Хилядният етаж

РАЙЛИН

Райлин стоеше в задната част на Сима, стиснала металната ръкохватка над главата си. Влакът намаляваше, за да спре на Бедтън. Кулата ставаше по-тясна нагоре, но за разлика от етажа на Корд, където имаше само няколко пресечки, трийсет и втори етаж беше огромен. Беше широк колкото основата на Кулата от четирийсет и втори до сто четирийсет и пети и от Ист Авеню до Джърси Хайуей на запад. Хиръл живееше на същия етаж като Райлин, но почти на трийсет пресечки, поне на петнайсет минути със Сима.

Група кикотещи се дванайсетгодишни се бяха скупчили във вагона и Райлин наду музиката си, за да не чува гласовете им. Трябваше да се съсредоточи. Мислите й бяха объркани, всичко от вчера сутринта досега бе размито, хаотично. Успя все пак да отдели една нишка от заплетените си чувства.

Вече не обичаше Хиръл.

Не го обичаше всъщност от доста време. Може би никога не го беше обичала. Мислеше си, че изпитва чувства към него, но и двамата бяха толкова млади, че думи като любов и мъка описваха бургери и изпити. Това беше по времето, когато най-големите им проблеми бяха повредата във въздушния регулатор в апартамента на Райлин — Хиръл се качи в шахтата, за да го оправи — или когато той забрави рождения ден на брат си и Райлин му помогна да му направи торта в последната минута.

Всичко беше от времето преди майката на Райлин да почине и двамата да се превърнат в по-корави, по-сурови версии на самите себе си.

Снощи, когато се прибра от Париж, си легна веднага. Сутринта се събуди и откри, че сестра й е отишла на тренировка по волейбол: беше й оставила в тостера кифличка с бекон и кана кафе. Райлин поседя на масата в кухнята, извади бекона от кифличката, както винаги, докато мислеше над случилото се. Най-сетне въздъхна, стана и се облече.

След толкова много време се налагаше да скъса с Хиръл. Същевременно не се чувстваше виновна, нито дори тъжна — изпитваше единствено облекчение и някаква носталгия за преди. Знаеше, че Хиръл няма да приеме спокойно новината. Той не обичаше промените; за него щеше да е в реда на нещата да останат заедно завинаги, просто тласкани от инерцията. С течение на времето обаче щеше да се съгласи с нея, нали?

Влакът намали за поредната спирка и Райлин се лашна напред, вдигна ръка и докосна колието с Айфеловата кула. Не беше съвсем наясно какво става между тях с Корд, но каквото и да беше, искаше да разбере накъде вървят отношенията им. Изненада се, че се бе забавлявала толкова много с него вчера — тя, разбира се, обожаваше Париж, но не беше само това, а че беше в Париж с Корд.

Извади обемистия си сив таблет „Макбаш“ и отново се опита да пингне на Хиръл, но той и този път не отговори. „Буден ли си? Идвам“, написа тя и прехапа нетърпеливо устна. Замисли се дали да не изчака до следобеда, дори до утре. Само че мразеше да отлага нещо, след като вече е взела решение. Както казваше майка й, по-добре сега, отколкото по-късно.

Слезе на Ниали, спирката най-близо до апартамента, където живееше семейството на Хиръл. Повечето магазини по главната улица все още спяха, неоновите им табели рекламираха напитки или дрехи, имаше заложни къщи за техника, за които всички знаеха, че в мазетата им приемат откраднат холохардyep. Улична котка пишкаше до една врата. Домашните животни в Кулата се допускаха единствено със специално позволение, а те бяха безобразно скъпи; въпреки това, колкото и упорито Контрол на животните да се опитваше да ги ликвидира, котките винаги се появяваха отново. Райлин си спомни как едно време Криса донесе у дома рижаво котенце — ребрата му се очертаваха под олисялата козина. Майка им позволи Криса да го храни, но по-късно същата вечер Райлин я хвана, докато се опитваше да изкара котето навън.

— Не можем да си го позволим — заяви Роуз пред десетгодишната Райлин и тя кимна. На следващата сутрин казаха на Криса, че е избягало.

Райлин беше навела глава, когато зави надясно, към жилищния квартал, и излезе на улицата на Хиръл. От време на време се разминаваше с някой работник, тръгнал на смяна по горните етажи. Колосаните униформи и стъклените изтощени погледи веднага издаваха работниците.

— Райлин! — Дави, майката на Хиръл, отвори вратата, докато Райлин все още чукаше. На широкото й лице се разля усмивка. — Влизай, влизай.

Райлин не прекрачи прага.

— Питах се дали…

— Хиръл! — провикна се Дави, не че имаше нужда: апартаментът им беше съвсем малко по-голям от този на Райлин, при това за два пъти повече хора. По-големият брат на Хиръл, Сандип, се беше изнесъл миналата година, но Хиръл все още делеше стаята с брат си Друв, който беше в класа на Райлин преди тя да напусне училище.

— Момчетата май все още спят — каза Дави. — Да ти направя ли закуска, докато чакаш?

— Не, благодаря — отвърна бързо Райлин.

— Поне един чай. — От гласа на Дави беше ясно, че няма да приеме отказ. Тя отпусна ръце на раменете на Райлин и я поведе насила към кухнята.

Снимки на семейството бяха наредени върху хладилника. Вниманието на Райлин беше привлечено от снимка на тях двамата с Хиръл на бала в осми клас, още преди да пораснат и да започнат да се отнасят презрително към подобни събития. Райлин беше с яркозелена рокля, която подчертаваше очите й, и беше прегърнала Хиръл, чието лице изглеждаше по-кръгло, с по-момчешко излъчване, отколкото сега. Беше забравила и партито, и снимката. Откога не беше идвала в апартамента на семейство Караджан? Напоследък двамата се виждаха все някъде навън.

— Отдавна не съм те виждала — подхвърли Дави. Очевидно мислеше за същото. — Как си? Как е сестра ти?

— Добре сме. — Искаше й се Хиръл да побърза. Беше дошла, за да скъса с него, а майка му се държеше толкова мило…

— Знаеш, че винаги можеш да дойдеш при мен, когато имаш нужда от нещо. — Дави сложи пред нея чаша горещ чай.

— Аз…

— Рай? — Хиръл влезе в кухнята, облечен единствено по черното меко долнище на анцуг, което му бе подарила миналата година. — Какво става?

— Колко пъти съм ти казала да си обличаш риза, когато имаме гости? — възкликна Дави.

— Райлин не е гостенка — озъби се Хиръл.

— Какво ще кажеш да отидем на разходка — обади се Райлин преди майка му да отговори. Не искаше да говори пред нея.

— Дадено. — Той сви рамене. — Само да си облека една риза.

Тъкмо излязоха в тесния коридор, когато някой неочаквано заблъска по вратата.

— Полиция! — каза някой високо и думкането продължи.

— Назад — изсъска майката на Хиръл, изблъска ги настрани и изпъна решително рамене. Райлин погледна Хиръл. Той беше пребледнял.

Дави отвори.

— Какво има? — започна тя, застанала на вратата така, че Райлин и Хиръл да не се виждат.

— Търсим Хиръл Караджан. Вкъщи ли е? — Двамата полицаи се опитваха да я изтласкат, проточили вратове, за да надникнат вътре.

— Извинете, какво…

— Имаме заповед за арестуването му.

Райлин се облещи. Хиръл я стрелна с поглед, паникьосан, но беше твърде късно: полицаите подминаха Дави и застанаха пред него.

— Хиръл Караджан, арестуван сте за разпространение и продажба на незаконни вещества. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас… — Гласът на полицая звучеше грубо. Партньорът му показа заповед за обиск и нахлу в стаята на Хиръл и Друв, който замърмори все още сънено, но възмутено. Полицаят не му обърна никакво внимание и започна да преобръща мебели, да вдига матраци, да рови в чекмеджетата. Райлин знаеше, че няма да открие нищо. Не беше сигурна къде приятелят й крие стоката си, но бе твърде умен, за да я държи у дома.

Дави кършеше ръце. Друв застана до Райлин и тя посегна към ръката му и я стисна. Не откъсваше поглед от Хиръл. Горната му устна се изви присмехулно, голите му рамене бяха изпънати, въпреки че ръцете му бяха извити зад гърба и стегнати с магнитни белезници.

После полицаите отведоха Хиръл.

— Какво ще правим? — попита Друв.

— Не знам — прошепна Райлин.

Вече не беше сигурна в нищо.