Хилядният етаж

ЛИДА

Лида скочи неочаквано, изправи се задъхана, копринената й пижама бе пропита с пот. Ръцете й бяха вплетени в чаршафите, стискаха ги като нокти на хищник.

Кошмарите я бяха връхлетели отново.

Компютърът в стаята засече будното й състояние и светлината постепенно се усили. Лида остана свита в средата на огромното легло. Трепереше. Крайниците й бяха твърде тежки и не можеше да ги помръдне, все едно се беше свила до някакво миниатюрно създание, застанало на контролния пункт на огромно неподатливо тяло.

Имаше нужда от дозичка. Отчаяно. Господи, не й се беше искало толкова отчаяно от ранните дни в рехабилитационния център. Тогава този сън се връщаше всяка нощ: давеше се в мастиленочерна вода; към нея се протягаха пръсти, твърди и студени като смъртта. „Аз съм най-големият си съюзник“, повтаряше Лида и се опитваше да се съсредоточи, но така и не успяваше, тук беше леденостудено, имаше чувството, че умът й е заглушен, и единственото й желание беше взрив от ксенперхеидрен, който да я върне към живота.

Когато най-сетне почувства, че може да помръдне, отметна завивката, усука косата си и я върза, после тръгна към кухнята. Беше жадна. Можеше да поиска вода и от компютъра в стаята, разбира се, но си каза, че като походи, може да се успокои. Все едно някой беше изчоплил всичко вътре в главата й.

Апартаментът беше необичайно тих. Лида забърза, босите й крака заобиколиха квадратите лунна светлина по пода, точно както правеха двамата с Джейми, когато бяха малки и се преструваха, че ако докоснат светлината, ще стане нещо лошо. В кухнята отвори хладилника и остана за малко пред него, остави студеният въздух да близне лицето й.

Очите й бяха затворени, но зад клепките, почти без да си дава сметка, Лида съставяше фликър до стария си дилър, Рос. Трябваше да впрегне всяка частица воля и самоконтрол, които притежаваше, за да не го изпрати. Всичко е наред, не спираше да си повтаря тя — не просто добре, ами супер. Щеше да отиде на събитието с Атлас, каквото и да причинеше това на приятелството й с Ейвъри. И без това Ейвъри беше виновна за откачалското си поведение. Тя заслужаваше Атлас, напомни си Лида. Заслужаваше да бъде щастлива.

Челюстта й се стегна, тя се обърна и тръгна към стаята, но се спъна в нещо оставено в антрето. Изруга тихо. Беше чантата на баща й, оставена точно където я беше хвърлил, когато се беше прибрал. Лида спря, когато мярна плоска оранжева кутия, щръкнала от страничния джоб на чантата. Очевидно баща й беше пазарувал в „Калвадур“. Годишнината им беше след няколко дни и това сигурно беше подарък за майката на Лида.

Лида нямаше никакви скрупули да вдигне ъгълчето на кутийката, за да види какво е купил баща й. Беше изящен подарък, кремав копринен шал с ръчна бродерия в единия ъгъл. Даде бърза команда на лещите си и те провериха шала в „Шоп Мач“. Когато видя колко струва, момичето ахна. Изглежда, баща й беше наистина влюбен.

Или пък много виновен заради нещо.

Лида пъхна кутийката на място и продължи по коридора. Дори след като си легна не можа да заспи. Беше обзета от безпокойство. Искаше й се да пусне фликър на Атлас, но беше посред нощ и не искаше той да реши, че е напълно луда.

„Нещо ново за Атлас?“, писа вместо това на Надя, макар да не очакваше отговор.

След малко обаче получи. „Имам нещичко“.

Лида зачете и остана поразена. Изглежда, Атлас бе прекарал последните няколко месеца по Амазонка и бе работил в някаква дивашка колиба. Надя дори беше прикачила няколко въздушни снимки за доказателство, изглежда, направени от преминаващи сателити.

„Да не би да си хакнала Държавния департамент?“, не се сдържа да попита Лида. Тези снимки можеха да са единствено от правителствената мрежа.

„Казах ти, че съм върхът“.

Лида се отпусна в леглото и замърмори на лещите, докато те й показваха образите. Момчето беше по-загоряло, с рехава брада, но нямаше съмнение, че е Атлас.

Тя се мяташе в леглото и й се искаше да заспи. Тъмни разкривени кошмарни образи пробягваха в ума й. Фликърът до Рос бе все още на лещите. Господи, копнееше да го изпрати.

Имаше ли друг, който някога да се е чувствал по този начин — самотен, отчаян, преследван от страх, който не можеше да определи какъв е точно? Ейвъри беше ли се чувствала някога по този начин? Лида се съмняваше. Част от нея се питаше дали Атлас ще я разбере. Може би беше изчезнал миналата година, защото е бягал от нещо. От нещо голямо, след като е трябвало да отиде чак до дъждовната гора, за да избяга от него.

Каквото и да беше, тя се питаше дали Атлас някога е разбрал какво е — и дали демоните продължават да го преследват нощем, както ставаше при нея.