Хилядният етаж

УОТ

Уот се опря мързеливо на лакът, докато отбелязваше отговорите на теста по американска история за средата на срока. Всички около него бяха учили дни наред за изпита — той имаше чувството, че чува как колелцата в мозъците им скърцат, докато се опитват да изровят факти, които не знаеха, моливите им висяха в готовност, докато мислеха какво да отбележат. Горките нещастници. Налагаше им се да разчитат на собствените си дефектни човешки мозъчета, за да изкарат теста. За разлика от него.

Дори мрежата, която заобикаляше училището и блокираше и контактните им лещи, и таблетите, не действаше на Надя: тя беше твърде сложна. В момента му подаваше отговори на въпросите, дори предлагаше кои да пропусне нарочно. Все пак той знаеше, че не може да изкарва сто процента на всеки изпит, който държи.

Остави молива и погледна през прозореца към вертикалната градина около училището: увивни растения пълзяха по стените в зелено великолепие.

— Остават две минути — обади се учителката госпожа Кийли и поклати глава; косата й приличаше на лакирана каска. Останалите двайсет ученици се притесниха. Не че Уот ги виждаше — в дните за тестове имаше прегради, които разделяха чиновете. Той продължи да гледа през прозореца.

Де да можеше да докаже, че Атлас не се вижда с друга. След като бе получил съобщението на Лида миналата седмица — че ще му плати четири пъти повече от договореното, ако разбере с кого Атлас се вижда зад гърба й, — той работеше нонстоп, следеше всяко движение на Атлас и се опитваше да го свърже с всяко момиче, което е било на купона. Досега не бе успял да открие нищо. И май нямаше какво да открие. Лида вероятно беше побъркана параноичка.

Вече знаеше, че тя се възстановява от ксенперхеидренова зависимост. Не беше ровил дълбоко в миналото й, просто прегледа фийдовете й през първите дни, след като го беше наела. Онзи ден обаче, обзет от безсилие, накара Надя да провери всички места, на които Лида е ходила някога. И Надя откри, че е била в рехабилитационен център. Сега вече Уот бе повече от убеден, че Лида е неподходяща за Атлас и че й се привиждат несъществуващи неща.

Питаше се и какво става напоследък с Ейвъри. Надявал се беше да я спечели с цветята, които й бе изпратил, или поне да предизвика разговор, но тя му пусна единствено любезен фликър с благодарности. Оттогава беше минала седмица и той не се беше чувал с нея.

Звънецът би за края на часа и другите ученици задраскаха трескаво последните възможни отговори преди таблетите им да се изключат и да маркират края на изпита. Уот просто протегна лениво ръце над главата си. В зависимост от оценката на есето, което бе съчинила Надя и което той бе пипнал тук-там, за да е по-автентично, щеше да изкара на този изпит между 95 и 98.

Метна раницата си на рамо и излезе в коридора. Момичетата бяха застанали пред шкафчетата си, заети с огледалца и вълшебни пръчици за грим, проверяваха прическите си. Покрай него мина футболният отбор в екипи, на път към ховербуса, който щеше да ги откара на тренировка три етажа по-долу, в парка. Банерите в коридора се смениха от жълто в пурпурно, заедно с надписите. Единият гласеше: „Честито, Джеферсън: високи резултати на CAT вече три години!“, а другият: „Училищен бал: купете си билети!“ Хартиено самолетче на микроховери бръмна покрай него, сякаш вдигнато по магически начин.

— Изпитът беше убиец, а? — подхвърли Синтия, азиатче с доста раздалечени очи и черна коса, приятелка на Уот и Дерик още от средното училище.

— Направо.

Излязоха през двойната врата на широката павирана алея пред училището. От другата страна имаше спирка на Сима и сладоледен салон, заради който бяха бягали от час безброй пъти. Дерик беше застанал сред тълпата хлапета, подредили се в самия край на ограничителната мрежа, всички нетърпеливи да прегледат съобщенията и фийдовете си. Обърна се към Синтия, когато ги видя.

— Кажи, Синтия — започна неочаквано той, — може ли да те попитам за съвет?

— В никакъв случай. Казвала съм ти и преди да не идваш при мен с въпроси за момичета. Само защото сме приятели не означава, че одобрявам онова, което правиш, когато ме няма. — И изви предизвикателно вежда.

— Ти откъде знаеш… — Уот замълча, понеже на лещите му се появи фликър.

— Чувам разни неща — отвърна Синтия.

Уот направо не повярва. Съобщението беше от Ейвъри. „Здрасти, надявам се да си прекарал приятен уикенд — пишеше тя. — Свободен ли си в събота? Искаш ли да дойдеш с мен на есенния бал в университетския клуб?“

Уот не можа да скрие възторжената си усмивка. Значи цветята все пак бяха дали резултат. „С удоволствие“, отвърна той и изпрати съобщението транскраниално през Надя.

„Супер! Ще ти изпратя подробностите. Държа да ти кажа обаче, че и родителите ми, и брат ми ще бъдат там. Малко като семейна сбирка“, добави Ейвъри и Уот почти долови предупреждението в тона й. Пет пари не даваше дори ако се налагаше да очарова бабата и дядото на Ейвъри и братовчедите й, плюс пича, дето я подстригваше. Щеше да бъде кавалер на Ейвъри Фулър!

— Какви неща чуваш? — попита Дерик, след като се промуши през тълпата, за да стигне до тях.

— Уот иска съвет за момиче, но аз отказвам да се намесвам. Честно казано, съчувствам на следващата му жертва — обясни Синтия подигравателно сериозно.

— Той се е обърнал за съвет към теб, така ли? — нацупи се Дерик. — За Ейвъри ли става въпрос? Леле — обърна се той към Уот, — трябва да си по-отчаян, отколкото ми се струва.

— Всъщност — каза Уот, — тя току-що ме покани на есенната гала в университетския клуб. — Постара се да не го казва самодоволно, но не се сдържа. Беше направил невъзможното и беше накарал Ейвъри Фулър да го покани. Имаше желание да изтанцува танца на победата.

— Университетският клуб ли? Кое е това момиче? — попита скептично Синтия.

— От горните етажи е — обясни бързо Дерик, сякаш това бе отговорът на всичко.

Уот кимна, но всъщност не слушаше. Изтегли съобщението на Ейвъри и нареди на Надя да му помогне да измисли остроумен и същевременно самоуверен отговор. „Супер — започна той. — Освен това…“

— Нали знаеш, че университетският клуб е официален? — продължи Синтия. — Сигурно ще ти трябва смокинг.

При тези думи Уот вдигна рязко глава.

— Смокинг ли? Сигурна ли си? — Сега вече наистина му трябваше бонус от Лида. Никога не си беше купувал смокинг, но знаеше, че са скъпи.

Погледна лещите, за да довърши съобщението… и разбра, обзет от паника, че думите, които е казал, са били изпратени до Ейвъри: „… трябва ми смокинг. Сигурна ли си?“

„Какви ги вършиш, Надя? Много добре знаеш, че не исках да изпратя това на Ейвъри“, помисли си той. Беше побеснял.

„Беше настроен да изпращаш съобщения — отвърна Надя. — Може би, ако ме ъпгрейднеш, ще успявам да разчитам неизречени намерения“. Стори му се, че долавя сарказъм. Тъпи рекурсивни алгоритми. Трябваше да я програмира с линеарна логика, както бяха правили при повечето квантове преди забраната.

Уот се зачуди как да оправи нещата, но Ейвъри вече бе отговорила. „Да, събитието е официално. Мога да ти помогна да си купиш смокинг. Знам къде да отидем!“

— За университетския клуб определено ти трябва смокинг — заяви Синтия.

Дерик се разсмя.

— Откъде, по дяволите, ще намериш пари за смокинг?

— Може да вземе под наем, тъпако. Има магазин за дрехи под наем на този етаж. От източната страна, струва ми се — добави Синтия с намерението да бъде от полза.

Уот обаче се беше съсредоточил върху отговора до Ейвъри. „Всичко е наред. По моя разляха червено вино на последното събитие“.

„Ако все пак решиш да си купиш нов, с удоволствие ще дойда с теб през седмицата“.

Уот се канеше да протестира отново, за да прикрие смущението си и пълната си липса на опит с официални събития и целия й свят. Надя обаче се обади преди той да успее да измисли отговор. „Хакнах магазина, в който Ейвъри обикновено пазарува — заяви Надя почти извинително. — Изглежда, преди е ходила единствено с брат си. Прецених, че това е добър знак, щом ти предлага да отидете“.

„Все още съм ти ядосан“, отвърна Уот. Надя обаче беше права. Къде му беше умът, та отказа шанса да прекара известно време с Ейвъри, без значение къде. „Добре… може все пак да се възползвам от предложението ти“, пусна той фликър на момичето.

— Няма да взема под наем — отвърна на въпроса на Дерик. Най-сетне имаше шанс с Ейвъри и искаше всичко да е съвършено. — Имам малко спестени пари. Всичко ще е наред.

— Дано момичето си струва. — Синтия погледна Уот любопитно.

— А ти каза, че не искаш да се намесваш — засече я Уот и нарочно избегна въпроса. Разбира се, че Ейвъри си струваше.

Дерик се разсмя.

— Остава ли довечера да учим математика у вас? — попита той Синтия и тя кимна. Обикновено се въртяха у кого да учат през седмицата, въпреки че напоследък рядко ходеха у Уот, защото близнаците ги разсейваха и им пречеха.

— Не мога — отвърна Уот. Обичаше да се мотае с приятелите си, но нямаше нужда от време, за да учи. Искаше да се съсредоточи върху Атлас, за да вземе пари от Лида преди да отиде за смокинг.

— Мама вече е направила любимите ти сладки! — възмути се Синтия, докато Уот махаше с ръка за довиждане.

Щом се прибра, Уот грабна плик пуканки със сирене от шкафа, настани се на бюрото си и включи на пълен екран.

— Надя — започна той на глас, — трябва да хакнем домашната система на семейство Фулър. Веднага.

— Искаш ли да действаме заедно? — попита Надя почти развълнувано, ако това изобщо бе възможно. Колкото повече време прекарваше с Надя в главата си, толкова повече човешки емоции й приписваше.

— Добре, да действаме. — От доста време не се беше налагало двамата да хакват нещо заедно. През повечето време Надя беше по-бърза сама, без неговата намеса. От време на време обаче, когато някоя система беше изключително сложна — обикновено идиосинкратична система, от онези, които бяха кодирани от безобразно творчески настроени хора, — се справяха най-добре заедно.

Уот се настани, намери ритъма си и пръстите му се плъзнаха по тъчскрийна, докато манипулираше невидимата информация, сякаш докосваше струните на огромна, сложна паяжина. С Надя работеха добре заедно. Докато си проправяше бавно и методично път през хака, Уот я усещаше, призрачно присъствие, също като светлина на свещ, която трепка в самия край на полезрението му. Изгуби представа за време и място, цялото му същество бе сведено до редица цифри на екрана пред него, които чакаха проблясък на интуицията, която щеше да му даде възможност да види модел, оголено място, каквото и да е.

След единайсет часа се справиха.

— Да! — възкликна Уот възторжено и със закъснение разбра, че е пропуснал вечерята и че е почти утро. Нямаше значение. Надя се опитваше да проникне в мрежата на семейство Фулър от седмици и сега най-сетне бяха успели. — Сега вече имаме ли достъп до домашния компютър на Атлас?

— Да. Искаш ли да видиш фийда на живо?

— Не бих казал — призна Уот. Нямаше желание да вижда какви ги върши Атлас, докато е сам в стаята си. — Би ли го наглеждала вместо мен?

— Добре — съгласи се Надя.

Уот се облегна на стола и сплете пръсти на тила си. Затвори очи и с доволна усмивка попита:

— Колко ли би платила Лида, за да види онова, което виждаш ти?

— В момента Атлас си гласи твореца на сънища за през нощта, така че няма нищо вълнуващо — отговори Надя.

— Какво има на твореца му на сънища? — попита Уот, малко любопитен, макар да не искаше.

— Амазонска дъждовна гора с образ и звуци.

— Странно — каза той на глас, освен, ако… — Ти все още ли имаш достъп до Държавния департамент?

Надя беше влизала в системата им десетки пъти заради изчезнали лица и полицейски доклади, дори веднъж заради авиационния борд.

— Разбира се.

— Да започнем, като пуснем лицево разпознаване във всички южноамерикански сателитни камери. — Или може би Атлас просто обича сънища от дъждовната гора, помисли си Уот, и си губим времето.

Или може би щеше да кракне тази работа с Атлас веднъж завинаги.

Отиде в кухнята да си направи сандвич. Чувстваше се почти празен, тялото го болеше малко от хака. Но пък това бе приятна умора. Почти беше забравил колко е приятно, когато завършиш някой хак, все едно си покорил висока планина или си подредил сложен пъзел. Трябваше да го прави по-често.

— Добър екип сме двамата с теб, Надя — каза Уот и намаза ядково масло върху филия хляб. Беше твърде уморен и развълнуван, така че не му дремеше, че си говори сам в кухнята.

— Знам — съгласи се Надя и му се стори, че тя почти се усмихва.