Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

— Толкова се радвам, че мама и татко заминаха — прошепна Ейвъри.

Този уикенд родителите им бяха на сватба на Хавай и щяха да се върнат чак в неделя.

— И аз. — Атлас се протягаше зад нея на канапето, прегърнал я с една ръка. Ейвъри все още беше с училищната униформа, но Атлас беше без риза и това я разсейваше. — Най-много се радвам, че съм с теб, Ейвс — добави той и я целуна лекичко по врата.

Тя потръпна. Обичаше да я целува така. Обичаше всичките му целувки, дори когато докосваше крака й под масата, както правеше на вечеря вече цяла седмица.

Знаеше какво има предвид Атлас. Дори не знаеше, че е възможно да изпитва подобно щастие. Сякаш цял живот се беше съобразявала с някакви ограничения, а след това, най-неочаквано, беше открила, че попада в един по-широк, по-красив и по-ярък свят.

На лещите й се появи съобщение. „Какви ги вършиш?“, пишеше Ерис. Ейвъри зашепна, състави отговор. „Извинявай, ще си остана вкъщи. С Атлас ще гледаме филми“.

— Ерис — обясни тя, когато той я погледна.

Атлас кимна.

— Покани я, ако искаш.

Но тя само поклати глава.

— И да те накарам да облечеш риза? Няма да стане.

Усети усмивката на Атлас до косата си.

— Как е Ерис покрай цялата дандания в семейството й? — попита той. Той, разбира се, бе присъствал на цирка, който се беше разиграл на рождения й ден.

— Струва ми се добре — отвърна Ейвъри, което си беше истина. Напоследък Ерис изглеждаше по-добре, беше по-свежа. — Дори е започнала да се вижда с някаква мацка от долните етажи. Нямам търпение да се запозная с нея.

— Едва ли Корд е много доволен — предположи Атлас, но Ейвъри поклати глава.

— Корд скъса с Ерис, струва ми се.

— Сериозно? Това със сигурност й е за пръв път. — На Ерис й се носеше славата, че прекъсва връзките си в мига, в който се появи някакво усложнение. Беше го направила поне с двама от приятелите на Атлас през изминалата година.

Ейвъри се завъртя на другата страна, така че лицето й беше на сантиметри от това на Атлас.

— Знаеш ли, че Ерис ме попита тази седмица защо напоследък съм толкова щастлива.

— Сериозно? Ти какво й каза?

— Че имам нов инструктор по йога — отвърна тя престорено сериозно.

— Йога ли? Това ли е кодовото ми име? — Атлас се наведе, за да я целуне, и Ейвъри притисна тялото си в неговото, отвърна на целувката му.

Лежаха доволно, дишаха спокойно, равномерно, нито един от двамата не желаеше да се размърда.

— Атлас — прошепна след малко Ейвъри, — ти кога разбра, че ме обичаш?

— Винаги съм те обичал — отвърна искрено той.

— Кога го осъзна?

Атлас поклати глава.

— Знам го открай време. Защо, ти имаше ли конкретен момент наум?

Ейвъри прехапа устна; почувства се глупаво, че е повдигнала въпроса, но Атлас я гледаше с очакване.

— Беше един ден след училище. Ти едва ли помниш… Пресякохме заедно и се наредихме на опашката за асансьора, но ти отиваше надолу, беше на тренировка по хокей, а аз се прибирах. Докато чаках, те видях през празната асансьорна шахта. Ти дори не поглеждаше към мен… — Тя се поколеба за момент, когато си припомни как светлината падаше в гръб на Атлас и го позлатяваше. — Не знам защо, но мисълта, че сме тръгнали в различни посоки, ме натъжи. Знам, че звучи глупаво — заговори тя по-бързо, — но в онзи момент си казах, че никога не искам да сме разделени.

— Не очаквах да кажеш това — призна той.

— Защо?

— Просто си мислех, че ще ми разкажеш някой важен, драматичен, епичен момент. Това обаче ми хареса.

Тя кимна и преплете пръсти с неговите. Усети новите мазоли по дланта му, точно в основата на пръстите, получени по време на трудната работа, която бе вършил през изминалата година. Прииска й се да ги целуне един по един.

— Готова ли си за сън? — попита Атлас.

— Филмът не е свършил — опита се да протестира Ейвъри, въпреки че не гледаха.

Атлас не възрази, защото знаеше какво има предвид тя. Не искаше да си ляга, защото това означаваше края на поредния ден — което означаваше, че са с един ден по-близо до връщането към действителността. Откакто родителите им ги нямаше, беше толкова забавно да са сами у дома, да не се притесняват, че ще ги хванат. Тя погледна прелестния хаос, която бе завладял апартамента им: пръснати навсякъде чинии, възглавници, изпопадали от канапето, ризата на Атлас метната в един ъгъл.

Ейвъри знаеше, че всичко това ще й липсва, когато родителите им се върнат. Опитваше се да не мисли за ситуацията им, но грозната истина бе непрекъснато с нея, надвисваше от ъгълчетата на ума й. Без значение какво правеха двамата с Атлас, връзката им беше дотук — откраднати, тайни моменти, когато е възможно. Двамата не можеха да имат живот заедно.

— Кое беше любимото ти място, на което беше тази година? — Тя се изправи и се опита да се разсее от тези потискащи мисли.

Атлас се замисли.

— Ходих на много места, Ейвс. Почти навсякъде, където предполагах, че трудно биха ме намерили. Куба, Арктика, Будапеща. Работих в една хижа в Амазония, в ранчо в Нова Зеландия. Известно време бях барман в Африка — добави и кимна към колието й.

— Много самотно ми се струва — прошепна Ейвъри.

— Така беше. Особено след като се опитвах да те забравя — призна Атлас и в гласа му долови болка, която никак не й хареса. Запита се с колко ли момичета е спал, докато се е опитвал да я забрави, след това бързо пропъди тази мисъл. Нямаше значение, вече нямаше никакво значение.

— Имаше обаче едно място, което много ми хареса. Един остров в Индонезия, за който останалата част от света почти е забравила, с невероятен бял пясък и толкова чиста вода, че можеш да видиш дъното. Градът е малък, с пъстроцветни покриви, ядат само риба и ориз и пият ром. Важното е, че са щастливи. Работих на рибарска лодка известно време.

— Невероятно — усмихна се Ейвъри, когато си го представи с навити ръкави и шапка с широка провиснала периферия, докато тегли мрежите с риба на лодката, някъде много далече. Беше съвсем различно от онова, което правеше в момента и работата му за баща им.

— Там няма и помен от техника — продължи Атлас. — Дори не ходят туристи. Трябваше специално да наема лодка, за да отида там, и пътуването ми отне почти цял ден.

Ейвъри беше завладяна от неочаквана, дива, прекрасна идея.

— Ами ако отидем там?

Атлас я погледна. Тя продължи, защото идеята й набра скорост.

— Сам го каза — там няма никаква технология. Никой няма да ни намери. Можем да започнем нов живот.

— Ейвъри — заговори внимателно той, но тя не го слушаше, вече си представяше малката къщичка, в която ще живеят двамата с Атлас, с веранда и хамак за горещите летни вечери; стълби, които водят към брега, по който ще се разхождат хванати за ръце, докато слънцето потъва в морето. Само че…

— Мама и татко — продължи тя на глас и съвършеният образ потрепери.

— Именно — съгласи се Атлас. — Ще ти е тъжно да ги изоставиш.

Тя кимна, умът й все се луташе около плана — и разбра, че нещо в думите му прозвуча странно.

— И на двамата ще ни бъде тъжно.

Той, изглежда, нямаше желание да говори.

— Само че те не са ми родители.

— Напротив!

— Ейвъри — каза той. — Аз не съм роден за този живот като теб. Бях малък, когато ме доведоха тук. Помня какво беше преди това, какво е да си гладен и уплашен. Да не знаеш дали можеш да имаш доверие на някого.

— О — въздъхна тя и сърцето й се сви. Атлас никога не беше споделял тези спомени. Когато тя задаваше въпроси за стария му живот, той просто се затваряше. Накрая тя престана да пита.

Атлас посегна към ръцете й и ги стисна здраво, погледна я право в очите.

— Този живот никога не е бил мой, така че няма да го изгубя. Но пък е твоят живот. Искам да помислиш много добре преди да кажеш, че си готова да се откажеш от него.

Ейвъри замига, за да прогони сълзите. Категорична беше обаче, че ще направи всичко, за да бъде с Атлас.

— Може някой ден да ги посетим — предложи тя. Той вдигна поглед, когато осъзна значението на думите й.

— Говориш сериозно — отбеляза бавно, сякаш не можеше да повярва. — Наистина искаш да отидем.

— Да — прошепна Ейвъри, след това го каза високо: — Да, да, да! — Започна да обсипва Атлас с целувки, защото знаеше че това е правилното решение, началото на остатъка от живота им.

Атлас я привлече в прегръдка и я притисна до себе си. Тя остана така известно време, отпуснала глава на рамото му, докато се наслаждаваше на усещането. Беше прекрасно, че може да го докосва. Обеща си никога повече да не го приема за даденост.

— Кога можем да отидем? — попита тя, когато най-сетне се откъснаха един от друг.

Атлас изви вежди.

— Кога искаш да отидем?

— Тази седмица?

Той се засмя.

— Добре. Ще се разберем.

— Да организираме парти утре вечер — реши импулсивно Ейвъри. В мига, в който го изрече, разбра, че идеята е страхотна. Щяха да поканят всички и да се държат така, сякаш е нормална съботна вечер, но това щеше да е тайното им прощално парти. Някой ден, когато двамата с Атлас живееха заедно на другия край на света, щяха да поглеждат назад и да се смеят на спомена — глупаво училищно парти, на което всички са се напили; а те са се стрелкали с тайни погледи и са казвали тайно сбогом на приятелите си.

— Сериозно? — попита Атлас.

— Да! Не сме организирали парти тук отпреди да заминеш. Ще е забавно да организираме всичко заедно. Ще е тайното ни сбогуване. — Ейвъри се поколеба за момент, когато разбра, че никога повече няма да види нито Ерис, нито Лида. Не можеше да мисли по този начин. Трябваше да мисли за себе си и Атлас и за факта, че ще направят онова, което винаги бе изглеждало невъзможно. Двамата си създаваха общо бъдеще.

— Добре. Убеди ме. — Той се усмихна.

Ейвъри извади таблета си и състави пост, след това го качи във фийдовете.

— Съвършено е — каза той, когато видя съобщението на лещите си. — Ти си съвършена. — Наведе се да я целуне, но Ейвъри се отдръпна.

— Никой не е съвършен, най-малко аз — опъна се тя, малко стресната от думите му. Атлас знаеше, че не бива да й казва подобни неща. Той беше единственият човек, на когото можеше да разчита да не го прави.

— Извинявай, трябваше да кажа, че си съвършена за мен — поправи се той.

Този път доволна Ейвъри се наведе, за да го целуне. Изпитваше огромно задоволство, непознато й досега.

— Да знаеш, че съм готова да отида навсякъде с теб — призна тя и той се усмихна.

— Чудесно. Да отидем навсякъде. Заедно.

И тогава вечерта стигна края си, а холоекранът продължи да излъчва филма, макар да нямаше публика.