Хилядният етаж

УОТ

Краката на Уот се движеха бързо по термофолиото на пътеката през гората. Електронна музика дънеше от ушните антени. Не беше идвал в Редуд Парк от цяла вечност. Не беше тичал от цяла вечност — освен ако не броеше мачовете по футбол, в които от време на време се включваше. Напоследък предпочиташе бокса. Само че от миналата седмица, откакто се запозна с Ейвъри в „АРина“, не пропускаше и ден. Казваше си, че иска да влезе във форма, въпреки че не беше съвпадение, че следваше същата пътека, за която постваше момичето.

Не беше в стила на Уот да прави подобни жертви заради момиче. Но пък нямаше идея какво друго да направи. Не спираше да мисли за нея; фликърна й няколко пъти и въпреки че тя винаги отговаряше, разговорът си оставаше просто приятелски. Дори Надя не беше сигурна какво точно да й каже, а това заинтригува Уот още повече. Цяла седмица четеше фийдовете на Ейвъри — задача, която обикновено оставяше на Надя, но в този случай искаше да го направи сам. Ейвъри беше разкошна. Обичаше да чува мислите й, да се наслаждава на начина, по който работеше мозъкът й.

Като капак на всичко, разбира се, беше почти стряскащата й красота. Уот вече бе наясно с историята й: че родителите й са я създали по поръчка на базата на общото им ДНК. Беше пълна лудост да си въобразява, че има шанс с нея. На какво ли можеше да се надява момче от долните етажи на Кулата с най-красивото момиче на земята — момиче, което буквално живееше на върха на света? Ейвъри сигурно си имаше поне десет момчета, които се надпреварваха да я канят, всички до един по-високи и по-богати от Уот.

Но пък нито един от тях не можеше да разчита на Надя.

Ускори, когато дърветата станаха по-редки и тъмната панделка на пътеката изви покрай широката илюзия за езеро. Водата не беше истинска, за разлика от секвоите — корените им потънали дълбоко в пластовете пръст, върховете им щръкнали високо. Уот си пое дълбоко дъх и се наслади на паренето в прасците. Въздухът дъхтеше на чисто, на сухи иглички. Нищо чудно, че на Ейвъри й харесваше тук. На практика Редуд Парк беше отворен за всички, но местоположението му — скътан на 811-и етаж с местна асансьорна линия — означаваше, че повечето хора, които идват тук, са от висините.

„Знаеш ли къде е Атлас?“, пристигна съобщението на лещите му.

Каква вманиачена откачалка, отбеляза Уот за Надя, когато тя откри местоположението на Атлас и го изпрати на Лида. Не че на него му пукаше особено. Благодарение на лудостта на Лида разполагаше с няколкостотин нанодолара в спестовната сметка за колеж и бе успял да купи на Зара и Амир нови дрешки.

„Не разбирам по какъв начин държането на Лида се различава от твоето“.

„Аз поне не следя Ейвъри както онази, дето диша във врата на Атлас“, помисли си гневно Уот.

„Мога да направя хака вместо теб“, предложи Надя.

Неочаквано Уот се засрами. Надя беше права: трябваше да се откаже и да си тръгне.

И тогава я видя.

Тичаше в обратната посока по пътеката, облечена в лимоновозелена риза и спортен панталон на щампа. Дори когато тичаше беше елегантна, косата й се стелеше небрежно по едното рамо.

Едва когато беше на два метра, тя примига и го позна.

— Здрасти — започна задъхано и забави крачка. — Уот, нали?

За миг го обзе ужас, че тя не е мислила за срещата им в „АРина“ като него. Очевидно фликърите му не й бяха направили кой знае какво впечатление. Може пък да беше прав и тя да говореше с цял куп момчета едновременно. Е, помисли си той и отблъсна несигурността, която заплашваше да нахлуе, налагаше се да стане по-забележим.

— Ейвъри. — Обърна се и тръгна до нея. — Не знаех, че тичаш тук. Да не би да тренираш за нещо? — Разумен въпрос; добро попадение. Уот си спомни от фийдовете, че тя е пробягала половин маратон през изминалите две години.

— Не сега. Просто обичам да тичам тук. — Тя посочи яркозелените дървета, хладния въздух, който ухаеше, и светлината, която танцуваше по изкуствената вода. Толкова навътре в парка не се виждаха дори стените. — Приятно е да минаваш километри, без да видиш жива душа, нали? — подхвърли тя, след това се усети. — Изключвам присъстващите, разбира се.

— Разбирам какво имаш предвид — съгласи се Уот. — Не е за вярване, че сме вътре, нали?

Ейвъри се усмихна.

— Ами ти? Тренираш ли за нещо?

— А, само за следващата игра на магьосници — подхвърли той небрежно. — И…

— Искаш ли да се надбягваме?

— Какво?

Ейвъри вече се бе втурнала с всички сили по пътеката. След като се поколеба за частица от секундата, Уот хукна след нея, неочаквано благодарен за всички мачове. Ейвъри беше бърза. Той се запита дали не са вложили допълнителен ген за мускули в ДНК на родителите й.

Най-сетне тя спря на пътеката, която водеше към асансьора, където малък воден фонтан бе замаскиран като дънер.

— Благодаря. — Усмихна се широко и плисна вода на лицето си. Няколко капчици се стекоха по извивката на врата й и попиха отпред на блузата. — Отдавна не го бях правила.

— И аз — призна Уот.

Очите й се разшириха; тя четеше нещо на лещите, вероятно входящ фликър. „Сега или никога“, настоя Надя.

— Ейвъри? — започна той и веднага се прокле, че интонацията му е като въпрос. — Искаш ли да се видим, да излезем през уикенда?

— О, боже, този уикенд организирам голямо парти за рождения ден на приятелката ми Ерис — отвърна момичето и протегна крак назад, за да се разтегне.

За момент на Уот му се стори, че го отсвирва. Но след това…

— Искаш ли да дойдеш?

Уот се постара да прикрие възторга си.

— Да, с удоволствие. Много ще ми бъде приятно.

— Супер. Ще бъде в „Бъбъл Лаундж“ в събота вечерта. — Ейвъри се наведе отново, за да пийне от чешмата, след това се обърна в другата посока. — До тогава.

— Дадено — отвърна Уот и остана да гледа след нея, докато тя не се скри между дърветата.