да донесе.

— Ти ми кажи. Ти си третата, която идва днес, а току-що му разрешиха свиждане. — Охранителят стисна устни, докато проверяваше подаръците на Райлин: шампоани, пакетче от масленките на госпожа Караджан, дори стар таблет с изключен нет, зареден с десетки книги и филми. — Добре. Върви за проверка на безопасността. — Той посочи към биоскенера, където записаха отпечатък от ретината й и провериха да не би да крие оръжие. Най-сетне, когато машината светна зелено, пред нея се отвори врата.

— Скоро ще го доведат — каза й надзирателят и се приведе уморено над таблета си.

Райлин влезе в боядисана в бяло стая, празна, освен метри маси и столове, занитени към земята. Имаше нещо странно в стените: те почти блестяха и Райлин се запита колко са здрави. Сигурно бяха направени от онова поляризирано стъкло, което изглеждаше матово от едната страна, но е прозрачно от другата, така че полицията да наблюдава разговорите на затворниците. Настани се на стол на средната маса, най-далече от стените и сложи плика върху металния плот.

Намести се, докато се опитваше да намисли какво ще каже на Хиръл, когато дойде. Беше безобразно жестоко да скъса с него, когато му е най-тежко. Само че тя не издържаше повече, не можеше да е с Корд, преди да приключи с Хиръл. Сигурно така се беше чувствал Хиръл, докато бе работил по асансьорите: висял е, без да смее да си поеме дъх, понеже само една погрешна стъпка е щяла да съсипе всичко.

Стената срещу нея се плъзна и се разтвори. Райлин вдигна глава и видя как Хиръл се олюля напред, ръцете му бяха с белезници; два цилиндрични робота се плъзгаха до него на невидими колелца. Беше с противен оранжев гащеризон и задължителните бели гуменки, косата му бе обръсната. Без момчешките къдрици изглеждаше по-корав, по-мрачен и най-важното — изглеждаше виновен, осъзна Райлин. Което си беше самата истина.

— Хиръл — каза тя тихо, докато той сядаше срещу нея. Магнитни скоби изщракаха от краката на стола, за да обхванат глезените му. — Държиш ли се?

— Как, според теб, да се държа? — сопна й се той и Райлин се ококори. — Извинявай — побърза да прошепне той и се превърна в онзи Хиръл, когото познаваше, в момчето, в което се беше влюбила преди време. — Просто е много трудно.

— Разбира се — отвърна съчувствено тя и си спомни какво бе казал охранителят. — Дойдоха ли вашите да те видят? — Искаше й се да мине направо на въпроса, но просто не можеше да скъса с него на мига, не и тук.

— Нашите ли? — Хиръл посегна към плика и започна да прехвърля подаръците.

— Охраната каза, че си имал двама посетители днес.

— Не бяха нашите. — Захапа една сладка, без да я поглежда.

Стомахът я присви. Запита се дали не е бил Ви или някой друг забъркан в цялата тази каша. Не искаше да знае. Май щеше да е най-добре да говори по същество.

— Слушай, Хиръл…

— Рай — прекъсна я той. — Трябва да направиш нещо за мен.

Навремето тя щеше да се съгласи на мига, но сега вече знаеше каква може да е молбата му, така че попита предпазливо:

— Какво?

— Трябва да ми помогнеш да си платя гаранцията.

Тя се разсмя, щом чу нелепата молба, но Хиръл се намръщи и тя млъкна. Господи! Той говореше сериозно.

Той опря лакти на масата и отпусна чело в ръцете си.

— Стоката ми е на входа на асансьорите за линия С, на седемнайсетия. — Очите му бяха все още затворени, раменете увиснали нещастно.

— Хиръл! — изсъска тя, обзета от паника. Ами ако масата се подслушваше? Той обаче продължи тихо и бързо:

— Всичко е наред. Постави ръка на рамото ми. Те не слушат. Просто не искам да виждат устата ми и да използват четене по устни или нещо подобно.

Райлин изпълни послушно. Сърцето й блъскаше оглушително. Който и да погледнеше, щеше да си каже, че той е сломен, а тя го утешава. Юмруците му бяха почти на брадичката и скриваха устата.

— Линия С на седемнайсети — продължи той. — Зад левия механичен панел. Трябва да я разкараш. Абсолютно всичко. Не оставяй нищичко и в никакъв случай Стъпалцата на Андъртън. Ви ще се свърже скоро с теб, за да определи време и място за размяна. Дай му всичко. Би трябвало да е достатъчно, за да покрие гаранцията ми. Благодарение на теб, дето открадна онези Стъпалца — добави той.

Райлин остана без думи. Възможно ли бе Хиръл да е натрупал наркотици за петнайсет хиляди нанодолара? Кога се беше случило всичко това?

— Хиръл, знаеш, че не мога — каза тя бавно. — Заради Криса. Ако ме хванат, тя заминава в приемно семейство.

Очите му станаха строги и той я изгледа злобно.

— Значи останалите от нас могат да рискуват непрекъснат затвора, обаче ти си прекалено добра, така ли?

— Извинявай. — Райлин се стараеше да не повишава глас — Ами Ви? Той ще се справи.

— Знаеш, че той не може да влезе при шкафчетата. Освен това имам доверие единствено на теб.

— Хиръл, моля те…

— Да не би да искаш да остана тук? Това ли е? — изръмжа той и лицето му се наля с кръв.

— Не, разбира се, но…

— По дяволите, Рай! — Хиръл стовари юмрук върху масата. Райлин отскочи отзад, но той стисна китката й в желязна хватка.

— Ще го направиш заради мен, нали? Така правят хората, които имат връзка. Помагат си, защитават се. Ти ще ми помогнеш да изляза оттук, защото си ми гадже. — Каза думата като ругатня. — И след като си ми гадже, аз ще защитавам твоите тайни.

— Моите тайни ли? — прошепна Райлин.

— Онова, което си взела от Корд. Обичам те, Райлин. Никога няма да те издам, колкото и пъти да ме питат.

Райлин имаше чувството, че са я изритали в гърдите. Той я заплашваше с откраднатите Стъпалца. Тя премести поглед към стените и усети, че й се вие свят. Дали ченгетата чуваха всичко това?

— Казах ти, че не съм достатъчно важен, за да ни подслушват — обясни Хиръл, прочел мислите й. Облегна се назад и пусна ръката й. Райлин я сви в скута си. Беше я стискал толкова силно, че пръстите й бяха изтръпнали.

— Добре, ще помогна — изрече тя с усилие. Нямаше друг избор.

— Разбира се, че ще го направиш.

Райлин отпусна ръце на масата. Имаше чувството, че в стаята няма въздух. Стените я притискаха, сякаш тя беше затворничката.

Не можеше да се раздели с Хиръл. Все още не. Трябваше остане с него, докато тази работа не отмине и не го извади затвора.

— Сега ела да ме целунеш — нареди той и кимна към окованите си глезени. Райлин стана послушно и заобиколи масата. Понечи да докосне внимателно устните му, но той се пресегна и я сграбчи насила, устните му бяха твърди и почти я нараниха.

След малко тя се отдръпна. Имаше чувството, че замръзва.

— Трябва да се прибирам — каза тя, обърна се и тръгна към охраната и изхода.

— До скоро! — подвикна след нея Хиръл.

Няколко минути Райлин вървя, без да знае накъде. Грозната заплаха на Хиръл не спираше да се повтаря в ума й. Най-сетне тя спря и се обгърна с ръце, все още разтреперана.

Беше застанала на входа за линия А, която отиваше право в апартамента на Корд. Защо не, реши тя; той нямаше да се прибере скоро. Щеше да е приятно поне за кратко да избяга в безопасния свят на Корд на горните етажи, където нямаше изнудване.

След няколко часа Райлин се беше сгушила на едно кресло в библиотеката на Корд, пуснала холограма на огъня в камината и със стар албум на майка му в скута си. Чу шум на вратата.

— Корд, извинявай — започна тя и вдигна поглед. Пред нея беше Брайс. Не знаеше, че се е върнал.

— Май работиш усилено — провлечено каза той.

— Корд ми позволява да си почивам — отвърна тя. Знаеше много добре как изглежда отстрани, сякаш се е настанила като у дома си. Знаеше го и той.

Брайс вдигна примирено ръце.

— Не съм аз човекът, който да критикува. И аз обичам работа с облаги.

— Не знам какво имаш предвид — отвърна Райлин. Той пристъпи напред и тя се отдръпна, притисна албума към себе си като щит. — Виж, ти…

— Какво става тук? — Корд бе застанал на вратата. Сърцето на Райлин се отпусна.

— Водех забавен разговор с прислужницата ни по въпросите на работната етика — подметна Брайс и се измъкна от стаята.

— Извинявай — започна неубедително Райлин, макар да не беше сигурна защо се извинява.

— А, Брайс си е такъв. Прави се на страшен, но сърцето му е точно където трябва.

Нима, помисли си Райлин. Тя знаеше, че гадното държане на Корд е просто за параван — и сега беше наясно откъде го е научил, — но за Брайс не беше толкова сигурна.

— Какво разглеждаше? — Корд кимна към албума и се настани до нея.

— Нищо. — Райлин бе търсила други снимки с майка си, но не беше намерила. — Просто съм изгубила представа за времето — добави тя, но Корд махна небрежно с ръка.

— И аз обичам тази стая. — Той погледна полиците със старинни книги, килима на цветя, симулирания огън, който пропукваше и излъчваше топлина толкова убедително, че изглеждаше истински.

Райлин премести поглед от старинния часовник на стената към Корд. Беше с обикновена сива тениска, а по подгъва на дънките му имаше кал.

— Днес пак ли си се чупил от училище? — попита тя, въпреки че вече знаеше отговора.

— Специален случай — каза той. След това продължи: — Не съм гледал тези снимки от цяла вечност! Не са ли от четвъртия ми рожден ден? Темата беше Аладин, имаше и холоджин.

Райлин му подаде албума, без да каже и дума, и Корд започна да прелиства страниците; на места спираше, за да покаже сегашните си приятели като деца; имаше огромна торта с четири свещи, холографско магическо шоу, което очевидно изплашило Брайс толкова много, че той се напишкал. От време на време Райлин кимаше, макар да не обръщаше внимание. Все още беше в стаята за посетители на затвора и сега вече виждаше Хиръл в нова светлина.

Корд беше спрял да говори и я наблюдаваше в очакване, очевидно чакаше отговор.

— Ооо — откликна стреснато тя. — Това е толкова… ами…

Корд отпусна ръка върху нейната.

— Какво става?

Тя преплете пръсти с неговите. Не й беше приятно, че не може да бъде напълно откровена с Корд. Беше хваната в капана на лъжите, които бе разправяла, а те се трупаха една върху друга, като старата парти игра, в която трупаш плочки, докато не се катурнат.

— Арестували са един приятел. Днес ходих да го видя в затвора — призна тя. Каза колкото можа от истината. — Просто съм малко притеснена.

— Жалко — каза Корд. Райлин сви безпомощно рамене. — Защо са го арестували?

— Разпространяване на наркотици.

— Виновен ли е?

Защо нещо във въпроса накара Райлин да настръхне.

— Мисля, че да — заяви тя.

— Ами…

— Ти просто не разбираш. Нямаш представа какво е на долните етажи на Кулата, че понякога се налага да правиш неща, които не искаш! Просто защото нямаш избор!

— Винаги имаш избор — отвърна тихо Корд.

Тя се изправи рязко, затвори албума и го върна на полицата, разумът й казваше, че Корд е прав. Поради някаква причина тя бе все още разстроена.

— Много съжалявам. — Корд се приближи и я прегърна отзад. Имала си труден ден. Не исках да… Извинявай.

— Добре съм — опита се да протестира Райлин, но не помръдна.

Останаха така известно време, без да кажат и дума. Имаше нещо странно успокояващо в тази тишина. Най-сетне Корд отстъпи назад.

— Прегладнял съм — заяви в опит да разсее напрежението. — Какво да поръчаме?

— Винаги ли поръчваш?

— Бих ти предложил да ти сготвя, но уменията ми в кухнята се ограничават до замразени нудълс и очевидно възможността да се изложа.

— Заслужаваше онзи шамар — заяви Райлин, но се усмихна при спомена. Онази случка й се струваше толкова отдавна.

След като се нахраниха — Райлин настоя да сготви, дори уви печеното пиле в бекон, нещо, което никога не можеше да си позволи у дома, — тя се сгуши на канапето в хола. Трябваше да си върви. Криса щеше да се прибере скоро; цяла седмица имаше тренировки до късно, защото наближаваше щатският турнир. Райлин обаче бе изцедена от целия калейдоскоп от емоции, които бе изпитала днес. Трябваше да си почине, поне за минутка.

— Искаш ли да останеш? — попита Корд и обичайната му самоувереност се стопи. Райлин знаеше какво я пита. Все още не можеше да направи тази крачка.

— Трябва да се прибера — отвърна тя и се прозя. — Може ли… само за пет минутки… — И се отпусна на възглавницата. Корд понечи да излезе, но Райлин усети, че не иска той да си тръгва. — Чакай — спря го сънено тя.

Той се настани до нея и Райлин се измести така, че гърбът й се опря на гърдите му. Дишането й стана по-спокойно.

След малко Корд се измъкна от канапето. Райлин вече спеше и не го видя как отиде за одеяло и я зави внимателно. Не го видя как я гледа, как наблюдава трепкащите й в съня клепки. Не го видя как се наведе и приглади косата й, а след това я целуна нежно по челото преди да отиде в стаята си и да затвори вратата.

Когато обаче се събуди посред нощ и усети одеялото, Райлин се сгуши и се усмихна в мрака.