Хилядният етаж

ЛИДА

Докато хеликоптерът се носеше над Ист Ривър към Манхатън, Лида Коул се приведе напред и притисна лице към плексигласа, за да вижда по-добре.

Винаги имаше някаква магия, когато зърваше града за пръв път, особено сега, когато прозорците на високите етажи блестяха на следобедното слънце. Под сивата повърхност Лида забеляза цветните отблясъци на движещите се асансьори, вените на града, които изтласкваха живата му кръв нагоре и надолу. Беше си същият както винаги, помисли си тя, ултрамодерен и същевременно някак безвременен. Лида беше виждала безброй снимки на стария небосклон на Ню Йорк, онзи Ню Йорк, който хората превъзнасяха романтично, но в сравнение с Кулата той изглеждаше нащърбен и грозен.

— Радваш ли се, че се прибираш? — попита майка й и я погледна от другата страна на пътеката.

Лида кимна отсечено, без да отговори. Почти не беше проговорила на родителите си, откакто я взеха от рехабилитационния център днес сутринта. По-точно казано, не беше разговаряла с тях от инцидента през юли, когато я бяха изпратили там.

— Може ли довечера да поръчаме от „Миаца“? От седмици ми се яде додо бургер — обади се брат й Джейми очевидно в опит да я развесели. Лида не му обърна никакво внимание. Джейми беше нищо и никакви единайсет месеца по-голям и му предстоеше последна година, но двамата с Лида не бяха близки. Сигурно защото изобщо не си приличаха.

За Джейми всичко беше простичко, без усложнения, той рядко се тревожеше за нещо. Двамата с Лида дори не си приличаха — тя беше мургава, весела и игрива като майка им, докато кожата на Джейми беше светла и бледа почти като на баща им и въпреки всички усилия на Лида той винаги изглеждаше раздърпан. Сега си беше отгледал остра брадичка, на която очевидно бе посветил цялото лято.

— Каквото каже Лида — каза баща им. Да, сигурно като я оставеха да избере каква храна да поръчат, щяха да компенсират за всичко.

— Все ми е едно. — Лида сведе поглед към китката си. Два малки белега от прободни рани, остатъци от гривната за наблюдение, която бе носила цяло лято, бяха единствените свидетелства за времето, прекарано в Силвър Коув. А центърът се намираше отвратително далече от океана, чак в централна Невада.

Не че Лида винеше родителите си. Ако тя се беше натъкнала на сцената, на която те бяха станали свидетели през юли, и тя би се изпратила в рехабилитационен център. Беше пълна развалина, когато пристигна там: озлобена, гневна, надрусана с ксенперхеидрен и един господ знае какво още. Беше й необходим цял ден на онова, което другите момичета в Силвър Коув наричаха „сок на щастието“ — въздействаща система от успокоителни и допамин — преди да се съгласи да говори с лекарите.

Докато наркотиците бавно се оттичаха от тялото й, горчивото чувство на негодувание започна да избледнява. Дойде ред на срама: лепкав срам, който я караше да се чувства гадно. Винаги си беше обещавала, че ще се контролира и ще се владее, че няма да се превърне в поредната жалка наркоманка от онези, които им показваха в часовете по здраве в училище. А ето къде се оказа — със система, забодена във вената.

— Добре ли си? — попита я една от сестрите, докато Лида лежеше безпомощно в леглото.

„Никога не им позволявай да видят, че плачеш“, напомни си Лида и преглътна сълзите.

— Разбира се — успя да отговори спокойно.

След време намери покой в рехабилитационния център: не с безполезния психиатър, а в часовете по медитация. Прекарваше почти всяка сутрин там, седнала с кръстосани крака, докато повтаряше мантрите, които припяваше гуру Вашми. „Нека действията ми бъдат наситени с цел. Аз съм най-големият си съюзник. Аз съм самодостатъчна“. От време на време отваряше очи и се вглеждаше през лавандуловия дим към другите момичета в типито по йога. Всички изглеждаха измъчени, сякаш бяха прокудени тук, завладени от неистов страх да си тръгнат. „Не съм като тях“, казваше си Лида и изпъваше рамене, преди да затвори отново очи. Не й трябваха наркотици, не както на другите момичета.

Бяха на няколко минути от Кулата. Неочаквано безпокойство присви стомаха й. Беше ли готова за това — готова да се върне и да се изправи пред всичко, което я беше подело в онзи водовъртеж?

Не пред всичко. Атлас все още го нямаше.

Лида затвори очи и прошепна няколко думи, които сигнализираха на контактните лещи да отворят инбокса й, който тя преглеждаше нонстоп цяла сутрин, откакто си бе тръгнала от центъра и бе установила, че отново има връзка. В ухото си чу звънването на трите хиляди натрупали се съобщения, покани и вид-алърт, които се изсипаха като музикални ноти. Звукът й се стори странно успокояващ.

Най-горе имаше нов мейл от Ейвъри. „Кога се връщаш?“

Всяко лято семейството на Лида я караше да идва на ежегодното гостуване „у дома“ в Подънк, вдън горите на Илинойс. „У дома е в Ню Йорк“, протестираше всеки път Лида, но родителите й не й обръщаха никакво внимание. Тя дори не разбираше защо държат да ходят там година след година. Ако бе направила същото като тях — да се преместят от Данвил в Ню Йорк веднага след сватбата, точно когато Кулата била построена, и бавно да си проправят път към богатството, докато най-сетне могат да си позволят да заживеят на лелеяните горни етажи, — никога не би се обърнала назад.

Родителите й обаче държаха всяка година да се връщат в родния си град и да отсядат при дядо й и баба й, в тъмна къща, в която технологиите бяха нещо непознато и имаше единство соево масло и замразено месо. Навремето, като дете, й харесваше там и й приличаше на приключение. Когато стана по-голяма, започна да моли родителите си да не ходи. Беше й гадно да се мотае с братовчедите си, вечно облечени в евтини дрехи масово производство и със странни очи без лещи. Колкото и да се дърпаше, никога не успяваше да се измъкне. До тази година.

— Върнах се! — Лида произнесе отговора на глас и кимна, за да го изпрати. Част от нея настояваше да разкаже на Ейвъри за Силвър Коув: в центъра бяха говорили надълго и нашироко за отговорността към истината, подготвяха ги да молят приятелите си за помощ. Само че мисълта да помоли Ейвъри за помощ я накара да стисне седалката с такава сила, че кокалчетата й побеляха. Не можеше да го направи; не можеше да разкрие подобна слабост пред съвършената си най-добра приятелка. Ейвъри щеше да се държи много любезно, разбира се, но Лида бе сигурна, че на някакво ниво тя ще я съди, винаги ще гледа на нея с различни очи. А тя нямаше да може да преживее подобно отношение.

Ейвъри знаеше нещичко за истината: че приятелката й е започнала от време на време да взема ксенперхеидрен, най-често преди изпити, за да изостри мисълта си… че на няколко пъти е посягала към по-силни неща с Корд и Рик и останалите от тайфата. Ейвъри обаче нямаше никаква представа колко зле е станало към края на миналата година, след Андите, нито за истината за това лято.

Приближиха към Кулата. Хеликоптерът се олюля като пиян за момент пред входа към площадката на седемстотния етаж; дори със стабилизатори той бе нестабилен заради поривите на бурния вятър, който виеше около Кулата. След това направи окончателен заход и влезе в хангара. Лида се надигна от седалката и слезе след родителите си. Майка й вече говореше по телефона — вероятно недоволстваше за провалена сделка.

— Лида! — Руса вихрушка се втурна към нея и я прегърна.

— Ейвъри. — Лида се усмихна в косата на приятелката си и после се отдръпна. Отстъпи крачка назад, вдигна очи и в същия миг се поколеба. Старата несигурност нахлу отново. Щом видеше Ейвъри, преживяваше шок. Стараеше се да не допуска това да я притеснява, но понякога не можеше да се сдържи да не мисли колко е несправедливо. Ейвъри си имаше съвършен живот в пентхауса на хилядния етаж. Трябваше ли и самата тя да е съвършена? Когато я видеше до семейство Фулър, не можеше да повярва, че е създадена от тяхното ДНК.

Понякога й ставаше кофти, че най-добрата й приятелка е момиче, което не може да е създадено от природата. И че самата тя най-вероятно е създадена от родителите си, след като са обръщали шотове текила.

— Искаш ли да се разкараме оттук? — попита Ейвъри.

— Да — отвърна Лида. Беше готова да направи всичко за Ейвъри, въпреки че този път нямаше нужда никой да я убеждава.

Ейвъри се обърна, за да прегърне родителите на Лида.

— Господин Коул! Госпожо Коул! Добре дошли. — Лида ги наблюдаваше как се смеят и отвръщат на прегръдките, как се отварят като цветя под лъчите на слънцето. Никой не беше имунизиран срещу магията на Ейвъри.

— Може ли да открадна дъщеря ви? — попита Ейвъри и те кимнаха. — Благодаря. Ще я върна за вечеря! — провикна се Ейвъри, стиснала ръката на Лида, докато я теглеше настойчиво към улицата на седемстотния етаж.

— Чакай малко. — До безупречно изгладената червена пола и къса блузка на Ейвъри тоалетът на Лида, с който беше заминала от центъра — семпла сива тениска и дънки — изглеждаше съвсем прост. — Искам да се преоблека, ако ще излизаме.

— Мислех само да отскочим до парка — замига бързо-бързо Ейвъри, а очите й се стрелкаха, докато се опитваше да спре ховер. — Сладурките са се събрали там и искат да те видят. Нали става?

— Разбира се — отвърна автоматично Лида и потисна раздразнението, което изпитваше всеки път, когато излизаха с други.

Минаха през двойните врати на хеликоптерната площадка и излязоха на улицата, натоварена транспортна артерия, която обхващаше няколко пресечки. Таваните над тях блестяха в яркосиньо. За Лида бяха не по-малко красиви от всичко, което беше виждала по време на разходките си в Силвър Коув. Само че Лида не беше от хората, които търсеха красотата в природата. Красота за нея беше дума, която се отнасяше за скъпи бижута и рокли — както и за лицето на Ейвъри.

— Разказвай — настоя приятелката й, директно, както винаги, когато излязоха на карбоново композитния тротоар отстрани на сребърната пътека за ховерите. Цилиндрични роботи за закуски профучаваха покрай тях на огромни колела и продаваха сушени плодове и кафе.

— Какво? — Лида се опита да се съсредоточи. От лявата й страна се точеха ховери, стрелкаха се ту наляво, ту надясно, също като ято риби в зелено и червено в зависимост от това дали са свободни, или не. Инстинктивно пристъпи по-близо до Ейвъри.

— Питам за Илинойс. Както обикновено ли беше? — Очите на Ейвъри станаха някак далечни. — Ховер — каза тя тихо и едно от превозните средства се отдели от останалите.

— До парка ли искаш да ходим с ховера? — попита Лида в опит да избегне въпроса и да говори напълно естествено. Бе забравила каква навалица е тук — родители теглеха децата си, бизнесмени обсъждаха служебни проблеми на висок глас, двойки се разхождаха хванати за ръце. След спокойствието и тишината в рехабилитационния център тук й се стори истинска лудница.

— Ти се върна, а това е специален случай! — възкликна Ейвъри.

Лида си пое дълбоко дъх и се усмихна тъкмо когато ховерът им спря. Беше тесен, двуместен, с плюшени седалки в цвят слонова кост и се носеше на няколко сантиметра над земята благодарение на магнетично-импулсните решетки на пода. Ейвъри седна срещу Лида и въведе дестинацията им, след което ховерът потегли.

— Може пък следващата година да ти позволят да пропуснеш ходенето. Тогава ще попътуваме заедно — продължи Ейвъри, когато ховерът се спусна по един от вертикалните коридори на Кулата. Жълтата лента, която осветяваше стените на тунела, разпращаше причудливи мотиви по скулите й.

— Може би — сви рамене Лида. Искаше да смени темата. — Между другото, страшно си почерняла. От Флоренция ли е тенът?

— От Монако. Най-хубавите плажове на света.

— Не са по-хубави от къщата на баба ти в Мейн. — След първата година в колежа прекараха там една седмица, лежаха на слънце и си пийваха тайно по някоя и друга глътчица от портвайна на баба Ласер.

— Самата истина. В Монако нямаше дори готини спасители — засмя се Ейвъри.

Ховерът намали и продължи хоризонтално по 307. Обикновено да слязат на толкова нисък етаж щеше да се приеме за сериозно падение, но посещенията до Сентръл Парк бяха изключение. Когато спряха на северно-североизточния вход на парка, Ейвъри се обърна към Лида и сините й очи неочаквано станаха сериозни.

— Радвам се, че се върна, Лида. Много ми липсваше това лято.

— И ти на мен — прошепна Лида.

Последва Ейвъри през входа, покрай прочутата череша, която бе пренесена от оригиналния Сентръл Парк. Туристи се бяха струпали до оградата около нея, снимаха и четяха историята на дървото на интерактивните тъчскрийни, монтирани около него. Нищо друго не беше останало от оригиналния парк, който се намираше под основите на Кулата, дълбоко под тях.

Тръгнаха към хълма, където бяха приятелките им. Двете с Ейвъри бяха открили това място в седми клас; след много експерименти стигнаха до заключението, че това е най-подходящото място да се потопят в пречистените от ултравиолета лъчи на соларните лампи. Докато вървяха, спектралната трева покрай пътеката се промени от ментовозелена в нежно лавандулово. Холографно анимационно гномче притича през парка от лявата им страна, последвано от весело пропискващи деца.

— Ейвъри! — Риша ги видя първа. Останалите момичета, всички легнали на пъстри хавлиени кърпи, надигнаха глави и помахаха. — И Лида! Ти кога се върна?

Ейвъри се настани в средата на групата и пъхна кичур лененоруса коса зад ухото си, а Лида седна до нея.

— Току-що. Преди малко слязох от хеликоптера — обясни тя и извади винтидж слънчевите очила на майка си от чантата. Можеше да превключи лещите си на режим блокиране на слънчевата светлина, разбира се, но очилата бяха нейна запазена марка. Доставяше й удоволствие, че успешно скриват изражението й.

— Къде е Ерис? — попита тя високо — не че Ерис й липсваше много, но пък тя винаги идваше да се пече.

— Сигурно на шопинг. Или пък е с Корд — отвърна Минг Жяозу и в гласа й прозвуча потисната горчивина.

Изненаданата Лида не отговори. Не бе видяла нищо за Ерис и Корд в клюкарските съобщения, докато ги проверяваше днес сутринта. Но пък тя никога не можеше да хване края на Ерис — с кого излиза, или по-точно с кого от класа флиртува — почти с половината момчета и момичета, с някои повече от веднъж. Ерис обаче беше най-старата приятелка на Ейвъри, от семейство, което от поколения разполагаше с куп пари и затова почти всичко й се разминаваше.

— Как прекара лятото, Лида? — продължи Минг. — Беше при роднините си в Илинойс, нали?

— Да.

— Сигурно е било повече от ужасно да се озовеш насред дивотията. — Тонът на Минг беше лепкаво сладникав.

— Както виждаш, оцелях — отвърна небрежно Лида, решена да не позволи на Минг да я провокира. Минг много добре знаеше, че Лида мрази да говори за произхода на родителите си. Това й напомняше, че не е от света на останалите, че едва в седми клас се е изкачила на горните етажи от предградията по средата на Кулата.

— Ами ти? — попита Лида. — Как беше в Испания? Забавлява ли се с местните?

— Не точно.

— Странно. От фийдовете излизаше, че си намерила мно-о-ого близки приятели. — Докато преглеждаше сваленото в самолета, Лида бе видяла няколко снимки на Минг с испанско момче и веднага й бе станало ясно. че между тях е имало нещо — личеше си от позите им, от липсата на надписи под снимките, най-вече от руменината, плъзнала сега по страните на Минг.

Минг премълча. Лида си позволи да се подсмихне. Когато хората се заяждаха с нея, тя отвръщаше със същото.

— Ейвъри — обади се Джес Маклейн и се приведе напред. — Ти приключи ли със Зей! Мярнах го одеве и ми се стори нещастен.

— Да. — отвърна бавно Ейвъри. — Поне така си мисля. Харесвам го, но… — Тя замълча нерешително.

— Господи, Ейвъри, наистина трябва да го направиш и да престанеш с тази работа! — възкликна Джес. Златните гривни на китката й проблясваха на светлината на соларния панел. — Защо чакаш? По-точно казано, кого чакаш?

— Престани, Джес. Точно ти не се обаждай — сопна й се Лида. Хората подмятаха подобни приказки на Ейвъри, защото нямаше за какво друго да я критикуват. Само че Джес беше последната, която имаше право на такива забележки защото и тя беше девствена.

— Напротив, вече мога да се обаждам — заявки многозначително Джес.

При тези думи избухна хор от прописквания.

– Какво, с Патрик ли?

— Кога?

— Къде?

Джес се ухили, очевидно нетърпелива да сподели подробностите. Лида се отпусна и се престори, че слуша. Доколкото момичетата знаеха, тя също беше девствена. Не бе разкрила истината пред никого, дори пред Ейвъри. И никога нямаше да го направи.

Случи се през януари, на ежегодната ски екскурзия до Катян. Семействата им ходеха там от години: отначало само семейства Фулър и Андъртън, а след като Лида и Ейвъри станаха близки приятелки, семейство Коул също се присъедини. Андите бяха най-доброто място за ски, останало на Земята: днес дори Колорадо и Алпите разчитаха предимно на машини за сняг. Единствено в Чили, на най-високите върхове на Андите, имаше достатъчно естествен сняг за истинско каране на ски.

На втория ден от екскурзията всички бяха излезли на ски с дронове — и Ейвъри, и Лида, и Атлас, и Джейми, и Корд, дори по-големият брат на Корд Брайс, — скачаха от седалките на индивидуалните си дронове и се озоваваха в снега, спускаха се през дърветата и сграбчваха дроновете си, преди да стигнат до ръба на ледника. Лида не беше добра скиорка като останалите, но беше взела адреналинов бонбон, докато се качваха, и се чувстваше страхотно, почти както когато бе откраднала онова страхотно хапче от майка си. Следваше Атлас през дърветата, стараеше се да не изостава, наслаждаваше се на начина, по който вятърът пиполеше пухенката й. Чуваше единствено свистенето на ските по снега, а отдолу долавяше дълбоките, кухи звуци на празнота. Каза си, че предизвикват съдбата, като прорязват тънкия въздух на ледника, на самия край на небето.

Тогава чуха писъка на Ейвъри.

Всичко след това беше като в мъгла. Лида заопипва ръкавицата, за да натисне червеното копче за спешни случаи, но Ейвъри вече бе поета, няколко метра настрани. Кракът й стърчеше под странен ъгъл.

Докато се върнат в пентхаус апартамента на хотела, Ейвъри вече бе в самолета, на път към къщи. Щяла да се оправи, увери ги господин Фулър; просто трябвало да споят коляното й и той искал да я прегледат най-добрите експерти в Ню Йорк. Лида знаеше какво означава това. След това приятелката й щеше да отиде при Евърет Радсън да премахнат с микролазер белега от операцията, за да не би случайно по великолепното й тяло да остане точица несъвършенство.

По-късно същата вечер децата влязоха в джакузито на терасата, подаваха си обвити в скреж бутилки кремообразно уиски, вдигаха тостове за Ейвъри, за Андите и за снега, който бе започнал да вали. Тъй като заваля като пелена, останалите се размърмориха и решиха да си легнат. Затова пък Лида — седеше до Атлас — остана. Той също не помръдна от мястото си.

Тя желаеше Атлас от години, откакто двете с Ейвъри станаха приятелки, от мига, в който го видя в апартамента на приятелката си, когато той влезе при тях, докато пееха песни на Дисни, и тя поруменя засрамено. Лида обаче не бе и помисляла, че има шанс с него. Той беше две години по-голям, освен това беше брат на Ейвъри. Така беше досега, но когато всички излязоха от джакузито, тя се поколеба и се запита дали не е възможно… Усети как я залива вълна, която се надига от мястото, където коляното й докосна Атлас под водата, и цялата й страна изтръпна.

— Искаш ли? — тихо каза той и й подаде бутилката.

— Да. — Лида се насили да откъсне поглед от миглите му, където снежинките се трупаха като течни звезди. Отпи дълга глътка от крем-уискито. Беше гъсто, сладко като десерт, с послевкус, който прогори гърлото й. Тя усети как главата й олеква, почувства се замаяна от горещата вана и близостта на Атлас. Може би действието на адреналиновия бонбон все още не беше отшумяло или пък нейното вълнение я караше да се чувства необичайно безразсъдна.

— Атлас — също така тихо каза тя и когато той се обърна към нея, вдигнал вежди, се наведе напред и го целуна.

След кратко колебание той отвърна на целувката й, ръцете му се плъзнаха в гъстите й посипани със снежинки къдрици. Лида изгуби представа за времето. По едно време горнището на банския й падна, а след това и долнището — не че беше много облечена, — Атлас шепнеше: „Сигурна ли си?“, и тя кимна, а сърцето й заблъска. Разбира се, че беше сигурна. Не помнеше някога да е била по-сигурна.

На следващата сутрин почти изтича в кухнята, косата й все още влажна от парата на горещата вана, а споменът за близостта с Атлас още пареше кожата й, също като нова татуировка. Само че той си беше тръгнал.

Беше се качил на първия самолет за Ню Йорк. Баща му каза, че искал да види Ейвъри. Лида само кимна, въпреки че усети как й прилошава. Знаеше истинската причина, поради която Атлас си беше тръгнал. Избягваше я. Добре, помисли си тя, и гневът се надигна, за да замаскира болката от загубата; щеше да му покаже тя на него. И тя щеше да се престори на безразлична.

Само че така и не получи шанс да се изправи очи в очи с Атлас. По-късно същата седмица той изчезна, още преди да започне училище, въпреки че беше пролетният семестър на последната му година. Последва кратко и настървено търсене, ограничено само до семейството на Ейвъри. То приключи за броени часове, след като родителите му научиха, че е добре.

Сега, почти година по-късно, изчезването на Атлас вече не беше новина. Родителите му се смееха и повтаряха, че това е най-обикновена младежка прищявка: Лида бе чувала тези думи безброй пъти на коктейли, когато те твърдяха, че синът им си е дал година, за да обиколи света, и че идеята всъщност е била тяхна още от самото начало. Така разправяха и не отстъпваха от твърденията си, но Лида бе научила истината от Ейвъри. Семейство Фулър нямаха представа къде е Атлас и кога — и дали изобщо — ще се върне. Той се обаждаше периодично на сестра си, но местонахождението му бе винаги добре криптирано, а когато тя получеше съобщението, той вече бе другаде.

Лида не спомена и дума пред Ейвъри за нощта, прекарана с Атлас в Андите. Не знаеше как да повдигне въпроса, след като той изчезна, и колкото по-дълго пазеше тайната, толкова по-трудно ставаше да сподели. Болеше я като рана, че единственото момче, на което държеше, буквално беше избягало след като я беше обладало. Лида се стараеше да съхрани гнева си — това чувство й се струваше по-сигурно, отколкото да се остави на болката. Само че дори гневът не беше достатъчен, за да заглуши болката, която започваше да пулсира в нея всеки път, когато помислеше за него.

Ето как и защо се бе озовала в рехабилитационния център.

— Лида, ще дойдеш ли с мен?

Гласът на Ейвъри прекъсна нишката на мислите й и тя примигна.

— До офиса на татко, за да взема нещо — повтори Ейвъри. Беше се ококорила многозначително; офисът на баща й беше извинението, което двете използваха от години, когато едната искаше да се отърве от хората, с които бяха.

— Баща ти няма ли робопощальони? — попита Минг.

Лида не й обърна никакво внимание.

— Разбира се — обърна се тя към Ейвъри, изправи се и перна полепналите по дънките й тревички. — Да вървим.

Помахаха на останалите за довиждане и тръгнаха към най-близката спирка, където се издигаше вертикалната колона на експресната линия С. Страните бяха стряскащо прозрачни; Лида видя вътре няколко възрастни жени, свели глави в разговор, а едно малко детенце си бъркаше в носа.

— Атлас ми звънна снощи — прошепна Ейвъри, докато вървяха към платформата за горните етажи.

Лида се напрегна. Знаеше, че приятелката й вече не споменава пред родителите си за обажданията на Атлас. Казваше, че това много ги разстройвало. Имаше обаче нещо необичайно във факта, че Ейвъри не споделя с друг, освен с нея.

Освен това Ейвъри винаги се стараеше да защитава и прикрива Атлас. Когато той излизаше с някое момиче, тя винаги се държеше любезно, но малко високомерно, сякаш не одобряваше или мислеше, че брат й е допуснал грешка. Лида се питаше дали това няма нещо общо с факта, че Атлас е осиновен, че Ейвъри се тревожи, че той е по-уязвим заради живота, която бе водил преди това, и че усеща импулс да го защитава.

— Наистина ли? — попита тя спокойно. — Разбра ли къде е?

— Чух високи гласове някъде около него. Май беше в някакъв бар. — Приятелката й сви рамене. — Нали го знаеш какъв е Атлас?

„Всъщност не знам“. Може би, ако го разбираше, щеше да намери смисъл в обърканите си чувства. Стисна силно ръката на приятелката си.

— Както и да е — насили се да говори весело Ейвъри, — той скоро ще се прибере. Когато е готов. Нали?

Погледна въпросително Лида и за момент тя бе поразена колко много прилича приятелката й на Атлас. Двамата не бяха кръвни роднини, но притежаваха еднаква, почти нажежена до бяло енергия. Когато насочеха цялото си внимание към теб, то ставаше ослепително също като слънцето.

Лида се размърда смутено и отвърна:

— Разбира се. Той скоро ще се върне.

Молеше се да не е така и същевременно се надяваше да се случи.